Томас Харис
Червения дракон (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

За Франсис Долархайд къщата на баба беше свят населен от възлести крака с разширени вени. От три години баба Долархайд бе открила старчески приют. След смъртта на мъжа и през 1936 година тя изпита сериозни парични затруднения, защото беше дама по рождение и не притежаваше никакви практически умения.

Остана и единствено тази огромна къща и неизплатените дългове на мъжа и. Изключено бе да си намери наематели, къщата беше твърде отдалечена от града, за да стане за пансион. Заплашваше я конфискация.

Затова съобщението в местната преса за брака между Мариан и влиятелния господин Хауърд Воукт падна като балсам върху разтревожената и душа. Но писмата и с молба за помощ останаха без отговор, по телефона и казваха, че госпожа Воукт не си е у дома.

В крайна сметка огорчената баба Долархайд успя да сключи договор с общината и първите бедни старци се настаниха в дома и. Властите и отпускаха известна сума за всеки от тях, от време на време далечни роднини на пансионерите изпращаха спорадични дребни дарения. Положението и малко се подобри, когато започна да приема и хора от средната класа.

През цялото време не получи от Мариан нито цент, въпреки че несъмнено би могла да и помогне.

Сега Франсис Долархайд си играеше на пода сред гора от разширени вени. Правеше си колички от плочките на бабиния „Ма-джонг“ и ги тикаше между разкривените като разсъхнати коренища крака.

Госпожа Долархайд успяваше да поддържа що-годе чисто облеклото на пациентите си, но с това горе-долу се изчерпваха и всичките и грижи за тях. Старците седяха по цял ден във всекидневната и слушаха радио. За разнообразие бяха получили и един аквариум, а някакъв търговец с милозлива душа отпусна пари за линолеум, спасявайки по този начин паркета от неизбежните локвички.

Седяха наредени един до друг по диваните и в инвалидни столове, слушаха радио, а избелелите им очи равнодушно следяха движението на рибките зад дебелото стъкло и може би се връщаха назад, към далечните дни на младостта.

Франсис за цял живот запомни влаченето на крака по линолеума, аромата на неизбежното зеле с домати, долитащ от кухнята в горещите летни дни, специфичния мирис на стари хора, наподобяващ изсъхнали на слънцето хартии, в които е било увито месо. Всичко това на неизбежния музикален фон на радиото, повтарящо до втръсване натрапчивата рекламна песничка: „Ринзо“ прави прането Ви бяло, „Ринзо“ прави прането искрящо. По-голямата част от времето си Франсис прекарваше в кухнята, защото там бе неговата приятелка — готвачката Куин Мадър Бейли, родена и израснала като прислужница в семейството на покойния господин Долархайд. Тя понякога вадеше от джоба на престилката си сушена слива и я подаваше на Франсис: „Вземи, замечтано опосумче.“ В кухнята беше топло и уютно. Но вечер Куин Мадър си отиваше у дома.

Декември 1943 година.

Петгодишният Франсис Долархайд лежеше в стаята си на втория етаж на голямата къща. Завесите бяха плътно спуснати и вътре цареше непрогледен мрак. Пишкаше му се, но го беше страх от тъмнината. Повика баба, оттеглила се в покоите на долния етаж.

— Яба… Яба… — Гласът му беше като на новородено козле.

Умори се да вика и млъкна, а след малко усети, че се изпуска. Топлата струйка обля краката и дупето му, после изстина и нощницата му залепна. Не знаеше какво да прави. Пое дълбоко дъх и се обърна с лице към вратата. Нищо не се случи. Измъкна крака изпод завивките и внимателно стъпи на пода. Мократа нощница го препъваше, лицето му пламтеше. Изтича към вратата, болезнено блъсна глава в дръжката и тупна на мокрото си дупе. Скочи и изтича надолу по стълбите, като се държеше здраво за парапета. Шмугна се в спалнята на баба, прескочи я и се пъхна под топлото одеяло.

Баба се размърда, гърбът, към който беше долепил буза, изведнъж се скова.

— Никога не шъм ши хредставяла… — Пръстите и затършуваха по нощното шкафче, напипаха ченето и го наместиха в устата с меко пришляпване. — Никога не съм си представяла, че едно дете може да бъде толкова отвратително! — изсъска тя. — Махай се от леглото ми, веднага се махай!

После запали нощната лампа и хвърли намръщен поглед към треперещото на килима момче. Докосна веждата му с пръст. Пръстът почервеня от кръв.

— Да не си счупил нещо?

Момчето поклати глава и капчици кръв опръскаха нощницата на баба.

— Веднага се качвай горе! — нареди му тя.

Франсис тръгна към стълбите и тъмнината отново го погълна. Не можеше да запали осветлението, тъй като баба нарочно бе наредила да поставят ключовете нависоко. Не искаше да се връща в мокрото легло. Вкопчи ръце в парапета и дълго остана неподвижен в мрака. Не вярваше, че баба ще дойде. Най-тъмните ъгълчета на голямата къща му нашепваха, че няма да дойде.

Но баба дойде, посегна към ключа и запали лампата. В ръцете си държеше комплект сухи чаршафи. Мълчаливо оправи леглото му, после го стисна като с клещи над лакътя и го повлече към банята. Ключът на осветлението беше над огледалото и тя се повдигна на пръсти, за да го достигне. Подаде му кърпа, влажна и студена. — Сваляй нощницата и почвай да бършеш.

В банята замириса на аптека, шивашката ножица проблесна във въздуха. Баба отряза парче лейкопласт, нагласи Франсис върху тоалетната чиния и залепи цепнатата му вежда.

После допря шивашките ножици в долната част на издутото му коремче и кратко нареди:

— Гледай!

Франсис потръпна от хладното докосване на метала, после ръката на баба го стисна за врата и наведе насила главата му, за да види малката си пишка между лъскавите остриета. Баба позатвори ножицата и остриетата се впиха в нежната кожица.

— Да я отрежа ли? — попита с леден глас. Момчето направи опит да я погледне в очите, но тя натискаше главата му. То отчаяно простена и капки слюнка поръсиха корема му. — Да я отрежа ли?

— Не, ябя. Не, ябя!

— Ако още веднъж оплескаш леглото, ще играе ножицата, ясно ли е?

— Да, яба!

— Можеш да намериш клозета и на тъмно, като всяко добро момче! Не е нужно да го използваш прав, сядаш на чинията, и готово! А сега марш в леглото!

В два часа през нощта се появи топъл югоизточен вятър, който разлюля клоните на мъртвите ябълкови дръвчета. Листата на живите зашумяха. После заваля топъл дъжд и зашиба къщата откъм страната, където спеше четирийсет и две годишният Франсис Долархайд. Лежеше на една страна, смучеше палец, влажната му коса бе полепнала по челото.

Изведнъж се събуди. В мрака дочу единствено собственото си дишане и едва доловимото пърхане на лепкавите от съня клепачи. От ръцете му се носеше слаба миризма на бензин, а мехурът му бе издут до пръсване.

Пресегна се към нощната масичка и напипа ченето си, натопено в чаша с вода.

Винаги си слагаше изкуствените зъби, преди да стане от леглото. Тръгна към банята, без да пали осветлението. В тъмното напипа тоалетната чиния и седна на нея като добро момче.