Томас Харис
Червения дракон (44)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Долархайд чу как се спуснаха задкрилките. Под тъмното крило бавно заплуваха светлините на Сейнт Луис. Под краката му се раздруса и колесниците изскочиха с глух тътен. Той завъртя няколко пъти глава, за да разкърши схванатия си врат. Най-сетне у дома.

Беше се подложил на огромен риск, но си заслужаваше наградата — правото на свободен избор. Може да реши да остави жива Реба МакКлейн, може да разговаря с нея, може да се наслаждава на странната и безопасна подвижност в неговото легло.

Повече няма да изпитва ужас от своя дом. Драконът е вече в стомаха му. Може да се прибере спокойно, да се качи горе и да свали копието от стената, може и да го смачка, стига да поиска.

Вече не трябва да се тревожи, че изпитва любов към Реба. След като изпитва любов към нея, би могъл да остави семейство Шърман на произвола на Дракона, а той да се върне при Реба спокоен и облекчен, да се отнася добре с нея.

Позвъни и вкъщи още от летището. Никой не отговори, значи още не се беше прибрала от работа. Опита номера на „Бейдър Кемикъл“, но даваше заето. Представи си я как върви към автобусната спирка и почуква с бастунчето си, с наметнат шлифер.

Стигна до лабораторията за по-малко от четвърт час, движението вече беше оредяло.

На спирката я нямаше. Паркира в уличката зад „Бейдър Кемикъл“, близо до изхода откъм тъмната лаборатория. Ще и се обади, че е пристигнал, ще изчака края на работното време и ще я откара у дома. Беше горд с ново извоюваното си право на избор. Искаше да се възползва от него. Докато чака, може да свърши някоя работа и в собствената си служба, помисли си той. В „Бейдър Кемикъл“ светеха само няколко стаи.

Лабораторията на Реба беше заключена. Над нея не светеше нито зелена, нито червена лампа. Осветлението бе изключено. Той натисна звънеца, но никой не отговори. Може да е оставила бележка в кабинета му. По коридора се разнесоха стъпки.

Дандридж, началникът на „Бейдър“, прекоси крилото с тъмните лаборатории, без да вдигне глава. Под мишница стискаше дебела пачка лични досиета.

На челото на Долархайд се появи едва забележима бръчица.

Дандридж бе стигнал средата на паркинга и вървеше към „Гейтуей“, когато Долархайд излезе навън и тръгна след него. На паркинга имаше пет-шест коли и две лекотоварни камионетки. Онзи бюик там е на Фиск, кадровика на „Гейтуей“. С какво ли се занимават?

В „Гейтуей“ нямаше нощна смяна и по-голямата част от сградата тънеше в мрак. В коридора към кабинета на Долархайд проблясваха само червените лампи на изходите. Но зад матираните стъкла на отдел „Кадри“ светеше. Отвътре долитаха гласове и Долархайд разпозна Дандридж и Фиск.

По коридора отекнаха женски стъпки и секретарката на Фиск зави зад Ъгъла. Над ролките за къдрене на косата и беше наметнато полупрозрачно шалче, в ръцете и имаше няколко счетоводни книги. Жената бързаше, а книгите бяха много и тежаха. Подритна с крак вратата на Фиск и зачака. Отвори и Уил Греъм.

Долархайд замръзна насред полутъмния коридор. Пистолетът му бе останал в микробуса. Вратата на кабинета се затвори.

Долархайд хукна по коридора, маратонките му безшумно докосваха гладкия под. Залепи лице на стъклото на външната врата и внимателно огледа паркинга. Нещо под осветителния стълб се размърда. Човек. Беше се изправил до една от камионетките и в ръката му проблесна фенерче. Долархайд скоро разбра с какво се занимава: ръсеше с прах за снемане на отпечатъци външното огледало на автомобила.

Зад гърба му, някъде в дъното на коридора, отекнаха мъжки стъпки. Махай се оттук! Той се сниши, свърна зад ъгъла и се спусна в мазето на сградата. Прекоси помещението с пещите и стигна противоположния край. Стъпвайки на една от работните маси, успя да стигне разположените високо прозорци, от които се излизаше в обраслия с храсти заден двор. Претърколи се през перваза и падна на ръце и колене в шубрака, готов да бяга или да се бие до смърт.

Тук беше тихо, нищо не помръдваше. Изправи се, пъхна ръка в джоба и прекоси улицата с нехайна походка. Тичаше, когато тротоарът беше тъмен, ходеше, когато насреща му се задаваха коли. Така описа широк кръг около „Гейтуей“ и „Бейдър Кемикъл“.

Микробусът му си стоеше на уличката зад „Бейдър“, в близост до него нямаше къде да се скрие човек. Е, добре. Хукна с все сили към него през улицата, скочи вътре и грабна куфарчето си. Сложи пълнителя в пистолета, вкара един патрон в цевта. Постави го на арматурното табло и го покри с някаква фланелка. Бавно потегли, като внимаваше да не хване червеното на светофара. Зави зад ъгъла и се включи в разредения трафик.

А сега се налагаше да разсъждава — нещо, което му беше особено трудно.

Трябваше да са филмите, няма какво друго. Греъм е разбрал някак за тях. Разбрал е къде се промиват. Но все още не знае кой. Иначе не би искал личните досиета. Но защо са му и счетоводните данни? Заради отсъствията. Ще ги свери с датите, когато Дракона е нападал. Но те винаги са били в събота, с изключение на Лаундс. Ще търси отсъствия на датите, които предхождат тези съботи, това ще търси. И ще се заблуди, тъй като копия от компенсационните надници не се пазеха в архивата.

Долархайд караше бавно по булевард Линдбърг, свободната му ръка ръкомахаше, отмяташе възможните варианти.

Търсят отпечатъци. Никъде не им е оставил отпечатък, с изключение може би на пластмасовия пропуск в Бруклинския музей. Беше го взел много набързо, но все пак се стремеше да го държи за ръбовете. Но те явно разполагат с нещо. Иначе защо ще търсят отпечатък, ако няма с какво да го сравнят?

Търсеха отпечатъци по онази камионетка. Нямаше време да разбере дали проверяват и колите.

Микробус. Превозването на Лаундс с инвалидния стол ги е навело на мисълта за микробус. А може би някой в Чикаго го е видял. В „Гейтуей“ имаше много микробуси — както частни, така и служебни.

Не, Греъм просто знае, че той разполага с микробус. Греъм знае, и толкоз. Знае. Знае. Този кучи син е чудовище. Ще снемат отпечатъци от всички служители на „Гейтуей“ и „Бейдър“. Ако не го открият тази вечер, ще го сторят утре. Ще трябва да бяга и да се крие цял живот с това лице, разлепено във всяка пощенска станция и всеки полицейски участък. Всичко отиваше по дяволите. В сравнение с тях бе немощен и слаб като дете.

— Реба — промълви на глас. Вече и тя не можеше да го спаси. Пръстенът около него се затягаше, а той бе само един нещастник със заешка уст…

— СЕГА СЪЖАЛЯВАШ ЛИ, ЧЕ МЕ ПРЕДАДЕ?

Гласът на Дракона прогърмя дълбоко във вътрешностите му, толкова дълбоко, колкото бяха късчетата хартия в стомаха му.

— Не съм те предал! Исках просто да имам право на избор. Тя ме нарече…

— ДАЙ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ, И ЩЕ ТЕ СПАСЯ!

— Не, ще бягам.

— ДАЙ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ, И ЩЕ ЧУЕШ КАК СЕ ПРЕКЪРШВА ГРЪБНАКЪТ НА ГРЕЪМ!

— Не.

— ВЪЗХИТИ СЕ НА ТОВА, КОЕТО СВЪРШИ ДНЕС. ВЕЧЕ СМЕ БЛИЗО. ОТНОВО МОЖЕМ ДА БЪДЕМ ЕДНО ЦЯЛО. ЧУВСТВАШ ЛИ МЕ ВЪТРЕ В СЕБЕ СИ? ЧУВСТВАШ МЕ, НАЛИ?

— Да.

— И ЗНАЕШ, ЧЕ МОГА ДА ТЕ СПАСЯ. ЗНАЕШ, ЧЕ ЩЕ ТЕ ИЗПРАТЯТ В МНОГО ПО-ЛОШО МЯСТО ОТ СИРОПИТАЛИЩЕТО НА БРАТ БЪДИ. ДАЙ МИ КАКВОТО ИСКАМ И ЩЕ БЪДЕШ СВОБОДЕН.

— Не.

— ЩЕ ТЕ УБИЯТ, ЩЕ СЕ ГЪРЧИШ НА ЗЕМЯТА.

— Не.

— ТЯ ЩЕ ЕБЕ ДРУГИ, КРАСИВИ МЪЖЕ. ЩЕ СИ ВКАРА ТЕХНИТЕ…

— Стига, млъкни!

— НАМАЛИ СКОРОСТТА И НЯМА ДА ГО КАЗВАМ!

Кракът на Долархайд се отдръпна от педала на газта.

— ТАКА Е ДОБРЕ. ДАЙ МИ, КАКВОТО ИСКАМ И ТОВА НЯМА ДА СЕ СЛУЧИ. ДАЙ МИ ГО И ЩЕ ТИ ОСТАВЯ СВОБОДАТА НА ИЗБОР ЗАВИНАГИ. ЩЕ ПРАВИШ КАКВОТО ИСКАШ, ЩЕ ГОВОРИШ ДОБРЕ. АЗ ИСКАМ ДА ГОВОРИШ ДОБРЕ. ТОЧНО ТАКА, КАРАЙ БАВНО. ВИЖДАШ ЛИ ОНАЗИ БЕНЗИНОСТАНЦИЯ? СПРИ ТАМ ДА СИ ПОГОВОРИМ.