Томас Харис
Червения дракон (29)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

За да се сдобие с необходимото, Франсис Долархайд трябваше да напусне своята собствена територия в лабораторията „Гейтуей“. Той беше производствен директор на най-големия отдел — отдела за проявяваме на любителски филми. „Гейтуей“ обаче имаше още четири отдела. Рецесията на 70-те години се отрази твърде неблагоприятно върху домашното филмопроизводство, към това се добавяше и масовото настъпление на видеото. „Гейтуей“ беше принудена да разнообрази дейността си. Създадоха се нови отдели за прехвърляне на филми върху видеокасети, започнаха да се печатат геоложки карти, предлагаше се обслужване за филмопроизводители на рекламни филми. През 1979 година компанията извади късмет и сключи голям договор с Департамента на отбраната и Департамента на енергетиката за производството и изпробването на нови емулсии за инфрачервена фотография. Департаментът на енергетиката изпитваше нужда от високочувствителна инфрачервена лента за своите проучвания в областта на запазването на топлината, а Департаментът на отбраната я искаше за нощни разузнавателни полети.

През 1979 година „Гейтуей“ закупи малката компания „Бейдър Кемикъл“, която се намираше в съседство, и настани там своя изследователски екип.

В обедната си почивка Долархайд пресече улицата и се насочи към „Бейдър“. Небето над главата му бе яркосиньо, сякаш изпрано от скорошния дъжд. Започна да си подсвирква, като заобикаляше грижливо отразяващите светлината локви по асфалта. Причина за отличното му настроение беше смъртта на Фреди Лаундс. Всички в „Бейдър“, изглежда, бяха на обяд. В дъното на лабиринта от коридори се намираше вратата, която му трябваше. Табелката до нея предупреждаваше, че вътре се работи с високочувствителни материали и е забранено осветлението, пушенето и внасянето на топли напитки. Отгоре и светеше яркочервена лампичка. Долархайд натисна едно копче, светна зелена светлина и той влезе в малкото предпазно преддверие. Почука на вътрешната врата и зачака.

— Влезте — обади се женски глас.

Хлад и пълен мрак. Шуртене на вода, позната миризма на проявител Д-76, лек аромат на дамски парфюм.

— Казвам се Франсис Долархайд — представи се той. — Дойдох във връзка със сушилния апарат.

— А, чудесно! Извинете, че говоря с пълна уста, но тъкмо обядвах. — В тъмнината се разнесе шум от смачкана хартия, която тупна в кошчето за боклук.

— Фъргюсън поиска апарата — продължи гласът, — но излезе в отпуск. Знам обаче къде трябва да бъде поставен. В „Гейтуей“ имате ли?

— Имам два, единият е от по-големите модели — обясни Долархайд. Преди една седмица случайно беше видял паметна записка по въпроса. — Но Фъргюсън не ми каза с каква площ разполага.

— Ако почакате малко, ще ви покажа.

— Добре.

— Опрете гръб на вратата — нареди жената с глас на лектор. — След това направете три крачки напред и ще усетите плочки под краката си. Вляво от вас има табуретка.

Долархайд се подчини на указанията и лесно напипа табуретката. Беше съвсем близо до нея и долавяше шумоленето на престилката и.

— Благодаря ви, че дойдохте — продължи жената с лека метална нотка в гласа. — Вие сте началник на лаборатория в голямата сграда отсреща, нали?

— Да.

— Същият „господин Д.“, който бълва огън и жупел, когато заявките не са наред?

— Същият.

— Аз съм Реба МакКлейн. Да се надяваме, че няма да откриете и тук някоя нередност.

— Вече не се занимавам с това. Просто изготвих плановете за тъмната ви стаичка, след като купихме тази сграда. Шест месеца не съм стъпвал тук.

— Това бе дълга реч за Долархайд, но той я произнесе без затруднения благодарение на мрака.

— След минутка ще светна. Трябва ли рулетка?

— Имам си.

Беше му приятно да разговаря с тази жена в тъмното. Слухът му долови характерното подрънкване от ровене в дамска чантичка, тихо щракане на пудриера. Когато звънна таймерът на апаратурата, изпита съжаление.

— Готово — рече жената. — Сега ще сложа материала в „черната дупка“.

Лъхна го студен въздух, вратичката с гумено уплътнение меко щракна, вакуумната ключалка изсъска. Жената мина на крачка от него и лекият аромат на парфюма и отново го докосна. Той притисна юмрук към основата на носа си, надяна замисленото си изражение и зачака светването на лампите. Лампите светнаха. Тя стоеше до вратата и се усмихваше приблизително в неговата посока. Очите и под спуснатите клепачи шаваха. Зърна белия бастун в ъгъла, свали ръка от лицето си и се усмихна.

— Мога ли да си взема една слива? — попита той, видял пръснатите по масата и плодове.

— Разбира се, много са хубави.

Реба МакКлейн беше около трийсетгодишна, с хубаво прерийно лице, оформено от добра костна система и решителност. В основата на носа си имаше малък звездовиден белег. Косата и бе смесица от пшеница и червено злато, лицето и ръцете и бяха покрити със симпатични лунички. На фона на студените плочки и неръждаемата стомана в лабораторията изглеждаше ярка като есента.

Долархайд можеше да я разглежда на спокойствие, да позволи на очите си да шарят по нея като вятър в полето. Тя не беше в състояние да парира погледа му.

Когато разговаряше с жени, по кожата си усещаше топли петна, които го сърбяха. Те се движеха по тялото му в зависимост от това къде според него го гледаше съответната жена. Дори когато жената се извръщаше, той подозираше, че тайно наблюдава отражението му. Постоянно беше нащрек по отношение на гладките повърхности, които можеха да служат за огледало, познаваше всички възможни ъгли на отражението така, както пуснатата в басейн акула познава границите на своя затвор.

Но сега кожата му остана хладна. Нейната беше изпъстрена с лунички, проблясваше като седеф по шията и вътрешната страна на китките и.

— Елате да ви покажа помещението, в което Фъргюсън иска да монтира апарата — предложи тя. — Ако искате, можем и да го премерим. Премериха го.

— А сега ще ви помоля за една услуга — рече Долархайд.

— Слушам ви.

— Трябва ми малко инфрачервена лента. Високочувствителна, най-малко хиляда нанометра.

— Ще трябва да я държите в хладилната камера дори след като я използвате.

— Знам.

— Ако ми кажете при какви условия ще снимате, може би ще…

— Ще снимам от разстояние два-три метра, с филтри „Ратън“ върху основното осветление. — Прозвуча така, сякаш се готвеше за тайна мисия. — В зоологическата градина, в „Света на мрака“. Имам поръчка да заснема някои нощни животни.

— Трябва да са много ужасни, щом не искате да използвате купешка ултрачервена лента.

— Така е.

— Ще ви набавя, каквото трябва. Но вероятно знаете, че всички, които работят тук, са на отчет в Департамента на отбраната. Изнесените материали се записват в дневника.

— Да, знам.

— За кога ще ви трябва?

— Около двайсето число.

— Излишно е да ви предупреждавам, че колкото по чувствителна е лентата, толкова по-трудно се борави с нея. Трябва да я съхранявате в хладилна камера, да я пренасяте в хладилна чанта. В четири часа ще правим проба на подобен материал, ако искате, можете да му хвърлите едно око. Тъкмо ще си подберете емулсия, която да ви свърши работа.

— Ще дойда.

Долархайд си тръгна, а Реба МакКлейн преброи сливите. Беше взел една.

Странен човек е този Долархайд. Когато светна лампата, в гласа му изобщо не се забеляза обичайното тромаво състрадание към недъга и. Може би е знаел предварително, че е сляпа. А може да не му пука от такива неща, което би било за предпочитане.