Томас Харис
Червения дракон (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Поклонника“ беше казал на Сара, че може да позвъни отново на другия ден следобед. В главната квартира на ФБР взеха всички мерки да приемат обаждането му както трябва.

Кой е Поклонника? Не е доктор Лектър, Крофорд се убеди в това. Зъбльото? Може би. През нощта преместиха бюрата и телефонните апарати от кабинета на Крофорд в по-обширно помещение.

Греъм се бе изправил на вратата на звукоизолираната кабина, в която бяха монтирали прекия телефон на Крофорд. Сара го беше лъснала с течността за миене на прозорци. По-голямата част от бюрото и масичката до него бяха заети от спектрограф за гласова идентификация, магнетофони и стресови анализатори, та Сара се чудеше какво да прави, още повече, че в стола и се беше настанила Бевърли Кац.

Часовникът на стената показваше дванайсет без десет. На крачка от Греъм стоеше доктор Алан Блум, до него с ръце в джобовете се беше облегнал Крофорд.

Седнал срещу Бевърли, техникът барабанеше с пръсти по бюрото. Крофорд го изгледа намръщено и той дръпна ръката си.

На бюрото на Крофорд бяха поставени два нови телефонни апарата. Единият беше свързан пряко с електронния център на телефонната компания „Бел Систем“, а другият — с Центъра за комуникации на ФБР.

— Колко време е необходимо за засичането? — попита доктор Блум.

— С електронните превключватели става доста по-бързо, отколкото си го представят някои хора — отвърна Крофорд. — Най-много за минута, ако ни позвънят от телефон, който също е включен в електронната система. Малко повече, ако ни търсят от обикновен апарат. — Крофорд се извърна с лице към присъстващите и повиши глас: — Вероятно ще бъде максимално кратък, ако изобщо се обади. По тази причина трябва да сме безупречни. Би ли обяснил на хората как ще се действа, Уил?

— Разбира се — отвърна Греъм. — Преди да говоря с него, бих искал да си изясня някои въпроси с доктор Блум.

Пристигнал току-що, доктор Блум пристъпи към Греъм и ноздрите му доловиха леката миризма на барут, която се разнасяше от дрехите му. Веднага след сеанса трябваше да отпътува за Академията на ФБР в Куонтико, където му предстоеше да изнесе лекция пред отдела за поведенческа психология.

— Представяме си, че телефонът звъни — продължи Греъм. — Кръгът се затваря, апаратурата на „Бел Систем“ започва издирването. Но тонгенераторът продължава да възпроизвежда сигнала за звънене и той не знае, че тук вече сме вдигнали слушалката. Това ни дава двайсет секунди преднина. — Той, се извърна към техника. — При четвъртото позвъняване изключвате тонгенератора, ясно ли е?

— Да — кимна техникът.

— Бевърли вдига слушалката — продължи Греъм. — Гласът и е различен от този на Сара, с която е разговарял вчера. От него лъха отегчение. Пита за мен, а Бев отвръща: „Не го знам къде е, ще трябва да го търся по вътрешната уредба. Ще изчакате ли?“ Запомни ли, Бев?

— Дали не правим грешка, като репетираме предварително фразите, попита се Греъм. Може да прозвучат прекалено заучени. — И така, линията е открита за нас, затворена за него. Според мен времето за чакане ще надхвърли времетраенето на самия разговор.

— Сигурен ли сте, че не искате да включим обичайната в такива случаи музика? — попита техникът.

— Не, за бога — рече Крофорд.

— Даваме му около двайсет секунди, после Бевърли се включва отново: „Свързвам ви с господин Греъм“, а аз поемам слушалката. — Греъм се обърна към доктор Блум и попита: — Какъв подход бихте препоръчали към него, докторе?

— Той ще очаква да проявите недоверие, че наистина е той — отвърна Блум. — Затова бих се отнесъл към него с любезен скептицизъм. На ваше място бих се опитал да подчертая огромната разлика, която правите между досадните фалшиви обаждания на разни откачени и важността на едно обаждане от истинския човек. Фалшификатите са лесни за разпознаване, защото не могат да разберат значението на това, което се е случило. Нещо от тоя сорт. Накарайте го да сподели нещо, с което да докаже безспорно кой е. — Доктор Блум наведе глава и взе да си масажира врата. — Вие не знаете какво иска този човек. Може би търси разбиране, а може би го привличате като противник и му се е приискало да злорадства. Скоро ще разберем. Опитайте се да разберете душевната му нагласа, дайте му това, което ви иска, но бавно и постепенно. Аз бих се въздържал от призиви да се предаде и да потърси лекарска помощ, освен, ако не усетите, че точно за това се обажда. Бързо ще разберете дали е параноик. В този случай бих играл на струната на неговата подозрителност или на основното му оплакване срещу човечеството. Оставете го да ги излее на воля. Тръгне ли в тази посока, сигурно ще забрави за продължителността на разговора. Това е всичко, което мога да ви кажа. — Блум постави ръка върху рамото на Греъм и тихо добави: — Слушайте, не се опитвам да ви повдигна духа като преди бойна акция. В тази игра твърди правила не съществуват. Ще действате според обстоятелствата, ще се вслушвате във вътрешния си глас.

Очакване. Половин час изтече в пълна тишина.

— Трябва да решим какви ще бъдат следващите ни стъпки, независимо дали ще се обади, или не — каза Крофорд. — Да опитаме ли с пощенската кутия?

— Не виждам нищо по-добро — рече Греъм.

— Така капаните стават два — кутията и твоята къща във Флорида.

В този момент звънна телефонът.

Тонгенераторът се включи, а електронният център започна автоматично засичане на сигнала. Четири позвънявания. Техникът натисна бутон и Бевърли вдигна слушалката. Сара слушаше от другия извод.

— Кабинетът на специалния агент Крофорд.

Сара поклати глава. Този глас познаваше добре — бе на приятел на Крофорд от отдела за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. Бевърли побърза да се отърве от него и прекрати проследяването. Всички в сградата на ФБР бяха предупредени, че тази линия трябва да е свободна. Крофорд отново се задълбочи във варианта с пощенската кутия. Присъстващите го слушаха и с отегчение, и напрежение. Появи се Лойд Боуман и им показа как цифрите в посланието на Лектър се покриват с текста на стотна страница от изданието с меки корици на „Радостта от готвенето“#. Сара раздаде картонени чаши с кафе. Телефонът иззвъня отново.

Тонгенераторът се включи, също и системата за електронно засичане. Четири сигнала, техникът натиска своя бутон, Бевърли вдига слушалката.

— Кабинетът на специалния агент Крофорд.

Сара закима енергично и многозначително.

Греъм влезе в кабината и затвори вратата. Оттам наблюдаваше как мърдат устните на Бевърли. След миг тя натисна копчето, с което изключваше временно линията на обаждащия се, и впери поглед в секундната стрелка на стенния часовник.

Греъм се загледа в лицето си, отразено в излъсканата слушалка. Две разкривени физиономии. Надушваше мириса на барут върху ризата си. „Не затваряй! За бога, не затваряй!“, мислено се помоли той. Изтекоха четирийсет секунди. Апаратът на поставката издрънча, при което леко помръдна. Нека звъни! Още веднъж! Четирийсет и пет секунди. Сега!

— Уил Греъм слуша. Какво желаете?

Приглушен глас, сподавен смях.

— Доста неща.

— Кой се обажда?

— Секретарката не ви ли каза?

— Не но затова пък ме извика от съвещание, така че, ако обичате…

— Кажете, че не искате да разговаряте с Поклонника, и веднага затварям. Да или не?

— Господин Поклонник, ако съм в състояние да ви помогна с нещо, с удоволствие ще разговарям с вас.

— Мисля, че вие се нуждаете от помощ, господин Греъм.

— Извинете, но не ви разбирам. Секундната стрелка пълзеше бавно, бавно.

— Напоследък май сте доста зает, а?

— Достатъчно зает, за да нямам време за губене. Кажете по каква работа се обаждате.

— Работата ни е съвместна и я вършим по едни и същи места. Атланта и Бърмингам.

— Знаете ли нещо по въпроса?

В слушалката се разнесе тих смях.

— Дали знам? А вие интересувате ли се от господин Поклонника? Да или не? Ако излъжете, ще затворя!

Греъм зърна Крофорд през дебелото стъкло. Всяка от ръцете му стискаше по една телефонна слушалка.

— Да. Но знаете ли, тук звънят какви ли не хора и всички твърдят, че са в течение.

Стана една минута.

Крофорд свали едната слушалка и драсна нещо на лист хартия.

— Ако ви кажа колко ни безпокоят какви ли не болни хора, готови всичко да си признаят — продължи Греъм. — Но веднага ни става ясно, че дори не разбират за какво всъщност става въпрос. А вие?

Сара долепи един лист от външната страна на стъклото. На него пишеше: „Телефонна кабина в Чикаго. Полицията вече действа.“

— Знаете ли какво? — продължи приглушеният глас насреща. — Вие ще ми кажете нещо за Поклонника, а аз може би ще ви кажа прав ли сте, или грешите.

— Да преминем направо към човека, който ни интересува — предложи Греъм. — Говорим за Поклонника. — Откъде мога да знам дали този Поклонник е извършил нещо, което представлява интерес за мен? Извършил ли е подобно нещо?

— Да речем, да.

— Вие ли сте Поклонника?

— Не мисля да отговарям на този въпрос.

— Негов приятел ли сте?

— Нещо такова.

— Тогава го докажете. Кажете нещо, от което бих разбрал, че действително го познавате.

— Първо вие. Докажете, че вие го познавате. — Нервен кикот. — Сбъркате ли, затварям!

— Добре. Поклонника е десняк.

— Повечето хора са десняци, така че трудно може да сбъркате дори ако само налучквате.

— Поклонника е неразбран от хората.

— Без глупави общи приказки, моля!

— Поклонника е изключително силен физически.

— Да, има нещо такова.

Греъм хвърли поглед към часовника. Минута и половина. Крофорд окуражително му кимаше. Не му казвай нищо, което би могъл да преиначи.

— Поклонника е бял мъж, висок около метър и осемдесет. Но вие нищо не казвате! Все още не мога да преценя познавате ли го изобщо!

— Искате ли да прекъснем този разговор?

— Не, но нали щяхме да разменяме информация.

— Според вас луд ли е Поклонника?

Оттатък стъклото Блум енергично заклати глава.

— Предпазлив човек като него едва ли е луд — рече Греъм. — Мисля, че е просто различен. Вероятно много хора го вземат за луд, но причината за това е, че той просто не ги допуска до себе си и те не го разбират.

— Опишете ми подробно какво според вас е направил на госпожа Лийдс и аз може би ще ви кажа дали сте прав.

— Не искам.

— Довиждане.

Сърцето на Греъм подскочи, но в следващата секунда усети, че отсреща някой все още диша.

— Не мога, преди да съм сигурен, че…

Ясно чу как вратата на кабината в Чикаго рязко се разтвори и слушалката явно падна. Разнесоха се приглушени гласове и тъпи звуци от ударите на слушалката по стената.

— Не мърдай! Ръцете на врата! Излизай бавно, заднишком! Бавно, казах! Ръцете на стъклото! Раздалечи ги!

В душата на Греъм нахлу сладко облекчение.

— Нямам оръжие, Стан! Служебната карта е във вътрешния ми джоб. Ох, гъделичкаш ме!

След миг по линията се чу груб и малко объркан глас.

— С кого разговарям?

— Уил Греъм от ФБР.

— Аз съм сержант Станли Ридъл от полицейското управление на Чикаго. Ще ми обясните ли какво става?

— Вие кажете, нали арестувахте някого?

— Точно така. Репортера Фреди Лаундс, познавам го поне от десет години. Ето ти бележника, Фреди. Трябва да му предява някакви обвинения?

Лицето на Греъм побеля, лицето на Крофорд почервеня. Доктор Блум гледаше бавно въртящите се магнитофонни ролки.

— Ало, чувате ли ме?

— Да — каза Греъм сподавено. — Искам да му предявите обвинение за вмешателство в разследването на престъпление. Арестувайте го и го предайте на прокурора.

Изведнъж се чу гласът на Лаундс. Очевидно бе изплюл лигнина от устата си, защото говореше бързо и ясно:

— Уил, слушай…

— Каквото имаш да ми кажеш, ще го кажеш на прокурора. Предай слушалката не сержант Ридъл.

— Знам нещо, което…

— Дай слушалката на Ридъл! — кресна Греъм.

В този момент се намеси и гласът на Крофорд:

— Остави на мен, Уил — спокойно се разпореди той.

Греъм тресна слушалката с такава сила, че трясъкът в репродукторите накара всички в стаята да подскочат. После изскочи от кабината и излезе в коридора, без да погледне към никого.

— Лаундс — продължи Крофорд, — този път прекали.

— Искате ли да го пипнете, или не? Аз мога да ви помогна! Само ме изслушайте. — Крофорд замълча и Лаундс забързано продължи: — Току-що показахте, че имате нужда от „Сплетника“. Преди не бях сигурен, но вече го зная. Не бихте си направили труда да засечете този разговор, ако обявата на Зъбльото не беше част от делото. Прекрасно. „Сплетникът“ е на ваше разположение. Всичко, каквото поискате!

— Как разбра?

— Редакторът на страницата за обяви дойде при мен. Каза, че тукашната ви централа е пратила човек да провери обявите. Взел само пет писма. Казал, че има сигнал за мошеническа афера. Глупости! Редакторът направил фотокопия на всички писма и пликове, преди да ги даде на вашия човек. Прегледах ги най-внимателно. Знаех, че е прибрал пет парчета, за да прикрие обявата, която го интересува. Два дни ми трябваха да ги проверя всичките. Отговорът се съдържаше върху единия плик. Клеймото беше от Чесапийк, а номерът на пощенската служба се оказа на психиатричната болница. Вече бях ходил там, по следите на онзи, бесния Греъм. Какво друго би могло да бъде? Но трябваше да съм сигурен, затова се обадих, да проверя дали ще ви потекат лигите, като чуете за господин Поклонника. Точно това и направихте.

— Допуснал си огромна грешка, Фреди.

— „Сплетникът“ ви трябва, а аз мога да ви го поднеса на тепсия. Реклами, обяви, уводни статии, контрол на входящата кореспонденция, всичко! Само кажете какво ви трябва. Аз мога да бъда дискретен, ще се уверите в това. Честна дума. Вкарай ме в играта, Крофорд!

— Няма в какво да те вкарам.

— Е, добре. Тогава едва ли ще е от някакво значение, ако в следващия брой се появят шест шифровани обяви. Всичките за „господин Поклонника“, подписани по един и същ начин.

— Аз пък ще ти издействам прокурорска заповед за задържане, задето пречиш на разследването.

— Това също ще стане достояние на цялата преса в Съединените щати. — Лаундс знаеше, че разговорът се записва, но вече не го беше грижа за това. — Кълна се, че ще го направя, Крофорд! Първо ще ви лиша от всякакви шансове, а после ще мисля за своите!

— Към това, което чу преди малко, можеш да добавиш и открити заплахи по междущатска линия.

— Нека ви помогна, Джак! Мога да го сторя, повярвай ми!

— Бягай в участъка, Фреди. А слушалката предай на сержанта.

 

В линкълна на Фреди Лаундс се смесваха миризмите на тоник за коса, одеколон за бръснене, чорапи и пури. Когато стигнаха участъка, сержантът с облекчение изскочи навън.

Лаундс познаваше добре началника на управлението и повечето от полицаите. Капитанът му наля кафе и позвъни в канцеларията на прокурора, за да „приключи час по-скоро тази лайняна история“, както се изрази.

Никой от прокуратурата не си направи труда да дойде за Фреди. Половин час по-късно той все още беше в кабинета на капитана и именно там го свързаха с Крофорд. След краткия разговор получи разрешение да си върви. Капитанът го изпрати до изхода.

Дълбоко развълнуван, Лаундс караше бързо и нервно. Прекоси Луп и се насочи на изток към езерото Мичиган, към което гледаше апартаментът му. Искаше да измъкне няколко неща от тази история и бе сигурен, че ще успее да го стори. Парите бяха едно от тях и те щяха да дойдат от книжката с меки корици, която се готвеше да издаде. Ще я изкара на пазара трийсет и шест часа след залавянето на убиеца, като я придружи и с обширен репортаж за всекидневния печат. Очакваше го удоволствието да види материала, придружен от личната му снимка, до неговото, на Фреди, име, по страниците на сериозните вестници — „Чикаго Трибюн“, „Лос Анджелес Таймс“, миропомазания „Уошингтън Поуст“ и свещения „Ню Йорк Таймс“. И тогава кореспондентите на тези високомерни издания, които сега го гледат отвисоко и все нямат време да изпият по чашка с него, ще си хапят задниците от завист. За тях Лаундс беше парий само защото изповядваше различно верую. Ако беше някой тъпак, който няма друг изход, освен да работи за жълтата преса, ветераните от „сериозния“ печат сигурно му биха простили прегрешението, че работи за „Сплетника“. Така, както се прощава на несретник с умствена недостатъчност. Но Лаундс беше професионалист, който притежаваше всички качества на добрия репортер — интелигентност, кураж, набито око, неизчерпаема енергия и волско търпение. Срещу него работеше обстоятелството, че бе отблъскващ като физика и поведение и не се харесваше на никого от вестникарските босове. И не умееше да се дистанцира от нещата, за които пишеше. Фреди Лаундс бе обладан от неутолимата жажда да бъде забелязан — нещо, което често и погрешно наричат егоцентризъм. Беше патрав, дребен и грозен, с изпъкнали заешки зъби и миши очички с лъскавината на храчка върху асфалт.

Десет години от живота си работи като журналист в сериозната преса, преди да разбере, че никой не се готви да го акредитира в Белия дом. Разбра и друго — ще бъде безмилостно експлоатиран, ще се трепе от сутрин до вечер и накрая ще се превърне в грохнал пияница, с бюро зад вратата на редакцията, който с бързи крачки върви към неизбежната цироза или пожар, причинен от изпусната върху дюшека цигара.

Имаха нужда от информацията, която набавяше, но нямаха нужда от самия Фреди. Наистина му плащаха по най-високите тарифи, но въпреки това парите не стигаха, защото той беше от хората, които трябва да си купуват секса. Потупваха го по тънкото вратле, хвалеха го за проявения кураж и талант, но и през ум не им минаваше, че е време и неговото име да бъде изписано върху асфалта на служебния паркинг.

Божественото прозрение го озари една вечер през 1969 година, както си преписваше на машина някакъв материал.

До него седеше Франк Ларкин и записваше информацията, която му диктуваха по телефона. Диктовка по телефона за репортерите в тяхната редакция бе като фабриката за туткал за старите кранти. Франк бе не петдесет и пет, но изглеждаше на седемдесет. Очите му бяха изцъклени като на скарида, на всеки половин час отскачаше до гардеробчето си и дръпваше от скритото там шише. Фреди го подушваше от мястото си.

Ларкин остави слушалката, затътри се към преградата и започна да шепне нещо в ухото на дежурната редакторка. Фреди изпитваше слабост към чуждите разговори и автоматично наостри уши. Ларкин молеше жената да му изнесе марля от дамската тоалетна, тъй като хемороидите му отново кървели.

Фреди рязко прекъсна писането, измъкна недовършения материал от валяка, сложи чист лист хартия и натрака оставката си. Седмица по-късно работеше за „Сплетника“. Започна като редактор по проблемите на рака с двойно по-висока заплата от предишната. Ръководството на „Сплетника“ беше дълбоко впечатлено от гледната му точка по този проблем, а и можеше да си позволи да му плаща добре, тъй като темата „рак“ бе изключително доходоносна.

Всеки пети американец умира от рак. Съсипани от мъка и безполезни молитви, близките на умиращите се опитваха да победят смъртоносните тумори, с каквото могат. От мрачните им шеги на човек му се доплакваше, нещастните хорица бяха готови да се уловят и за сламка. Проучването на пазара сочеше, че смело заглавие на първа страница от рода на „НОВО ЛЕЧЕНИЕ ЗА РАКА“ или „ЧУДОТВОРНО ПРОТИВОРАКОВО ЛЕКАРСТВО“ вдига продажбите в супермаркетите, където този вид вестници се продаваха, средно с 22,3 процента. Ако съответният материал е отпечатан непосредствено под заглавието на първа страница, продажбите спадаха с около шест процента, защото, докато чакаха пред касата, читателите имаха възможност да хвърлят око на напълно безполезния текст и да се откажат от покупката на вестника.

Специалистите по маркетинг стигнаха до заключението, че най-добър ефект има крещящо заглавие с едър шрифт на първа страница, докато самият материал е скрит някъде в средата. Защото не е лесно да тикаш препълнена количка, да стискаш портфейла си и едновременно с това да държиш разтворен вестник пред себе си.

Стандартните материали на тази тема започваха с оптимистични пет реда в максимално едър шрифт, който постепенно издребняваше. И когато на читателя ставаше ясно, че „чудотворното лекарство“ всъщност още не съществува или пък, че опитите върху животни току-що са започнали, шрифтът вече беше съвсем дребен. Фреди си вадеше хляба с такива материали, а именно те продаваха „Сплетника“.

В добавка към увеличения тираж бяха рекламите на какви ли не амулети, медальони и чудотворни талисмани. Производителите им плащаха щедро за място непосредствено до седмичната ракова сензация.

Куп читатели изпращаха в редакцията молби за повече информация. Тя пък печелеше допълнително, като продаваше адресите им на един смахнат радио евангелист, крещящ социопат, който ловко измъкваше дарения от хората, изпращайки им пликове с надпис: „Някой, когото обичате, ще умре, ако не…“

Фреди Лаундс беше особено подходящ за „Сплетника“, но и вестничето щедро му се отплащаше. След единайсет години работа в редакцията печелеше седемдесет и две хиляди долара годишно, пишеше само на теми, които го интригуваха, и пръскаше парите си за забавления. Живееше така, както смяташе, че трябва да живее.

Нещата се развиваха добре за бъдещата му книга, а и киното проявяваше вече интерес. Фреди беше чувал, че Холивуд е подходящо място за отблъскващи типове с много пари.

Чувстваше се добре. Вкара колата си в тунела към подземния гараж на блока и я закова на мястото и с пронизително скърцане на спирачките. На стената с тлъсти трийсетсантиметрови букви пишеше „Фредерик Лаундс“.

До него бе паркиран малък датсун — значи Уенди вече е тук. Отлично! Много му се искаше да я вземе със себе си във Вашингтон, та да им изтекат очите на онези тъпи дюстабанлии. Докато асансьорът безшумно се изкачваше нагоре, Фреди започна да си подсвирква.

Уенди се зае да стяга багажа му. Цял живот се беше занимавала с куфари и си знаеше работата. Спретната в джинсите и карираната риза, с вързана на конска опашка кестенява коса, тя би могла да мине за селска мома, ако не беше бледата и кожа и фигурата и — истинска карикатура на пубертетче.

Погледна Фреди с очи, в които от години не беше се появявала изненада, и забеляза, че той трепери.

— Прекалено много бачкаш, Роско — отбеляза тя. — Харесваше и да го нарича Роско, на него неизвестно защо — също. — Отлиташ в шест, с първия самолет, нали? — Направи му питие, а след това вдигна от леглото обсипания си с пайети костюм и кутията с перуката, за да му направи място да се изтегне. — Няма да ходя в клуба преди шест, така че мога да те закарам до летището.

Уенди беше собственица на бар „Уенди Сити“, в който клиентите се обслужваха от момичета по монокини. Благодарение на Фреди, който бе поел част от разходите, Уенди вече не беше принудена да излиза на подиума. — По телефона гласът ти беше съвсем като на Мароканската къртица.

— Кой?

— Всяка събота сутрин я показват по телевизията. Страхотно тайнствена, главна помощница на Мистериозната катерица. Гледахме серията, докато беше болен от грип, не помниш ли? Днес май си изтеглил голямата печалба, изглеждаш страшно доволен от себе си.

— Не знаеш колко си права! — ухили се Лаундс. — Операцията беше рискована, но си струваше труда, сладур! Имам всички шансове да направя голям удар.

— Имаш време да подремнеш преди тръгването. Съсипваш се. — Лаундс запали нова цигара, макар че предишната още димеше в пепелника. — Ако си изпиеш питието и споделиш с мен всичко, ще можеш да заспиш — подхвърли Уенди.

Лаундс зарови лице в шията и и постепенно се отпусна, както свитият юмрук се раздвижва и отново става част от ръка. Спря да трепери и започна разказа си. Шепнеше тихичко в ладийката между стърчащите и гърди, а тя чертаеше осмици по тънкото му вратле.

— Умно си постъпил, Роско — одобри Уенди. — А сега заспивай. Ще те събудя за самолета. Всичко ще е наред. А след това ще си отживеем.

Заеха се шепнешком да изреждат местата, където биха искали да отидат. А после той заспа.