Томас Харис
Червения дракон (31)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Прожекционната зала на „Бейдър Кемикъл“ бе малка — пет реда сгъваеми столове с тясна пътека между тях.

Долархайд закъсня. Седна най-отзад, скръсти ръце и отправи поглед към екрана, върху който се редуваха сиви и цветни карти, различно осветени кубове, заснети на инфрачервена лента с различен химически състав.

Дандридж, младият ръководител на лабораторията, малко се смущаваше от присъствието му. Долархайд беше авторитет, всепризнат експерт в тъмната стаичка, известен със своята прецизност.

Дандридж от месеци не беше търсил съветите му, вероятно вследствие на лекото съперничество, появило се след поглъщането на „Бейдър“ от компанията-майка.

— Реба, дай ни състава на проявителя от проба номер осем — каза той.

Седнала на стола до пътечката с бележник в ръка, Реба МакКлейн заговори ясно и отчетливо, движейки равномерно пръстите си по повърхността на меко проблясващата в ръцете и хартия. Сбито и стегнато очерта основните операции при проявяването — използваните химикали, температура и време за проявяваме, условия на съхранение преди и след използване на филма.

Високочувствителната лента изисква пълна тъмнина при обработката. Тя бе направила необходимото, познаваше наизуст всички мостри, откриваше ги само с едно докосване на пръстите. Най-сетне екранът опустя.

Реба МакКлейн остана на мястото си, докато другите станаха и се насочиха към изхода. Долархайд безшумно се доближи до нея и я заговори още преди залата да се опразни. Не искаше да създава впечатление, че тайно я наблюдава.

— Помислих, че няма да успеете — каза тя.

— Закъснях, тъй като имах проблем с апаратурата.

Лампите светнаха и черепът и проблясна там, където косата и беше разделена на път. Той я гледаше отгоре надолу.

— Успяхте ли да видите пробата на 1000 С?

— Да.

— Всички смятат, че е много добра. С нея се работи далеч по-лесно, отколкото с 1200. Ще ви свърши ли работа?

— Определено.

Чантичката вече беше в ръцете и, през рамото и бе преметнат лек шлифер. Той се дръпна да и направи място и тя тръгна по пътечката с бастунчето в ръка. Нямаше вид на човек, който очаква помощ, и той не и я предложи. Дандридж надникна през вратата.

— Реба, миличка, Марсия трябва да бърза. Ще се оправиш ли?

— Ще се оправя, Дани — отвърна тя и по бузите и избиха червени петна.

— Бих те закарал, но и аз вече съм закъснял! — извинително добави той. После зърна Долархайд и добави: — Господин Долархайд, ако не ви затруднява особено, бихте ли…

— Има с какво да се прибера, Дани! — прекъсна го с нескрито раздразнение тя. Нюансите на лицевото и изражение бяха недостъпни, поради което тя държеше лицето си отпуснато. Но не бе в състояние да контролира изчервяването и пребледняването.

Докато я наблюдаваше със студените си жълти очи, Долархайд прекрасно разбираше от какво се дразни. Знаеше, че тя усеща половинчатото състрадание на Дандридж като храчка във врата си.

— Аз ще ви закарам — обади се най-сетне той.

— Благодаря, не е необходимо — отказа тя. Беше очаквала подобно предложение от него и мислеше да приеме. Но не желаеше някой да се чувства задължен. Да го вземат мътните Дандридж с проклетата му загриженост! Сега ще трябва да се прибира с автобуса. Е, много важно. Имаше пари за билет, знаеше пътя и можеше да ходи, където си пожелае, по дяволите!

Влезе в дамската тоалетна и остана там достатъчно дълго, за да е сигурна, че всички са си тръгнали. Портиерът заключи след нея.

Тръгна през паркинга, покрай ръба на разделителната ивица, към автобусната спирка. Наметнала шлифера върху раменете си, тя почукваше пред себе си с бастунчето и безпогрешно разпознаваше слабата съпротивителност на локвите, когато върхът на бастуна цопваше в тях.

Седнал зад волана на своя микробус, Долархайд я наблюдаваше. Чувствата му го смущаваха. На дневна светлина бяха опасни.

За миг залязващото слънце, отраженията в челното стъкло, локвите и стоманените жици високо горе, разцепили слънчевата светлина, проблеснаха като ножица. Бялото и бастунче го успокои. То премахна лъскавите ножици, а споменът за нейната безпомощност го уталожи. Завъртя ключа и моторът забоботи.

Реба МакКлейн чу приближаването на микробуса зад гърба си и спря.

— Благодаря ви, че ме поканихте.

Тя се усмихна, кимна и продължи да почуква напред с бастунчето.

— Елате, ще ви откарам.

— Благодаря, ще взема автобуса.

— Качете се, Дандридж е глупак.

— Какво се казва в подобни случаи?

— Ще ми бъде приятно.

Тя спря. Чу го да слиза от колата.

Обикновено хората я подхващаха за горната част на ръцете. Не знаеха, че слепците не обичат да им се нарушава равновесието и предпочитат мускулите им да са свободни. Чувството е неприятно, все едно, че балансират на поклащащ се кантар. Той не я докосна. Тя почака секунда-две, после каза:

— Най-добре аз да ви хвана за ръката.

Имаше богат опит с човешки ръце, но от неговата се изненада истински. Беше твърда като букова дъска. Не знаеше колко нерви му струва това докосване.

Микробусът и се стори висок и просторен. Звуците вътре резонираха по-различно от обикновените коли. Тя се улови за арматурното табло и остави Долархайд да щракне предпазния колан. Лентата плат се спускаше диагонално и леко притисна гърдата и. Реба се размърда и коланът послушно легна върху вдлъбнатината между двете гърди.

Пътуваха в мълчание. Когато спираха на светофарите, той я разглеждаше на спокойствие. Жилището и беше лявата част на къща-близнак в тиха уличка близо до университета „Вашингтон“.

— Елате вътре, ще ви налея една чашка — покани го тя.

През целия си живот Долархайд беше влизал в не повече от десетина частни жилища. През последните десет години бяха четири — неговото, на Айлин, на Джейкъби и Лийдс. Чуждите домове бяха екзотика за него.

Тя усети разклащането на микробуса, когато той слезе. Отвори дясната врата и тя леко се бутна в него, тъй като и се налагаше да слезе отвисоко. Сякаш се удари в дърво. Този мъж беше далеч по-едър и здрав, отколкото си го беше представяла, съдейки по гласа и стъпките му. Едър, но пъргав. Такъв беше и онзи полузащитник от „Бронко“, който преди години се беше снимал в благотворителен филм за слепите деца от Денвър.

Престъпила прага, Реба МакКлейн изправи бастунчето в ъгъла до вратата и изведнъж се почувства свободна. Вече нямаше проблеми с придвижването. Окачи шлифера си на закачалката и пусна музика. Долархайд отново се успокои с мисълта, че тази жена е сляпа: Чуждото жилище го възбуждаше.

— Джин с тоник? — попита тя.

— Само тоник, ако обичате.

— Мога да ви предложа и сок.

— Тоник.

— Не пиете, така ли?

— Да.

— Елате в кухнята. С уверени крачки Реба отиде до хладилника и го отвори. Опипа чевръсто съдържанието му и предложи:

— Имам орехов пай, страшен е. Искате ли?

— Чудесно.

Тя извади кутията пай от камерата и я сложи на масата до себе си. Разпери пръсти да определи средата на капака и си я отбеляза с клечка за зъби.

Долархайд се опита да завърже разговор, за да не усети тя колко напрегнато я наблюдава.

— Откога работите в „Бейдър“? Въпрос, лишен от шипящи.

— От три месеца. Не знаехте ли?

— Обикновено ми съобщават само най-необходимото.

— С вашите чертежи за лабораторията положително сте настъпили нечий мазол — усмихна се тя. — Но техниците са много доволни. Инсталацията е отлична, крановете са точно където трябва да бъдат.

Средният пръст на лявата и ръка докосна клечката за зъби, а палецът и опря в ръба на кутията. После показалецът леко натисна ръба на ножа и парчето пай бе отрязано.

Той с интерес гледаше блестящото острие в ръцете и. Още не можеше да се освободи от странното чувство, че може да наблюдава на воля тази жена. Никога досега не му се беше случвало да гледа хората колкото си ще.

Реба направи за себе си джин с тоник и двамата се върнаха във всекидневната. Ръката и за миг се задържа над лампиона в ъгъла, усети липсата на топлина и го включи.

Долархайд изяде пая си на три залъка, седнал вдървен на дивана. Пригладената му коса проблясваше под светлината на лампиона, яките му ръце бяха отпуснати на коленете. Тя се облегна удобно в стола си и вдигна крак на ниска възглавничка.

— Кога ще снимате в зоологическата?

— Вероятно другата седмица. — Сега вече се радваше, че си направи труда да позвъни в зоопарка и да им предложи няколко кадъра с новата лента. Дандридж можеше да провери.

— Тази зоологическа градина е чудесна! — възкликна тя. — Веднъж бях там със сестра ми и племенницата. Дават да се галят животните и аз прегърнах една лама. Беше мека и приятна, но такава смрад! Цял ден имах чувството, че върви по петите ми, докато не си смених блузата. Това беше ВОДЕНЕ НА РАЗГОВОР. Сега трябваше да каже нещо или да си ходи.

— Как стана така, че постъпихте в „Бейдър“? — попита той.

— Ами работех в института за слепи „Райкър“ в Денвър и се натъкнах на предложението. Беше окачено на дъската за обяви. „Бейдър“ се готвеше да сключи голям договор с Департамента на отбраната и трябваше да спази правителствените изисквания при назначенията, да вземе задължителния процент жени, инвалиди и от малцинствата. В общо осем свободни места успяха да вместят шест жени, двама чернокожи, двама мексиканци, една парализирана и мен. Всеки от нас отговаряше поне на две от категориите.

— Но вие сте истинска находка за „Бейдър“ — рече той.

— Другите също. „Бейдър“ не прави подаръци.

— А преди това? — попита той и усети как леко се изпотява. Разговорите го затрудняваха, но възможността да я гледа не беше за изпускане. Краката и бяха хубави. При бръсненето бе порязала единия глезен. Усети тежестта на бедрата и по дължината на ръцете си. Безжизнени.

— След гимназията постъпих направо в „Райкър“ — рече тя. — Десет години обучавах хора, изгубили наскоро зрението си. Това е първата ми работа навън.

— Навън?

— Да, навън, в широкия свят. В „Райкър“ бях напълно изолирана. Обучавах слепци за живота в света на зрящите, но аз самата не живеех в този свят. На тази тема говорехме до втръсване. Накрая ми писна и реших да изляза навън и да придобия практически опит. Отначало възнамерявах да се насоча към говорната терапия — да помагам на Деца със слухови и говорни недостатъци. Някой ден сигурно ще се заема с това. — Тя глътна остатъка от питието си и продължи: — Знаете ли, имам замразени кюфтенца от раци, много са хубави. Искате ли? Нищо, че първо ви предложих сладко.

— Ъхъ. — Вие готвите ли?

— Ъхъ.

На челото и се появи едва забележима бръчица, тя стана и се отправи към кухнята.

— А кафе? — разнесе се оттам гласа и.

— Ъхъ. Реба зачекна темата за цените на хранителните продукти, но не получи отговор. Върна се в дневната, отпусна се на дивана, опря лакти на коленете си.

— Добре, нека поговорим и да изясним нещата — предложи тя.

Мълчание.

— Вие съвсем млъкнахте. Не сте казали нито дума, откакто споменах за говорната терапия. — Гласът и беше любезен, но твърд, без следа от съчувствие. — Аз ви разбирам, защото говорите ясно и умея да слушам. Но хората не умеят да слушат внимателно. Все питат: „Какво казахте?“ Но ако не искате да разговаряме, нямам нищо против. Само че ще бъде жалко, защото мен ме интересува това, което ще кажете.

— Ъ-мм… Добре — промълви Долархайд. Беше му ясно, че малката и реч е важна за нея. Дали пък не иска да го направи член на своя клуб за обременени, покривали поне две категории? Като нея и парализираната китайка? Коя ли е неговата втора категория? Следващият и въпрос направо го зашемети.

— Мога ли да докосна лицето ви? — попита тя. — Искам да разбера дали сте усмихнат, или се мръщите. — Добави кисело: — Искам да разбера дали да си затварям устата. Ръката и се вдигна в очакване. Как ли ще се оправя в света, ако и отхапе няколко пръста? Дори с ченето, което носеше извън дома си, той би могъл да и отхапе пръстите като солети. Ако опре пети в пода и се облегне за опора на канапето, ако улови здраво китките и, тя по никакъв начин не би успяла да се дръпне навреме. Хрус, хрус, хрус, хрус. Ще и остави палеца, за да премерва средата на пая.

Хвана тънката и китка с два пръста и я извърна към светлината. Дланта и беше добре оформена, стегната и здрава. Беше изпъстрена с белези, някои съвсем неотдавнашни. На опакото имаше гладък белег, вероятно от изгорено.

Твърде близо е до дома. Процесът на Преображението едва е започнал. Няма да може повече да я гледа. Явно не знае нищо за него, след като си позволява да моли за подобно невероятно нещо. Значи не участва в клюките.

— Приемете на доверие, че съм се усмихнал — рече накрая. Този път се справи с проклетото „с“. На лицето му действително се появи подобие на усмивка, безупречно подредените му официални зъби проблеснаха.

После пусна китката в скута и. Пръстите и се провлачиха по плата като извърнат поглед.

— Кафето май е готово — промълви тя.

— Аз си тръгвам.

Трябваше да се прибере у дома. Да се отпусне.

— Ако съм ви засегнала, не съм го искала — каза тихо тя.

— Няма нищо.

Реба остана неподвижна на дивана, докато чу как ключалката щракна зад гърба му. После се изправи, наля си още джин с тоник и сложи на грамофона няколко плочи на Сеговия. Мястото на Долархайд на канапето все още беше топло, въздухът носеше следи от присъствието му — боя за обувки, нов кожен колан, скъп лосион за бръснене.

Какъв затворен човек, господи! В службата за него не се говореше почти нищо. Веднъж Дандридж рече на един от подмазвачите си „онзи мръсник Долархайд“, и толкоз.

За Реба правото на уединение означаваше много. Като дете, докато се учеше да се оправя след загубата на зрението си, тя изобщо не можеше да се уедини.

Сред хората никога не знаеше дали някой не я наблюдава. Затова затвореността на Франсис Долархайд и допадна. От него не усети никакво състрадание и това беше хубаво. Джинът също. Изведнъж Сеговия и досади, тя стана и пусна любимите си записи на звуци, издавани от китове.

Три трудни месеца в новия град. Чакаше я зимата, когато трябваше да налучква бордюра на тротоара под снега. Охо! Смелата дългокрака Реба МакКлейн се отдава на проклетото самосъжаление! И дума не бива да става. Дълбоко в нея клокочеше гневът на инвалида. Не успяваше да се освободи от него, но затова пък се научи да го използва като гориво, което подхранва неукротимия и стремеж към независимост, подсилва решимостта и да изсмучи максимума от всеки ден съществование.

Реба знаеше, че вярата в някаква естествена справедливост е само мъждукаща в мрака светлинка, знаеше, че колкото и да се напъва, краят ще е като на всички — просната по гръб с тръбичка в носа и единствен въпрос в помътеното съзнание: „Това ли беше всичко?“

Знаеше, че никога не може да притежава светлината, но затова пък би могла да има други неща. Доставяше си удоволствия — особено чрез работата с учениците, и това удоволствие се подсилваше по странен начин от знанието, че няма да бъде нито наградена, нито порицана, задето им помага. Когато се сприятеляваше, винаги се отнасяше предпазливо към хора, които насърчаваха зависимостта на такива като нея и се опиваха от нея. Беше имала връзка с такива хора — те изпитваха влечение към слепите и бяха нейни врагове.

Връзка? Реба знаеше, че е физически привлекателна за мъжете — бог и бе свидетел, че доста у тях не пропускаха да я опипат, докато и предлагаха помощта си.

Тя обичаше секса, но още преди години бе научила една истина за мъжете — най-много ги е страх да не си окачат бреме на врата. Страхът им нарастваше неимоверно в нейния случай. Не обичаше и мъжете да се промъкват в леглото и и да изчезват после на пръсти, сякаш крадяха пиле от чужд кокошарник.

От време на време приемаше поканите на Ралф Манди и двамата отиваха в някой ресторант. Ралф беше обладан от натрапчивата идея, че е неспособен да обича поради раните, които му е нанесъл животът. Напомняше и това толкова често, че тя се чувстваше като попарена с вряла вода. Беше забавен, но не желаеше да го притежава.

Не искаше да се вижда с него. Не и се водеха празни разговори, при което слухът и неволно долавяше как на съседните маси млъкват, за да я видят как ще се храни.

Би било тъй приятно да я иска мъж, който има куража да си тръгне или да остане, в зависимост от това какво му се прави. Особено ако и позволи да се държи по същия начин с него. Мъж, който да не се притеснява за нея!

Франсис Долархайд — стеснителен, с тяло на полузащитник и лишен от сантиментална лигавщина.

Никога не беше виждала нито докосвала заешка устна и нямаше визуална асоциация за този начин на говорене. Дали Долархайд бе решил, че тя разбира думите му просто, защото слепците имат по-развит слух от нас — широко разпространен мит. Може би е редно да му обясни, че това не е истина. Слепците просто обръщат по-голямо внимание на това, което чуват.

Светът е пълен с неверни представи за слепите. Дали и Долархайд споделя популярното мнение, че те са „духовно по-чисти“ от останалите, че благодарение на недъга си са извисени? Тя се усмихна вътрешно. И това не беше вярно.