Томас Харис
Червения дракон (38)

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

В понеделник сутринта Франсис Долархайд не стигна до работното си място. Тръгна от къщи точно навреме, както винаги. Външният му вид беше безупречен, шофирането му — прецизно. Когато зави след моста на река Мисури, слънцето заблестя в очите му и той си сложи тъмните очила.

Хладилната чанта от стиропор се хлъзна по дясната седалка и тихо проскърца. Той се наведе и я свали на пода, напомняйки се, че трябва да вземе сух лед и да извади филмчето от…

Пресичаше канала Мисури, водата под него бавно се движеше. Очите му се спряха за миг на белите зайчета по вълните и изведнъж изпита чувството, че се движи лениво по течението, а водата е замръзнала неподвижно. Обзе го странно усещане на разпадане, догади му се. Кракът му се вдигна от педала на газта.

Микробусът намали ход и спря в средата на външното платно. Зад него се струпаха коли, прозвуча хор от нетърпеливи клаксони. Той не чуваше нищо.

Отпуснат на седалката, продължаваше бавно да се хлъзга в северозападна посока над неподвижната вода, слънцето блестеше в очите му. Изпод, слънчевите очила бликнаха сълзи и закапаха по ръцете му.

Някой чукаше по стъклото. Водачът на колата зад него, с бледо и подпухнало от скорошния сън лице, крещеше нещо отвъд прозореца на микробуса. Долархайд извърна глава и го погледна. От отсрещната страна на моста проблеснаха сини светлини и бързо се насочиха насам. Знаеше, че трябва да потегли веднага. Помоли тялото си да настъпи педала на газта и то се подчини. Човекът до прозореца отскочи, за да спаси краката си.

Долархайд отби на паркинга на голям мотел, разположен малко преди отбивката за магистрала № 270. Наблизо беше паркиран училищен автобус, на задното му стъкло се виждаше фунията на голям цугтромбон.

Долархайд се запита дали не трябва да се качи в този автобус заедно със старците. Не, не биваше. Извърна глава и потърси с очи пакарда на майка си.

— Качвай се и не си слагай краката на седалката — каза майка му.

Не, не беше и това. Намираше се пред един мотел западно от Сейнт Луис, искаше да направи своя Избор, но не можеше.

След шест дни, ако издържи толкова, разбира се, той ще убие Реба МакКлейн. Напъна се и от носа му излетя някакъв странен свирещ звук.

Може би Драконът ще пожелае първо да пипнат Шърманови, а чак при следващото пълнолуние да се заемат с Реба. Не, няма да се съгласи.

Реба МакКлейн не знаеше нищо за Дракона, тя си мислеше, че е в компанията на Франсис Долархайд. Искаше да положи тялото си върху Франсис Долархайд. Тя бе приветствала Франсис Долархайд в леглото на баба.

— Беше страхотно, Д. — каза на двора.

Може би харесва Франсис Долархайд. Перверзно и презряно чувство за една жена. Той знаеше, че трябва да я презира, но всичко бе тъй хубаво, Господи! Реба МакКлейн бе виновна, че харесва Франсис Долархайд. Ужасно виновна! Ако не беше могъществото на неговото Преображение, ако не беше Драконът, той никога не би си позволил да я заведе у дома. Не би могъл да прави секс. Нали?

— Боже мой, ти си страхотен мъж.! „Мъж“, така го нарече.

От мотела излезе тълпа току-що привършили със закуската. Лепкавите им погледи затичаха по лицето му с хиляди ситни крачки.

Имаше нужда от размисъл, но не можеше да се върне у дома. Взе стая в мотела, позвъни в службата и съобщи, че е болен. Стаята беше тиха и безлична. На стената висяха репродукции на стара параходи, единствената украса. Нищо никъде не сияеше.

Долархайд се отпусна върху леглото, без да се съблича. Мазилката на тавана бе леко напукана. През няколко минути трябваше да става, за да уринира. Потръпна от студени конвулсии, после го обля пот. Измина един час. Не искаше да предава Реба МакКлейн в ръцете на Дракона. После си спомни с какво го бе заплашил Той, ако не му я даде.

Страхът го връхлиташе на вълни вероятно, защото тялото не е в състояние да го понася непрекъснато. Можеше да разсъждава единствено в тежките паузи между тези вълни.

Как би могъл да я предпази от Дракона? В съзнанието му бавно се оформи един от възможните начини и той стана.

Ключът за осветлението рязко щракна в покритата с плочки баня. Долархайд спря поглед на пръта, върху който бе нанизана завесата пред душа. Беше солидна тръба, два цола, закрепена с болтове в стените. Свали завесата и я провеси над огледалото. Сграбчи здраво тръбата и се набра нагоре само с една ръка. Краката му задраскаха по външната стена на ваната. Беше достатъчно здрава, коланът му — също. Можеше да го направи, от това не се страхуваше.

Преметна колана си около тръбата и го стегна в клуп. Краят с катарамата образува примката. Дебелата кожа провисна надолу, без дори да се поклати.

Той седна на капака на тоалетната и вдигна очи към нея. Височината не е достатъчна, но ще се справи. С усилие на волята ще успее да държи ръце далеч от примката, а после ще е твърде слаб, за да ги вдигне.

Но как да е сигурен, че смъртта му ще повлияе на Дракона, след като вече не са едно неразделно Цяло? Може би нищо няма да постигне. Как да е сигурен, че след това Драконът ще я остави на мира?

Вероятно ще минат дни, преди да открият трупа му. Тя ще се чуди къде е, сигурно иде отиде в къщата да го търси. Ще се качи горе и ще се натъкне на изненадата.

Великият Червен дракон ще просъска злобно и сигурно ще си направи удоволствието да се занимава с нея цял час, преди да я изрита надолу по стълбата.

Дали да не и се обади да я предупреди? Но какво би могла да направи срещу Него, дори и предупредена? Нищо. Можеше да се надява единствено на бърза смърт, да се надява, че в яростта си Той ще я захапе достатъчно силно. На горния етаж в дома на Долархайд Драконът чакаше. Чакаше в картините, чиито рамки Долархайд бе изработил собственоръчно, чакаше в безчет списания и каталози, раждаше се отново всеки път, когато фотографът… Какво правеше фотографът?

В главата на Долархайд кънтеше гласът на Дракона, който яростно проклинаше Реба. Първо ще я проклина, а после ще я захапе. Ще проклина и Долархайд, ще и каже какво нищожество е той.

— Недей! Не го прави! — каза Долархайд на кънтящите плочки. Вслуша се в гласа си, в гласа на Франсис Долархайд, който Реба МакКлейн толкова лесно разбираше. Цял живот се бе срамувал от него, с него бе казвал на другите горчиви и злобни думи.

Но никога не бе чувал гласа на Франсис Долархайд, който да го проклина.

— Недей!

Този глас никога не го бе проклинал; никога! Той бе повтарял обидите на Дракона. Засрами се от спомена.

Вероятно наистина е нищожество като мъж. Никога не се беше замислял по този въпрос и сега му стана интересно.

От Реба МакКлейн получи късче гордост и то му казваше, че ще бъде жалко да умре в някаква баня. Но какво друго можеше да стори? Какъв друг начин имаше?

Имаше начин. Когато се сети за него, той веднага разбра, че е богохулствен, но все пак начин.

Закрачи надлъж и нашир из мотелската стая — от вратата до прозорците, от едното легло до другото. Крачеше и се опитваше да говори. Думите излизаха от устата му съвсем ясно, трябваше само да поема дълбоко дъх между отделните изречения и да не бърза. Беше в състояние да говори съвсем добре между пристъпите на страха. Току-що бе преживял особено тежък пристъп, от него дори му се гадеше. После идваше ред на спокойствието. Той го изчака и когато то дойде, забърза към телефона и поръча разговор с Бруклин.

 

Оркестърът гимназисти се качваше в автобуса пред мотела. Младежите видяха приближаващия се Долархайд, който трябваше да мине покрай тях, за да стигне микробуса си. Дебело кръглолико хлапе с широк напукан колан изду бузи и мускули след него. Две момичета се изкикотиха. Цугтромбонът басово го поздрави от отворения прозорец, но Долархайд изобщо не чу смеха зад гърба си. Двайсет минути по-късно микробусът спря на стотина метра от къщата на баба.

Долархайд избърса потта от лицето си, пое дълбоко въздух. Лявата му ръка стискаше ключовете от къщата, дясната се беше вкопчила във волана. От носа му се изтръгна остър пронизителен звук, после още един, още един… Тръгвай! Колелата на микробуса изхвърлиха струя чакъл, къщата се заклати и бързо се уголеми пред челното стъкло. Автомобилът се хлъзна и спря в двора, Долархайд излетя от него и се затича. Влезе и без да се оглежда; хукна по стълбите към мазето. Спря пред заключения с катинар сандък и трескаво заопипва връзката с ключовете.

Оказа се, че ключът за катинара е горе. Без да си позволява да мисли, той се заизкачва тичешком нагоре, издавайки пронизителни носови звуци, които заглушаваха всички останали шумове, особено неканените гласове. Спря се пред писалището и трескаво затърси ключовете в чекмеджето. Нито за миг не вдигна глава към картината на Дракона, окачена над леглото.

— КАКВО ПРАВИШ?

Ключовете, къде са проклетите ключове?

— КАКВО ПРАВИШ? ПРЕСТАНИ! НИКОГА НЕ СЪМ ВИЖДАЛ ТОЛКОВА МРЪСНО И ОТВРАТИТЕЛНО ДЕТЕ! СПРИ!

Търсещите му пръсти забавиха движенията си.

— ПОГЛЕДНИ МЕ!

Той се вкопчи в ръба на писалището и опита да не се извърне към стената. Но главата му бавно започна да се завърта към нея, очите му болезнено се извиха.

— КАКВО ПРАВИШ?

— Нн-ищо.

Телефонът звънеше. Телефонът звънеше! Той се пресегна и взе слушалката, успял да обърне гръб на картината.

— Хей, Д., как си? — прозвуча гласът на Реба МакКлейн.

— Добре съм — прошепна той, с усилие прочистил гърло.

— Търсих те в службата. Казаха, че си болен. Гласът ти наистина е ужасен!

— Говори ми!

— Ще ти говоря, разбира се. За какво мислиш, че съм се обадила? Какво ти е?

— Настинка.

— Ходи ли на лекар? Ало?… Ходи ли на лекар, питам?? — Говори по-високо! — Ръцете му отчаяно преровиха чекмеджето, после изтеглиха следващото.

— Линията ли не е в ред? Хей, Д., не бива да стоиш там болен и сам!

— КАЖИ И ДА ДОЙДЕ ДОВЕЧЕРА И ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА ТЕБ!

Долархайд почти успя да прикрие мембраната с ръка.

— Това пък какво беше, Господи? Има ли някой при теб?

— Радиото. Завъртях погрешно копче.

— Хей, Д., искаш ли да ти пратя някого? Не ми звучиш особено добре. Ще дойда. Ще накарам някой да ме докара през обедната почивка.

— Не. — Ключовете се оказаха под някакъв навит колан в дъното на чекмеджето. Той ги сграбчи и излезе в коридора с телефона в ръка. — Добре съм. Скоро ще се видим.

Хукна надолу по стълбите, телефонният кабел се изтръгна от стената и апаратът се затъркаля по стъпалата подире му.

— ЕЛА ТУК, ПУТКА СПЛЕСКАНА! — разнесе се неистов рев зад гърба му.

Той продължи към мазето. В сандъка редом с кутията динамит имаше куфарче, натъпкано с пари, кредитни карти и шофьорски книжки на различни имена. Там бяха пистолетът, ножът и палката му с оловна топка накрая.

Сграбчи куфарчето и изтича горе, готов за битка на живот и смърт, ако Драконът е слязъл по стълбите. Скочи в микробуса и потегли, натиснал до дъно педала за газта. Машината поднесе по чакъла.

Намали чак на магистралата. Наведе се през рамо и изплю жълтеникава храчка на асфалта. Страхът започна да се уталожва.

Продължи с позволена скорост, внимаваше навреме да включва мигачите. Караше много предпазливо и скоро пристигна на летището.