Томас Харис
Червения дракон (5)

ПЕТА ГЛАВА

Привечер Греъм се върна в къщата на Лийдс. Влезе през главния вход, като се опитваше да не гледа следите, оставени от убиеца. До този момент беше проучил документите, местопрестъплението и труповете. Бе научил достатъчно за това как семейството е било застигнато от смъртта. Сега искаше да разбере как е живяло.

Значи оглед. В гаража имаше хубава лодка за водни ски, използвана, но в отлично състояние. Имаше едно комби, стикове за голф и туристически велосипед. Инструментите бяха почти нови. Играчки за възрастни мъже.

Греъм извади един стик от торбата за голф, замахна рязко като за удар. Лъхна го миризма на кожа и той се облегна на стената. Личните вещи на Чарлс Лийдс.

Тръгна из къщата и ги откриваше една по една. По стените висяха литографии с ловни сюжети, върху рафтовете бяха наредени издания от поредицата „Велики книги“. До тях — годишните справочници на университета „Сюани“ в Тенеси, книги от Алън Смит, Перелман и Макс Шулман. По-нататък — Вонегът и Ивлин Уо. Върху масата лежеше разтворена „Четвърт такт“ на Форестър.

В шкафа имаше чудесна пушка за спортна стрелба, фотоапарат „Никон“, кинокамера „Ролекс Супер-8“ и прожекционен апарат.

Греъм, който притежаваше само най-необходимите риболовни такъми, Фолксваген на старо и две каси „Монтраше“, изпита лека неприязън към всички тези мъжки играчки. А после се учуди на този факт.

Какъв е бил Лийдс? Преуспяващ адвокат, специалист по данъчни дела, футболист от отбора на „Сюани“, висок и строен мъж, който обичал да се смее. Мъж, намерил сили да стане и да се бие с прерязано гърло.

Греъм го следваше из къщата, воден от някакво странно чувство за дълг. Струваше му се, че първо трябва да научи всичко за него, а едва след това да иска разрешение да надникне и в живота на съпругата му. Знаеше, че именно тя е привлякла чудовището. Така, както безгрижно пеещото щурче привлича смъртта, носена на крилете на червеноока муха. Значи госпожа Лийдс.

На втория етаж притежаваше своя малка стаичка-дрешник. Греъм успя да стигне дотам, без да гледа към спалнята. Стаичката беше боядисана в жълто и изглеждаше съвсем недокосната, ако не се брои счупеното огледало над тоалетката. Пред гардероба имаше чифт удобни мокасини, оставени така, сякаш жената току-що ги е събула. Пеньоарът и беше небрежно метнат на закачалката, а вътрешността на дрешника издаваше лекия безпорядък, който оставя след себе си жена с не един гардероб за подреждане. В кутията от лилаво кадифе на тоалетката беше дневникът на госпожа Лийдс. Ключът беше закрепен с тиксо за капака, редом с номерче от полицейския склад за веществени доказателства. Греъм го разтвори напосоки и седна на белия въртящ се стол.

Двадесет и трети декември, вторник, къщата на мама. Децата още спят. Отначало не одобрих намерението на мама да остъкли верандата, но сега ми е много приятно да седя тук и да наблюдавам снега навън. Колко ли още Коледи ще се пълни тази къща с внуци? Надявам се, много.

Вчерашното пътуване от Атланта не беше леко, след Роли заваля сняг и бяхме принудени да пълзим. А и аз бях уморена от приготовленията. Малко след Чапъл Хил Чарли спря колата, слезе и отиде да откърши няколко висулки, за да ми направи мартини с лед. Върна се при колата, като смешно газеше снега с дългите си крака. По косата и клепачите му бяха кацнали снежинки и аз изведнъж си спомних колко много го обичам. Имах чувството, че нещо вътре в мен се чупи, пробожда ме лекичко и оставя след себе си топлинка.

Надявам се грейката да му стане. А ако ми е купил онзи ужасно вулгарен пръстен, направо ще умра! Ще ритна Маделин в задника, задето му показа своя и така се фукаше с него! Четири нелепо огромни брилянта с цвят на мръсен лед… А ледените висулки са тъй чисти и прозрачни! През прозореца на колата проникваха лъчите на зимното слънце и огряваха чашата в ръката ми. На мястото на счупването висулката блестеше с всички цветове на дъгата, ръката ми стана на червеникави и зелени ивици… Бяха толкова — ярки и живи, че просто ги усещах с кожата си.

Когато ме попита какъв подарък искам за Коледа, аз свих ръце на фуния и прошепнах в ухото му: „Искам голямата ти пишка, глупчо! Искам я цялата!“ Леката плешивина на главата му порозовя от смущение. Винаги се притеснява да не чуят децата. Мъжете не вярват на шепота…

Върху тази страница имаше пепел от пурата на някой детектив. Греъм продължи да чете, докато навън постепенно се смрачи. Научи за оперираните сливици на дъщерята, за страха на госпожа Лийдс, открила малка бучка на гърдата си („Всемогъщи Боже, децата са още толкова мънички!“). Три страници по-нататък стана ясно, че бучката била само малка киста, безпроблемно отстранена.

Днес следобед доктор Янович ме пусна да си вървя. Излязохме от болницата и поехме към езерото. Отдавна не бяхме ходили там — все не ни стигаше времето. Чарлз беше взел две бутилки шампанско в количка с лед. Изпихме ги и се заехме да храним патиците, докато слънцето бавно залязваше. В един момент той ми обърна гръб и се изправи на брега. Бях сигурна, че в очите му има сълзи.

Сюзан призна, че е очаквала ново братче при моето завръщане от болницата. Най-сетне у дома!

Телефонът в спалнята иззвъня. Греъм вдигна слушалката. Нещо прещрака и в ушите му екна гласът на телефонния секретар:

— Здравейте, аз съм Валъри Лийдс. Съжалявам, че в момента не мога да отговоря, но ако след звуковия сигнал съобщите името и телефонния си номер, ще ви се обадя при първа възможност. Благодаря.

Греъм имаше чувството, че след сигнала ще чуе гласа на Крофорд, но вместо него прозвуча сигналът за свободно. Отсреща бяха затворили.

След като чу гласа и, изведнъж му се прииска и да я види. Стана и слезе обратно в кабинета.

В джоба му тежеше касета, заснета с камерата „Супер-8“, собственост на Чарлз Лийдс. Три седмици преди смъртта си я оставил за проявяване в една от местните лаборатории и повече не я потърсил. Полицията открила разписката в портфейла му и изпратила човек да я прибере. Изгледали я отначало докрай, но не открили нищо интересно. Такова било положението и с няколкото семейни снимки, дадени за проявяване заедно с касетата.

Греъм искаше да ги види живи. В полицията му предложиха служебния прожекционен апарат, но той пожела да гледа филма в къщата. Със зле прикрито неудоволствие му позволиха да я изпише от склада за веществени доказателства.

В стенния шкаф на кабинета откри прожекционния апарат и сгъваем екран. Монтира ги и седна в голямото кожено кресло на Чарлс Лийдс. Върху облегалката имаше нещо лепкаво. Следи от детски пръстчета, омацани със сладко. Ръката му замириса на бонбони.

Филмчето беше приятно и леко, без звук, направено с голямо въображение. Започваше с кадър на заспалото на килима куче, сив шотландски териер. В един миг главата му се надигна, явно обезпокоена от жуженето на камерата, после отново се отпусна в дрямка. Камерата е насочена към спящото куче. Ушите му се изправят, то скача на крака и започва да лае. Камерата го проследява по посока на кухнята. Кучето спира пред вратата, размахва опашка и потръпва в очакване.

Греъм прехапа устни и също зачака. Вратата се отвори и на прага застана госпожа Лийдс, натоварена с покупки. Премигна, усмихна се изненадано и приглади коси със свободната си ръка. Устните и се раздвижиха, дръпна се встрани и в обсега на камерата се появиха децата с книжни торби в ръце. Момиченцето беше шестгодишно, момчетата — съответно на осем и десет. По-малкото момче, явно ветеран актьор на домашните филми, посочи ушите си и започна да ги мърда. Камерата го следеше отвисоко. В доклада на съдебния лекар беше отбелязано, че Лийдс е бил висок метър и деветдесет.

Греъм стигна до заключението, че тази част от филмчето е била заснета в началото на пролетта. Децата носеха якета, а госпожа Лийдс бе доста бледа. В моргата я докараха с хубав тен и отчетливи следи от бански костюм.

Следваше серия кратки сценки — момчетата играят пинг-понг в приземието, дъщерята Сюзан опакова някакъв подарък в стаята си, съсредоточено изплезила език. Върху част от челото и се е спуснала немирна къдрица. Отмята я със свободната си ръка — точно както майка и го направи в кухнята. После Сюзан е във ваната, пълна с пухкава пяна, клекнала като малко жабче. На главата и има огромна шапка за баня. Камерата я следи от по-малка височина и доста се поклаща. Очевидно е в ръцете някой от братята и. Сцената завършва с беззвучния писък на момиченцето, извило глава към обектива. Прекомерно голямата шапка се е свлякла върху лицето му, а ръцете инстинктивно прикриват детските гърди.

Сякаш, за да не остане по-назад, Лийдс също е решил да изненада жена си в банята. Завесата пред душа мърда като преди училищно представление, после иззад нея изскача ръката на госпожа Лийдс с гъба между пръстите. Обективът потъва в сапунена пяна и край на сцената.

В края на лентата е заснета част от проповедта на Норман Винсънт Пийл, а последните кадри показват Чарлс Лийдс, заспал с отворена уста на стола, в който сега седеше Греъм.

Очите му не се отделяха от бялото петно на екрана. Изпитваше искрена симпатия към семейство Лийдс и вече съжаляваше, че е ходил в моргата. Вероятно са харесали и на психопата, който ги беше посетил. Но той явно ги е предпочитал във вида, в който сега се намираха…

В главата на Греъм се въртяха объркани мисли, чувстваше се глупав. Плува в басейна на хотела, докато му гъбясаха краката, а когато се измъкна от водата, в съзнанието му имаше само две неща — чаша ледено мартини и вкусът от устните на Моли.

Мартинито си забърка сам в пластмасова чаша, а после набра номера.

— Здравей, хубавице!

— Уил! Къде си?

— В един скапан хотел в Атланта.

— Работата върви ли?

— Не особено. Чувствам се самотен.

— И аз. — И съм споходен от похотливи щения.

— Аз също.

— Кажи ми нещо.

— Ами… Днес здравата се счепках с госпожа Хопър. Искаше да върне една рокля с огромно петно от уиски отзад. Явно беше ходила с нея на приема в Джейси.

— Ти какво и каза?

— Казах и че не продавам рокли в подобен вид.

— А тя? — Заяви, че досега не е имала проблеми със смяната на дрехи и точно затова пазарувала от нашия магазин.

— Ти?

— Отвърнах и че съм страшно разстроена, защото Уил води с мен идиотски разговори по телефона.

— Ясно.

— Уили е добре. Заравя яйца от костенурки, изровени от кучетата. Кажи ми какво правиш там.

— Чета доклади. Ям пици и хамбургери. — И мислиш, нали?

— Да.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Всичко ми се изплъзва, Моли. Липсва достатъчно информация… Всъщност информация колкото щеш, но на мен не ми стига.

— Докога ще останеш в Атланта? Не те притискам да се прибираш, просто питам.

— Не знам. Поне още няколко дни. Липсваш ми.

— За ебане ли искаш да си говорим?

— Едва ли ще издържа. По-добре да не го правим.

— Какво да не правим?

— Да не говорим за ебане.

— Добре. Но няма да ти пречи, ако си мисля за това, нали?

— Никак.

— Имаме си ново куче.

— Не думай!

— Кръстоска между хрътка и пекинез. — Красота. — Има огромни ташаци.

— Остави ташаците му.

— Висят почти до земята. Трябва да ги прибира, като тича.

— Не е възможно.

— Възможно е. Откъде знаеш, че не е?

— Знам.

— Ти можеш ли да прибираш твоите?

— Идваме си на темата.

— Е, и?

— Ако искаш да знаеш, един път си ги прибрах.

— Кога беше това?

— На млади години. Трябваше много бързо да прескоча някаква ограда от бодлива тел.

— Защо?

— Носех една диня, която не бях нито садил, нито отгледал.

— Значи си бягал? От кого?

— От един познат свинар. Кучетата му се разлаяха и той изскочи от колибата си по долни гащи, размахал ловна пушка. За щастие се спъна в ластарите на боба и това ми даде малък аванс.

— Стреля ли по теб?

— Бях убеден в това. Но изстрелите вероятно са идвали от задника ми. И до днес не мога да кажа какво точно се случи.

— Справи ли се с оградата?

— И още как.

— Престъпен ум от ранна възраст.

— Нищо подобно.

— Смятам да боядисам кухнята. Какъв цвят предпочиташ? Уил! Чуваш ли?

— Да, да. Жълто. Дай да я боядисаме в жълто.

— Жълтото не ми отива. На закуска ще изглеждам зеленикава.

— Тогава синьо. — Синьото е студено.

— Значи цвят бебешко лайно. Слушай, скоро ще си дойда и ще идем заедно да изберем боята. Ще вземем точно това, което ни харесва. Може би ще сменим и дръжките на вратите.

— Добре. Просто не знам защо дрънкам всички тези глупости. Хей, обичам те, липсваш ми, но съм доволна, че постъпи правилно. Знам, че и на теб много ти струва. Аз съм тук и ще бъда тук, когато и да се върнеш. Ще те чакам.

— Милата ми Моли! Сега иди да си легнеш.

— Добре.

— Лека нощ.

Греъм се изтегна с ръце под главата и си представи как двамата с Моли спокойно вечерят у дома. Скални раци и бяло вино, примесени с вкуса на соления вятър.

За съжаление беше от онези хора, които постоянно подлагат на анализ разговорите си. И сега започна да го прави въпреки волята си. Беше се сопнал на забележката и за престъпния ум. Глупак. Не можеше да си обясни защо Моли проявява интерес към неговата особа.

Позвъни в участъка и остани съобщение на Спрингфийлд, че сутринта ще започне да обхожда лично района на убийството. Друг изход нямаше. Заспа с помощта на известно количество джин.