Томас Харис
Червения дракон (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Придружен от трима яки санитари, доктор Фредерик Чилтън се изправи пред килията на Ханибал Лектър. Единият от санитарите държеше готова усмирителна риза и специални букаи за крака, другият — парализиращ спрей, а третият зареди въздушната си пушка със стрела, намазана със силен транквилизатор.

Лектър се беше задълбочил в статистически таблици на смъртността и си водеше бележки. Макар че ясно бе чул стъпките и прищракването на пушката зад гърба си, той не помръдна и с нищо не показа, че е усетил присъствието на Чилтън.

По обяд Чилтън му предостави новите вестници и го остави да чака до вечерта да разбере какво наказание го очаква, задето бе помогнал на Дракона.

— Доктор Лектър — обади се Чилтън.

Лектър се обърна.

— Добър вечер, доктор Чилтън — любезно поздрави, без да обръща внимание на охраната. Гледаше само в Чилтън.

— Дойдох за книгите ви — съобщи му Чилтън. — Всичките книги.

— Разбирам. Мога ли да знам колко време възнамерявате да ги задържите?

— Ще зависи от държането ви.

— Това ваше решение ли е?

— Тук аз определям наказанията.

— Разбира се, че сте вие. Уил Греъм едва ли би прибягнал до подобна мярка.

— Приближете се до решетката и си сложете това, доктор Лектър. И не ме карайте да повтарям!

— Разбира се, доктор Чилтън. Дано да е трийсет и девети номер. Трийсет и седми пристяга гърдите.

След тези думи Лектър нахлузи усмирителна риза с бързи и елегантни движения, сякаш обличаше смокинг. Единият от санитарите се пресегна през мрежата и здраво пристегна връзките на гърба му.

— Помогнете му да легне на койката — нареди Чилтън, после изчисти стъклата на очилата си с кърпичка. Приближи до писалището и разрови с химикалка личните книжа на Лектър. Санитарите се заеха да опразват лавиците с книги. Лектър ги наблюдаваше от сенчестия ъгъл на килията си. Въпреки веригите излъчваше странна грациозност.

— Под жълтата папка — тихо каза той — ще намерите един отказ, адресиран до вас от редакцията на „Архивите“. Попадна при мен по погрешка, заедно с преписката, която поддържам с това списание. Боя се, че го отворих, без да погледна плика. Съжалявам.

Чилтън почервеня и рязко рече на един от санитарите:

— Мисля, че няма да е зле да свалите и седалката на тоалетната му чиния.

После отново се извърна към писалището и спря поглед на статистическите таблици на смъртността. Най-отгоре Лектър беше записал възрастта си: четирийсет и една години.

— Това пък какво е? — попита Чилтън.

— Време — отвърна доктор Лектър.

 

Началникът на отдела Брайън Зелър понесе куриерското куфарче и колелата на инвалидния стол към секцията за инструментални анализи. Крачеше с такава бързина, че крачолите на габардинените му панталони засвистяха. Останалите в извънработно време лаборанти знаеха прекрасно какво означава този звук: Зелър бърза.

И без това закъсняваха. Поради лошото време самолетът на куриера беше отклонен и кацна във Филаделфия, където умореният човек нае кола, за да се придвижи до Главната квартира на ФБР във Вашингтон.

Криминологичната лаборатория на Чикаго беше професионален институт, но не притежаваше оборудване за някои изследвания. Именно тях Зелър се готвеше да извърши в момента.

Прашинките боя, открити край колата на Лаундс, той остави при големия спектометър.

Бевърли Кац от „Влакна и косми“ получи колелата на инвалидния стол и се зае да разпределя работата. Последната спирка на Зелър беше тясната гореща стаичка, където Лайза Лейк се бе навела над газовия хроматограф. Изследваше пепелта от умишлен палеж във Флорида и внимателно следеше подскачащия по разграфената хартия писец.

— Течност за пълнене на запалки „Ейс“ — обяви тя. — Това е предизвикало пожара. — Беше обработвала хиляди проби и само в изключителни случаи прибягваше до справочниците, за да определи марката.

Зелър отмести поглед от Лайза и сурово се упрекна за чувството на удоволствие, което неизменно го обземаше при посещенията му тук. Прочисти си гърлото и и подаде две лъскави кутии от боя.

— Чикаго? — вдигна глава Лайза.

Зелър кимна.

Тя огледа кутиите, като особено внимание обърна на запечатването на капаците. Едната съдържаше пепел от инвалидния стол, а другата — обгорена тъкан от тялото на Фреди Лаундс.

— Колко време е престоял материалът вътре?

— Най-малко шест часа — отвърна Зелър.

— Тогава ще е най-добре да се заема първо с газовете.

Жената взе една голяма спринцовка и проби с нея капака на първата кутия. Засмукания въздух вкара директно в газовия хроматограф, нагласи уреда и зачака. Докато пробата пътуваше из спираловидните тръби на апарата, дълги повече от сто и шейсет метра, писецът заподскача по разграфената хартия.

— Безоловен бензин — промърмори Лайза Лейк. — Не, по-скоро е газохол. Безоловен газохол. Рядко се натъквам на подобно гориво. — Отвори наръчника с готови данни и бързо го запрелиства. — Не мога да ти дам веднага името на производителя. Ще ти се обадя, като обработя пробата и с пентан.

— Добре — кимна Зелър.

Пентанът разтваря течностите в пепелта, като отделя и най-слабите следи. След това хроматографът щеше да ги разбие на първичните им фракции и да ги подложи на фин анализ.

 

В един часа през нощта Зелър разполагаше с всички възможни резултати.

Както се очакваше, Лайза Лейк успя да определи търговската марка на запалителната течност, с която е бил изгорен Фреди — газохол, производство на фирмата „Сървко Сюприм“.

След внимателно изчеткване на микроскопичните пукнатини в колелата на инвалидния стол бяха открити два вида власинки — от вълна и синтетичен материал. От анализа на насъбралата се в същите пукнатини мръсотия стана ясно, че столът дълго време е бил съхраняван в тъмно и прохладно помещение.

Останалите резултати бяха по-незадоволителни. Прашинките боя не бяха оригинално фабрично производство. Когато ги вкараха в спектоматричния анализатор и ги подложиха на сравнение с каталога на боите, употребявани от всички автомобилостроителни компании на Съединените щати, стана ясно, че е висококачествен емайл-лак марка „Дюко“, произведен през първото тримесечие на 1978 година в количество 704,000 литра и продаден на няколко вериги, занимаващи се с автобояджийски услуги.

През цялото време Зелър беше таил надеждата, че именно с помощта на боята ще определи марката и приблизителната възраст на автомобила.

Изпрати телекс с готовите заключения до полицейското управление в Чикаго. Оттам си поискаха обратно колелата, които загънаха в неудобен за носене пакет и връчиха на куриера. А в чантата му Зелър сложи лабораторните анализи, обичайната поща и едно пакетче, получило се току-що на името на Греъм.

— Да не съм ви „Федерал Експрес“! — изрази негодуванието си куриерът, след като се увери, че Зелър не може да го чуе.

 

Министерството на правосъдието държеше няколко малки апартамента в близост до Седмия областен съд на Чикаго. Обикновено ги използваха юристи и свидетели експерти, когато съдът заседава. В един такъв апартамент отседна Греъм, в друг, точно отсреща през коридора — Крофорд.

Греъм се прибра в девет вечерта, мокър и изморен. Не беше ял в самолета, но въпреки това изпитваше отвращение при мисълта за храна.

Проклетата дъждовна сряда най-сетне беше на път да се изтърколи. Един от най-лошите дни в живота му. Беше му ясно, че след Фреди следващата жертва ще е той. Честър цял ден се влачеше подире му — в гаража на Лаундс, под дъжда, който квасеше обгорелите петна на тротоара. Заслепен от подвижните прожектори, Греъм заяви пред представители на печата, че е „дълбоко покрусен от смъртта на своя приятел Фреди Лаундс“.

Щеше да ходи и на погребението, придружен от федерални агенти и полицаи в цивилно облекло, таящи надеждата, че убиецът може да се появи, за да се наслади на скръбта и страха на Греъм.

Всъщност не можеше да определи точно какво изпитва, само хладен световъртеж и кратката неприятна радост, че е изгорял Лаундс, а не той.

Нищо не бе успял да научи през своя четирийсетгодишен живот. Само бе страхотно уморен.

Направи си едно голямо мартини и го изпи, докато се събличаше. Взе душ, изпи още едно и седна да гледа новините („Провал на плановете на ФБР за залавяне на Зъбльото, репортер ветеран намира смъртта си. Подробности очаквайте след малко в редовната ни рубрика «Новини от очевидци».“). Още преди края на емисията убиецът бе окончателно преименуван в Дракона, благодарение на словоохотливостта на „Сплетника“, разбира се. Греъм беше сигурен, че утрешният брой на вестника ще се разграби. Направи си трето мартини и позвъни на Моли. Оказа се, че е гледала новините в шест и новините в десет, освен това беше чела „Сплетника“. Знаеше, че именно Греъм е бил използван за примамка.

— Трябваше да ми кажеш, Уил.

— Може би. Не съм убеден.

— Сега ще се опита да те убие, нали?

— Рано или късно. Но ще му е доста трудно, тъй като съм в постоянно движение. Пазят ме добре, Моли, и той го знае. Всичко ще е наред.

— От начина, по който говориш, разбирам, че си посетил приятеля в хладилника.

— Ударих една-две чашки.

— И как се чувстваш?

— Скапан.

— По телевизията казаха, че ФБР не е осигурило защита на репортера.

— Той трябваше да бъде при Крофорд преди Зъбльото да прочете вестника.

— Вече го наричат Дракона.

— Той сам се нарича така.

— Уил. Искам да ти кажа нещо. Ще взема Уили и ще се махнем оттук.

— Къде ще отидете?

— При баба му и дядо му. Отдавна не са го виждали, ще му се зарадват.

— Аха.

Дядото и бабата на Уили имаха ранчо на орегонското крайбрежие.

— Тук ме е страх, Уил. Зная, че сме на сигурно място, но въпреки това почти не съм мигнала. Може би уроците по стрелба ме стреснаха, не знам.

— Съжалявам, Моли. Много искам да разбереш, че наистина съжалявам.

— Ще ми липсваш. И на двама ни ще липсваш.

Значи вече е решила.

— Кога тръгвате?

— Утре сутринта.

— А магазина?

— Ивлин каза, че ще го поеме. Ще преподпиша поръчките, които съм направила, заради лихвите, а тя ще задържи печалбата.

— Кучетата?

— Помолих я да съобщи в общината за тях. Може би някои ще бъдат раздадени. Съжалявам.

— Моли, аз…

— Бих останала, ако с това щях да ти помогна. Но ти не можеш да спасиш никого, Уил, и моят престой тук не ти носи никаква полза. А когато заминем, ще бъдеш в състояние спокойно да се грижиш за себе си. Нямам намерение да мъкна проклетия пищов до края на живота си, Уил.

— Хем ще можеш да отскочиш до Оуклънд да видиш някой бейзболен мач. Не исках да го казвам.

Мълчанието в слушалката се проточи твърде дълго.

— Добре, ще ти се обадя. Или по-скоро ти ще ми се обадиш.

Греъм усети как нещо се къса. Въздухът изведнъж спря да му стига.

— Нека се свържа със службата, оттам да ти уредят пътуването. Имаш ли резервация?

— Под чуждо име. Помислих си, че вестниците.

— Много добре. Ще уредя някой да ви изпрати. Няма да се качваш на самолета през изхода за редовните пътници — така ще бъдем сигурни, че си напуснала Вашингтон чиста. Това поне мога да организирам. В колко часа излиташ?

— В десет без двайсет. Полет сто и осемнадесет на „Американ Еърлайнс“.

— Добре. В осем и половина бъди на паркинга зад Смитсоновия институт. Ще пратя човек да те поеме. Ще го познаеш по това, че като слезе от колата си, ще вдигне часовника си до ухото, да провери дали работи.

— Добре.

— А къде ще сменяш самолетите? Ако е на „О’Хеър“, бих могъл да…

— Не, не. Смяната е в Минеаполис.

— Ох, Моли! Когато всичко свърши, ще дойда да ви прибера оттам.

— Би било чудесно. Чудесно.

— А с парите как си?

— Банката ще ми изпрати телеграфически.

— Какво?!

— Ще ги получа от клона на „Баркли“, който е на летището. Не се безпокой.

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен, но всъщност нищо няма да се промени. Разстоянието е без значение, когато човек използва само телефона. Уили те поздравява.

— Поздрави го и ти.

— Пази се, мили!

Никога не беше го наричала „мили“. Не му хареса. Мили Червен дракон.

Нощният дежурен във Вашингтон с готовност се зае да уреди пътуването на Моли. Греъм притисна чело о хладното стъкло на прозореца и загледа как дъждовните струи безмилостно шибат приглушено ръмжащите по улицата коли. Бяха сиви и почти призрачни под внезапните проблясъци на мълниите. Върху стъклото останаха следи от чело, нос, устни и брадичка. Моли си замина.

Денят свърши. Остана само нощта и един глас без устни, който го обвиняваше.

Приятелката на Лаундс държа остатъка от ръката му, докато всичко свърши.

„Здравейте, на телефона е Валъри Лийдс. Съжалявам, че в момента не мога да се обадя.“

— И аз съжалявам — промълви в мрака Греъм.

Напълни отново чашата и се настани до прозореца, загледан в празния стол насреща. Гледа го втренчено, докато пространството в седалката прие очертания на човек. Беше изпълнено с тъмни кръжащи прашинки, едно присъствие като сянка върху гъст облак прах. Греъм се опита да накара образа да се слее в едно, да види лицето му. Но образът не помръдваше, нямаше физиономия, взираше се в него с осезаемо внимание.

— Знам, че е трудно — промърмори той. Беше доста пийнал. — Но трябва да спреш, да се въздържаш от деянията си, докато те открием. Ако толкова трябва да правиш нещо, опитай се да ме хванеш. Хич не ми пука! После ще ми е по-добре. Вече разполагат с някои неща, които сигурно ще те накарат да спреш. Да спреш да искаш. Помогни ми, мъничко ми помогни! Моли замина, старият Фреди е в гроба. Сега сме само ти и аз, приятелче.

Протегна се през масата да докосне събеседника си. Призрачната сянка изчезна.

Греъм отпусна глава на масата и опря буза в дланта си. Навън проблясна светкавица и той зърна следите, които лицето му бе оставило върху стъклото. Едно лице, по което се търкаляха сълзи. Лице без очи. Лице, изпълнено с дъжд.

Греъм бе опитал да разбере Дракона.

Понякога сред задъханата тишина в къщите на убитите, самото пространство, в което се бе придвижвал Дракона, се опитваше да проговори. Нерядко чувстваше, че е съвсем близо до него. Едно чувство, което познаваше добре от предишни разследвания — дразнещо усещане, че двамата с Дракона вършат едни и същи неща, че имат много общи навици в баналността на всекидневието. Някъде Дракона се хранеше, къпеше и спеше по същото време, по което и той, Греъм, правеше това.

Напрягаше се, за да го опознае. Направи опит да го зърне зад заслепяващия блясък на стъкленици и диапозитиви, между редовете на полицейските рапорти, да зърне лицето му в празнините на печатарските клишета. Правеше го упорито, както само той умееше.

Но за да разбере Дракона, за да чуе ритъма на студените капки, маркиращи мрака в душата му, за да погледне света през червеникавата мъглявина на неговите възприятия, Греъм трябваше да види неща, които никога не би могъл да види, трябваше да полети във времето.