Томас Харис
Червения дракон (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Спрингфийлд, Мисури, 14 юни, 1938 година.

Уморена и разкъсвана от остра болка, Мариан Долархайд Тривейн слезе от таксито пред градската болница. Заизкачва се по стълбището, а горещият сух вятър запращаше остри песъчинки по голите и крака. Куфарът, който влачеше, имаше малко по-добър вид от раздърпаната и рокля, както впрочем и официалната мрежеста чантичка, която притискаше към издутия си корем. Вътре имаше две монети от по четвърт долар и и една от десет цента. В корема и помръдваше Франсис Долархайд.

В приемната излъга, че се казва Бети Джонсън. За мъжа си каза, че е музикант и не го знае къде е, което беше вярно.

Настаниха я в родилното отделение, по-точно в стаята за пациентки, които не бяха в състояние да си платят. Тя дори не погледна жените вътре. Очите и се заковаха в ъгъла, можеше да вижда само краката на хората, които влизаха и излизаха.

След четири часа я пренесоха в родилното отделение и там Франсис Долархайд се появи на божия свят. Според гинеколога новороденото приличало „повече на тъпонос прилеп, отколкото на бебе“ и това също беше вярно. Роди се с две успоредно разположени цепки на горната устна, които продължаваха и в устната кухина. Горната и част висеше без опора и изскачаше навън. Носът бе сплескан.

Лекарите решиха да не показват веднага бебето на майката, Искаха да изчакат, за да разберат дали ще оцелее без кислород. Сложиха го в дъното на детското отделение, с гръб към прозорчето за наблюдение. Оказа се, че може да диша, но не и да приема храна. Цепнатото небце не му позволяваше да суче.

През първия ден плачът му не бе продължителен като на бебе, заченато от майка наркоманка, но беше пронизителен.

Следобед на втория ден вече едва-едва пропискваше.

Точно в петнайсет часа застъпи новата смяна и над леглото на новороденото падна широка сянка. Принс Ийстър Майс — огромно, сто и двайсет килограмово женище, едновременно санитарка и чистачка в отделението за новородени, скръсти ръце върху внушителния си бюст и впери поглед в бебето. За двайсет и шест години работа тук беше видяла около трийсет и девет хиляди новородени деца. Това щеше оживее, ако се храни.

Господ не и беше пратил инструкции да остави детето да умре. Тя се съмняваше дали и болничната управа бе получила подобни указания. Принс Ийстър бръкна в джоба си и извади гумена запушалка с извита стъклена тръбичка. Затъкна единия и край в гърлото на бутилка мляко и пое главичката на детето в широката си длан. После го притисна до гърдите си и почака то да усети ритъма на сърцето и. После го обърна и пъхна тръбичката в гърлото му. Детето погълна около петдесет грама мляко и заспа.

— Ъхъм — рече тя. Остави го в леглото и се зае с преките си задължения — кофите с мръсните пелени.

 

На четвъртия ден Мариан Долархайд Тривейн беше преместена в самостоятелна болнична стая. В емайлираната кана на умивалника имаше няколко ружи, останали от предишната обитателка. Бяха още свежи.

Мариан беше красиво момиче и лицето и вече се освобождаваше от подпухналостта на родилка. Докторът я докосна леко по рамото и тя вдигна глава. Ръцете му миришеха на сапун, а в ъгълчетата на очите му имаше ситна мрежа бръчици. Това забеляза веднага, а смисълът на думите му започна да прониква в съзнанието и по-късно. После затвори очи и ги отвори едва когато и донесоха детето.

Най-накрая го погледна. Притвориха вратата, когато нададе писък на ужас. После и направиха инжекция.

На петия ден я изписаха. Не знаеше къде да отиде, тъй като майка и категорично беше отказала да я вижда. Напусна болницата сама. Не знаеше къде отива. Никога вече не можеше да се върне у дома. Майка и недвусмислено и беше дала да разбере това.

Мариан Долархайд Тривейн тръгна по тротоара, мерейки с крачки разстоянието между уличните лампи. На всяка трета от тях сядаше да си почине върху куфара. Само той и бе останал. От пътуванията с мъжа си знаеше, че до автогарата на всяка градче има заложна къща.

 

През 1938 година Спрингфийлд едва ли можеше да се нарече център на пластичната хирургия. В този град всеки носеше лицето си такова, каквото му го бе дал Господ.

Един от хирурзите в градската болница направи за Франсис Долархайд каквото можа. Първо се зае да издърпа предната част на устата му и да я закрепи с помощта на ластик. После заши цепнатата от двете страни горна устна по метода на правоъгълното застъпване, която сега се смята за остаряла. От козметична гледна точка резултатите не бяха никак добри.

Направил си труда да изчете цялата налична литература по въпроса, хирургът стигна до правилното заключение, че корекцията на небцето трябва да се отложи, докато детето не навърши пет години. По-ранна операция би нарушила растежа на лицето. Един от местните зъботехници доброволно се нае да направи специална тапа за запушване на небцето, за да може детето да се храни, без храната да му Излиза през носа. Година и половина Франсис прекара в дома за безпризорни деца на Спрингфийлд, след което го преместиха в сиропиталището „Морган Лий“.

Директор на сиропиталището бе преподобният Бъди Ломакс. Брат Бъди събра децата и ги предупреди, че Франсис има заешка устна, но да не ги е чул да го наричат „Заешката устна“. Брат Бъди им предложи да се помолят за него.

 

В годините след раждането на Франсис Долархайд майка му постепенно се научи да се грижи за себе си.

Мариан постъпи като машинописка в Центъра на Демократическата партия в Сейнт Луис, а прекият и началник и помогна да анулира брака си с господин Тривейн, който продължаваше да се намира в неизвестност. В изготвените по този повод документи не се споменаваше нищо за дете.

С майка си не поддържаше никакви отношения. („Не съм те отгледала, за да мърсуваш с тоя ирландски боклук“ бяха прощалните слова на госпожа Долархайд, когато Мариан напусна дома си с Тривейн.)

Бившият съпруг и се обади веднъж в службата. Трезвен и благочестив, той и съобщи, че душата му е спасена, и пожела да узнае дали Мариан и детето, „което никога не е имал удоволствието да види“, не биха могли да започнат нов съвместен живот. По гласа му тя позна, че няма пукнат цент в джоба си.

Мариан му каза, че детето се е родило мъртво, и затвори телефона.

Няколко дни по-късно той се появи пред вратата на пансиона и, пиян и с куфар в ръка. Тя го прати по дяволите, а той заяви, че бракът им се е провалил по нейна вина, тя е виновна и за мъртвороденото дете. Изрази съмнение в бащинството си.

Мариан Долархайд избухна и в гнева си разказа на Майкъл Тривейн точно на какво дете е станал баща, след което му предложи да иде да си го вземе. Не пропусна да му напомни, че в рода Тривейн има двама души с цепнати небца. Изхвърли го на улицата и му забрани да я търси повече. Той така и направи. Но години по-късно, пиян и завистлив, задето Мариан си имаше нов богат мъж и нов богат живот, той се обади на майка и.

Разказа на госпожа Долархайд за деформираното дете и подчерта, че нейните криви зъби са безспорно доказателство, че недостатъците са унаследени по майчина линия.

Седмица по-късно Майкъл Тривейн бе прерязан на две от един трамвай в Канзас Сити.

Госпожа Долархайд не мигна цяла нощ, след като научи, че Мариан има скрито дете. Седнала с изправен гръб в своя люлеещ се стол, висока и слаба като кол, баба Долархайд наблюдаваше играта на пламъците в камината. На разсъмване започна да се поклаща бавно и решително.

От горния етаж долетя приглушен вик на човек, сънуващ кошмар. Подът над главата на баба Долархайд изскърца — някой отиваше в тоалетната. Тежък тътен, последван от дрезгаво проплакване, и съобщи, че друг обитател на старческия дом се е строполил на пода.

Очите на баба Долархайд останаха вперени в огъня. Поклащанията на стола и леко засилиха ритъма си, стенанията горе постепенно заглъхнаха. Малко преди петия си рожден ден Франсис Долархайд бе посетен в сиропиталището. За пръв и единствен път.

Едно от по-големите момчета го откри в смърдящата трапезария и го отведе в кабинета на брат Бъди.

Там то чакаше висока жена на средна възраст, с прибрана на кок коса и силно напудрено мъртвешки бледо лице. Сред побелялата и коса се мяркаха жълтеникави кичури, същият жълтеникав цвят доминираше в очите и зъбите и.

Франсис завинаги запомни радостната и усмивка, когато го видя. Усмивката го порази. Не беше се случвало някой да се радва от вида му. Нямаше и да се случи повече.

— Това е баба ти — съобщи му брат Бъди.

— Здравей — каза тя.

Брат Бъди избърса устата си с дългата си ръка.

— Кажи „здрасти“, хайде — подкани го той.

Запушвайки ноздри с горната си устна, Франсис се беше научил да произнася няколко думи, но „здрасти“ не беше казвал никога.

— Дсс — бе всичко, което успя да изтръгне от себе си.

Баба му остана още по-доволна.

— Можеш ли да кажеш „баба“? — попита го тя.

— Опитай се да кажеш „баба“ — насърчи го и брат Бъди.

Двете „б“ го накараха да вдигне бялото знаме и той се разплака. Разплакваше се лесно. В стаята бръмна голяма червеникава оса и се удари в тавана.

— Нищо — каза баба му. — Бас държа, че можеш да си кажеш името, ти си вече голямо момче. Хайде, кажи ми как се казваш.

Лицето на детето се проясни. По-големите момчета го бяха научили поне на това. Искаше да се хареса на баба си. Франсис се съсредоточи.

— Путка сплескана.

След три дни баба Долархайд отново се появи в сиропиталището и отведе Франсис със себе си. Зае се веднага с детето, решила да го научи да говори. Наблягаха на една-единствена дума. Думата „мама“.

Две години след разтрогването на несполучливия брак Мариан Долархайд се омъжи за Хауърд Воукт, преуспяваш, адвокат със солидни връзки в политическите среди на Сейнт Луис и Канзас Сити.

Вдовец с три малки деца, приятен и амбициозен мъж, Воукт беше с петнайсет години по-възрастен от Мариан Долархайд. Мразеше едно-единствено нещо и то бе вестникът на Сейнт Луис „Поуст-Диспач“, опърлил перата му по време на скандала с регистрацията на гласоподавателите през 1936 година, а през 1940-та разкри манипулациите на Демократическата партия в Сейнт Луис за спечелването на губернаторския стол.

Звездата на Воукт започна да изгрява отново през 1943 година. Беше избран за делегат на щатското Законодателно събрание, сочеха го като най-вероятен участник в предстоящия конституционен конгрес на щата.

Мариан се прояви добре като съпруга на политик и Воукт купи хубава стара къща на Олив Стрийт, много подходяща за приеми.

Франсис Долархайд, беше живял една седмица при баба си, когато тя го заведе там.

Баба Долархайд никога не бе стъпвала у дъщеря си. Прислужницата, която отвори вратата, не я познаваше.

— Казвам се госпожа Долархайд — заяви тя и влезе решително вътре. Комбинезонът и висеше една педя отзад на гърба. Тя вкара Франсис в просторна дневна със запалена камина.

— Кой е, Виола?

Женски глас от горния етаж. Баба стисна лицето на Франсис в шепата си. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на студена кожена ръкавица. Ушите му доловиха напрегнат шепот:

— Иди при мама, Франсис. Иди при мама! Тичай!

Той се сви, сгърчен под острия и поглед.

— Тичай при мама! — повтори баба, сграбчи го за раменете и го завъртя по посока на стълбата. Момчето непохватно се изкачи до междинната площадка, спря и се обърна назад. Баба му рязко вирна брадичка, посочвайки му посоката, в която трябва да продължи. Франсис се изкачи в коридора и тръгна към открехнатата врата на една от спалните.

Мама беше седнала пред тоалетната си масичка и внимателно оглеждаше грима си в огледало, заобиколено от множество крушки. Готвеше се да ходи на политическо събрание и с ружа не биваше да се прекалява. Беше с гръб към вратата.

— Хмахма — изписука Франсис, както го бяха учили. Опита пак, с още повече старание: — Хмахма. Тогава Мариан го зърна в огледалото.

— Ако търсиш Нед, той още не се е прибрал от…

— Хмахма. Той пристъпи в кръга от безпощадната светлина.

Мариан чу гласа на майка си, която си поръчваше чай. Очите и се разшириха и тя се скова. Без да се обърне, изключи осветлението на огледалото. В полумрака се разнесе протяжен стон, завършил с хлип. Може би плачеше за себе си, може би за него.

После баба започна да води Франсис на всички митинги и политически събрания. Там охотно обясняваше чие е това дете и откъде идва. Караше го да казва „здрасти“ на всички. У дома не бяха упражнявали тази дума.

Господин Воукт изгуби изборите. Не му достигнаха хиляда и осемстотин гласа.