Томас Харис
Червения дракон (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Според плана Греъм трябваше да излезе от апартамента-капан във Вашингтон точно в шест без четвърт сутринта, малко преди съживяването на уличното движение.

Крофорд му позвъни тъкмо когато започна да се бръсне.

— Добро утро.

— Не е много добро — каза Крофорд. — Зъбльото е спипал Фреди в Чикаго.

— О, не! Дявол да го вземе!

— Още е жив и пита за теб. Няма да издържи дълго.

— Тръгвам!

— Ще те чакам на летището, полет 245 на „Юнайтед Еърлайнс“. Излитаме след четирийсет минути. Ще имаш време за капана, ако, разбира се, още е необходимо.

На чикагското летище „0’Хеър“ ги посрещна специалният агент Честър от местното бюро на ФБР. От небето се лееше истински потоп. Чикаго е град, отдавна обръгнал с воя на сирените, колите пред тях неохотно им правеха път. Честър изскочи на платното за специални превозни средства в средата на булеварда и натисна до дъно педала на газта. Дъждовната стена отпред отразяваше червеникавите отблясъци на въртящата се полицейска лампа.

— Според полицията е бил нападнат в гаража на сградата, където живее — надвика воя на сирената Честър. — Информацията ми е от втора ръка, тъй като в момента ние от ФБР-то никак не сме популярни.

— Какво е измъкнал от него? — попита Крофорд.

— Всичко — за капана и прочие.

— Лаундс успял ли е да го разгледа?

— Не съм чувал за описание. В шест и двайсет сутринта полицейското управление пусна спешно нареждане за издирване на някакъв регистрационен номер.

— Говори ли е доктор Блум?

— Само с жена му. Тази сутрин докторът е бил опериран от жлъчка.

— Прекрасно! — промърмори Крофорд.

Честър спря под навеса пред входа на болницата. От него капеше дъждовна вода. Угаси мотора и се извърна назад.

— Джак, Уил… искам да ви кажа две думи, преди да се качите горе. Разбрах, че Зъбльото е направил Фреди на кайма. Трябва да сте подготвени за гледката.

Греъм мълчаливо кимна. През целия полет се бе опитвал да изхвърли от главата си подличката надежда, че Лаундс ще умре, преди да се наложи да го види.

Коридорът на Центъра за лечение на тежки изгаряния „Пейдж“ приличаше на тунел от безупречно излъскани плочки. Висок лекар със странно лице на младолик старец дръпна Греъм и Крофорд малко по-далеч от тълпата, струпала се пред вратата на Лаундс.

— Изгарянията на пациента са смъртоносни — съобщи им той. — Мога да му помогна по отношение на болката и точно това възнамерявам да сторя. Дишал е пламъци, гърлото и дробовете му са сериозно увредени. Вероятно няма да дойде в съзнание. В неговото състояние това би било проява на божия милост. Но ако случайно се свести, полицията ми е наредила веднага да отстраня от гърлото му тръбичката за дишане. Така би могъл да отговаря на евентуални въпроси. Съгласих се при условие, че ще трае кратко. В момента краищата на оголените му нерви са под влиянието на естествената упойка от изгарянето. Но ако остане за известно време жив, болките ще са страшни! Вече обясних това на полицията, но искам и на вас да ви е ясно: в момента, в който трябва да бъде упоен, прекъсвам всякакви разпити. Разбирате ли?

— Да — кимна Крофорд.

Докторът махна на униформения полицай пред вратата, после кръстоса ръце зад снежнобелия си халат и се отдалечи по коридора с походка на чапла. Крофорд погледна към Греъм.

— Добре ли си?

— Да.

Главата на Лаундс бе повдигната. Ушите и косата му липсваха, компреси заместваха липсващите клепачи над незрящите му очи. Бузите му представляваха два огромни мехура.

Сестрата отмести стойката на системата и Греъм се приближи. От Фреди се носеше воня на опожарена конюшня.

— Фреди, аз съм Уил Греъм.

Лаундс потрепна и вратът му се изви като арка над възглавницата.

— Рефлекторна реакция — обясни сестрата. — Пациентът не е в съзнание.

Стърчащата от прегорялото му подуто гърло пластмасова тръба просъскваше в такт с респиратора. В ъгъла на стаята седеше блед сержант от криминалния отдел на полицията с магнетофон в скута и бележник в ръка. Греъм го забеляза едва когато проговори:

— В приемното отделение за спешни случаи Лаундс спомена вашето име, преди да му пъхнат тръбичката.

— Вие бяхте ли там?

— Почти от самото начало. Казаното от него е записано тук, на този магнетофон. Първо дошли пожарникарите и той успял да им съобщи част от автомобилен номер. След това изгубил съзнание и бил прехвърлен в линейката. Направили му инжекция в гърдите и се свестил отново, съвсем за кратко. След линейката тръгнаха няколко души от „Сплетника“, имам копие и от техния запис.

— Дайте да чуем — каза Греъм.

Детективът подготви магнетофона.

— По-добре използвайте слушалката — каза с безизразно лице.

В ушите на Греъм се разнесе човешка глъч и потракване на желязо. „Сложете го в номер три!“, нареди напрегнат мъжки глас. После се захлопна врата. Слушалката се разтресе от тежки хрипове, след тях прозвуча стържещият глас на човек, който говори без устни: „Хъбйото…“

— Видя ли го, Фреди? Как изглежда?

„Уенди… Уенди хмоля… Греъм хме хнахисна… Оная хутка… Оная хутка… знаеше… хме хрегърна хна хнимката… Уенди…“ Последва шум като от задръстен водопровод, после се разнесе заповеднически глас, очевидно на лекар:

— Толкова! А сега изчезвайте!

И това беше всичко.

Греъм се изправи над Лаундс, а Крофорд си надяна слушалките.

— Размножихме цифрите от регистрационния номер и го обявихме за издирване — добави детективът.

— Разбрахте ли какво казва?

— Коя е Уенди? — попита Крофорд.

— Оная курва в чакалнята. Русата с големия бюст. Иска да влезе при него, но нищо не знае.

— А защо не я пуснете? — попита Греъм, все още изправен над леглото с гръб към тях.

— Забранено е за посетители.

— Човекът умира.

— Мислите, че не виждам ли? — повиши тон полицаят. — Тук съм от шест без петнайсет, мамка му! Извинете, сестра.

— Идете да отдъхнете — рече Крофорд. — Изпийте едно кафе, наплискайте лицето си. Той вече нищо няма да каже. А ако случайно проговори, аз веднага ще включа магнетофона.

— Добре. Няма да ми е излишно.

Детективът излезе, следван от Греъм. Крофорд остана до леглото. Греъм се приближи до жената в чакалнята.

— Вие ли сте Уенди?

— Да.

— Ако наистина искате да го видите, елате с мен.

— Искам, разбира се. Но първо трябва да се среша.

— За него това вече няма значение — рече Греъм. Когато детективът се върна, той не направи никакъв опит да я изгони от стаята.

Уенди от бара „Уенди Сити“ държеше това, което бе останало от ръката на Лаундс, и го гледаше право в лицето. Малко преди пладне той леко помръдна.

— Всичко ще се оправи, Роско — промълви тя. — Пак ще си живеем като преди! Лаундс помръдна отново и умря.