Томас Харис
Червения дракон (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Крофорд спеше дълбоко, но се събуди точно един час преди разсъмване. Спалнята беше тъмна, а закръглените задни части на жена му уютно топлеха кръста му. Не разбра какво го е събудило, докато не чу повторното иззвъняване на телефона. Напипа слушалката в непрогледната тъмнина.

— Джак, обажда се Лойд Боуман. Открих шифъра! Искам веднага да чуеш какво гласи обявата!

— Давай, Лойд — промърмори Крофорд и краката му машинално затърсиха чехлите.

— Ето какво: „Греъм живее в Маратън, Флорида. Спасявай се. Избий ги всичките!“

— Мамка му! Трябва да тръгвам.

— Знам.

Крофорд се отказа да търси халата си и влетя в кабинета. Грабна слушалката, обади се два пъти във Флорида и веднъж на летището. После на Греъм в хотела.

— Уил, Боуман току-що е разшифровал обявата.

— И какво пише?

— След секунда ще ти кажа, но първо искам да ме изслушаш. Всичко е наред, взел съм необходимите мерки, ето защо остани на телефона и след като чуеш за какво става въпрос!

— Хайде, казвай!

— Домашният ти адрес. Лектър е дал на онзи мръсник твоя домашен адрес! Чакай, Уил! В момента две патрулни коли пътуват към Шугарлоуф по нареждане на шерифа. Катер от митницата на Маратън прикрива къщата откъм морето. За толкова кратко време Зъбльото не би могъл да направи нищо. Задръж още малко! По-бързо ще се придвижиш, ако ме оставиш да ти помогна. Чуй ме: хората на шерифа ще направят всичко възможно да не подплашат Моли. Колите им просто ще затворят достъпа към къщата, а двама души ще я охраняват от непосредствена близост. Можеш да и звъннеш сутринта. След половин час идвам да те взема.

— Няма да съм тук.

— Първият самолет за там излита едва в осем. По добре е Моли и момчето да дойдат тук. Къщата на брат ми на залива Чесапийк^[1] е празна и е на разположение. Планът ми е наистина добър, Уил. Просто го изслушай!

— Трябват ми едно-две неща от оръжейния склад.

— Заедно ще ги вземем.

Моли и Уили бяха сред първите пътници, които се заспускаха по стълбата на току-що приземилия се на Националното летище във Вашингтон самолет. Тя откри Греъм сред тълпата посрещачи, но не му се усмихна, а се обърна към момчето и нещо му каза, докато двамата вървяха сред потока туристи, завръщащи се от Флорида.

Спря пред Греъм, огледа го от глава до пети, а едва, след това се доближи и леко го целуна. Покритите и със загар пръсти оставиха хладни следи по бузата му.

Момчето го наблюдаваше. Греъм се извърна към него, но то запази дистанция и само си стиснаха ръце. Запътиха се към колата и Греъм шеговито се оплака от тежестта на куфара.

— Дай да го нося — предложи Уили.

Веднага щом напуснаха паркинга, зад тях се залепи кафяв шевролет с мерилендски номер.

Греъм прекоси моста при Арлингтън и преди да поемат на изток към залива Чесапийк, показа на момчето каменния обелиск-стрела в памет на Вашингтон и мемориалите на Линкълн и Джеферсън. На петнайсет километра извън чертите на града кафявият шевролет се изравни с колата им откъм вътрешното платно на магистралата. Човекът зад волана погледна към тях и вдигна ръка към устата си. В купето изведнъж затрещя плътен мъжки глас, примесен с електростатично пропукване:

— Тук Фокс Едуард. Чисти сте. Приятно пътуване.

Греъм измъкна скрития под таблото микрофон и отвърна:

— Ясно, Боби. Много съм ти задължен.

Шевролетът изостана и даде мигач за напускане на магистралата.

— Просто исках да съм сигурен, че няма да ни се лепне някой нахален репортер — обясни Греъм.

— Ясно — рече Моли.

Късно следобед спряха да си починат и да хапнат традиционните за Мериленд раци в един крайпътен ресторант. Уили отиде да хвърли едно око на резервоара, в който ги съхраняваха живи.

— Съжалявам, че така се получи, Моли — промълви Греъм.

— Сега е по твоите пети, така ли?

— Нямаме основания да мислим подобно нещо. Но доктор Лектър му е подхвърлил идеята, подтиква го да го направи.

— Гадно, лепкаво чувство.

— Знам. Но в къщата на брата на Крофорд ще бъдете в пълна безопасност. Никой на този свят, освен мен и Крофорд, дори не подозира за съществуването и.

— Бих предпочела да не говорим за Крофорд.

— Мястото е много приятно, ще видиш.

Тя напълни дробовете си с въздух и когато го изпусна, заедно с него като че ли отлетя и гневът. Едва сега се почувства уморена.

— Дявол да го вземе, едва не полудях — усмихна се тя. — Нима постоянно трябва да имаме работа с разни крофордци?

— Не. — Той отмести кошничката със солени бисквити, за да улови ръката и. — Какво знае Уили?

— Доста. Майката на приятеля му Томи домъкнала от супермаркета някакъв боклучав вестник, а Томи го показал на Уили. Вътре имало куп неща за теб, по всяка вероятност доста разкрасени. Пишело за Хобс, къде си бил след това, за Лектър. Доста беше разстроен. Предложих му да си поговорим по този въпрос, но той само ме попита дали съм знаела. Потвърдих, казах му, че си ми обяснил всичко, преди да се оженим. Поисках да му разкажа как в действителност стоят нещата, но той изрази желание да ги чуе от теб.

— Добре. Прави му чест. А кой беше вестникът? Вероятно „Сплетникът“.

— Не знам, сигурно.

— Много ти благодаря, Фреди! — изръмжа Греъм.

Яростта към Фреди Лаундс го обзе с такава сила, че той скочи на крака, отиде в тоалетната и се наплиска с ледена вода.

 

Телефонът звънна в момента, в който Сара влезе да се сбогува с Крофорд. Тя остави чадъра и чантата си и вдигна слушалката.

— Кабинетът на специален агент Крофорд… Не, господин Греъм не е тук… Почакайте, ще се радвам, ако… Да, утре следобед ще бъде тук, но нека ви…

Тонът и накара Крофорд рязко да се извърти заедно със стола си. Сара държеше слушалката така, сякаш всеки момент щеше да гръмне в ръката и.

— Попита за Уил и каза, че може би ще го потърси пак утре следобед — промълви тя. — Опитах се да го задържа.

— Кой беше?

— Каза: „Предайте на Греъм, че го е търсил Поклонника“. Така доктор Лектър нарича…

— Зъбльото — довърши Крофорд.

 

Греъм остави Моли и Уили да разопаковат багажа и прескочи до магазина. Откри жълти пъпеши и зряла диня. Паркира пред къщата и за миг остана неподвижен, стиснал здраво кормилото, Изпитваше чувство на срам, че заради него Моли е принудена да напусне любимия си дом и да живее сред непознати.

Крофорд се беше постарал. Къщата не можеше да се сравнява с безличните охраняеми квартири на ФБР, в които облегалките на столовете лепнат от докосването на хиляди потни длани. Беше приятна, прясно варосана дървена къща с цъфнали балсамови храсти пред вратата. Личеше си, че тук се е разпореждала внимателна ръка с чувство за ред. Дворът отзад се спускаше към залива Чесапийк. До брега се поклащаше сал за плуване. Зад спуснатите завеси пулсираше синьозелената светлина на включения телевизор. Вероятно Моли и Уили гледаха бейзбол.

Бащата на Уили бил пофесионален играч на бейзбол, при това добър. С Моли се запознали като деца в училищния автобус, оженили се в колежа.

Бащата на Уили бил резерва в отбора на „Кардиналите“, обикаляли заедно Флорида. Водели със себе си и Уили и тримата си прекарвали чудесно. В крайна сметка бил включен в мач и се представил блестящо. Играл в още две срещи. После изведнъж започнал да изпитва трудности при преглъщане. Хирурзите направили опит за отстранят тумора, имало метастази и ракът неумолимо настъпвал. Пет месеца по-късно починал, малко след като Уили навършил шест годинки.

Момчето продължаваше да гледа бейзболни мачове при всяка възможност, а майка му само когато беше разстроена. Греъм нямаше ключ и трябваше да почука.

— Аз ще отворя — разнесе се отвътре гласът на Уили.

— Чакай! — спря го Моли и миг по-късно лицето и надникна между перденцата. — Добре, може.

Уили отвори. Плътно до крака си държеше тояга за зашеметяване на риба. Сигурно е била в куфара му. Очите на Греъм засмъдяха при тази гледка. Моли пое чантата от ръцете му.

— Искаш ли кафе? — попита го тя. — Има и джин, но не е от онзи, който обичаш.

Уили изчака Моли да се скрие в кухнята и покани Греъм да излязат навън. От верандата се виждаха сигналните светлини на закотвените в залива кораби.

— Уил, има ли нещо, което трябва да знам, за да се грижа за мама възможно най-добре? — попита момчето.

— Тук сте в безопасност, Уили. Помниш ли колата, която ни следваше от летището? Тя имаше задачата да провери дали някой не ни следи. Няма начин да бъдете открити.

— Лудият иска да те убие, напи?

— Още не знаем. Просто се притесних при мисълта, че знае къде живеем.

— Ти ще го убиеш ли?

Греъм за миг затвори очи, после тихо отвърна:

— Не. Моята работа е да го открия. След това ще го вкарат в някоя психиатрична клиника и ще го лекуват. Няма да причинява повече зло на никого.

— Майката на Томи беше купила един вестник. Вътре пишеше, че си убил някакъв човек в Минесота, а после си бил в лудницата. Не бях чувал за това, вярно ли е?

— Да.

— Мислех да питам мама, но после реших, че е по добре да попитам направо теб.

— Правилно си решил. Не съм лежал в лудница, а в обикновена болница, в която лекуваха всякакви болести. — Разликата изведнъж придоби огромно значение за Греъм. — Бях в психиатричното крило на тази болница. Този факт те тревожи, защото съм женен за майка ти, нали?

— Обещах на татко да се грижа за нея и ще изпълня обещанието си.

Греъм разбра, че непременно трябва да разкаже някои неща на момчето. Но не му се искаше да са прекалено много. Светлината в кухнята угасна, през мрежата на вратата се мярна силуетът на Моли и той изведнъж усети тежестта на упрека и. Беше сигурен, че разговорът му с Уили направо къса сърцето и. А момчето очевидно не знаеше какво още да го пита.

— В болницата постъпих след оная история с Хобс — помогна му Греъм.

— Застреля ли го?

— Да.

— Как стана?

— Преди всичко трябва да знаеш, че Гарет Хобс не беше нормален. Нападаше студентки и ги убиваше.

— Как?

— С нож или нещо подобно. В дрехите на едно от момичетата открих метална стружка — от онези, които остават, като минеш тръба през инструмент за нарези. Нали помниш стружките, след като монтирахме външния душ? Търсех Хобс сред парнаджии и водопроводчици. Отне ми много време. В една строителна фирма се натъкнах на писмената му оставка. Нещо в нея ми се видя не както трябва. Не работеше никъде и трябваше да го потърся в дома му. Качвах се по стълбите на блока, в който живееше. С мен беше и един униформен полицай. Изглежда, Хобс ни е видял от прозореца. Оставаха ни още няколко стъпала, когато вратата му изведнъж се отвори и към нас се търкулна тялото на мъртвата му жена.

— Той ли я беше убил?

— Да. Изпратих полицая да повика на помощ специалните отряди, после чух вътре детски, писъци. Исках да изчакам, но просто не издържах.

— И влезе в апартамента?

— Да. Хобс беше сграбчил момичето откъм гърба и режеше гърлото му. Тогава го застрелях.

— Момичето умря ли?

— Не.

— Оправи ли се?

— Да, след известно време. Сега е съвсем наред.

Уили млъкна, за да възприеме чутото. От закотвена до брега яхта долетя едва доловима музика. Греъм даде време на момчето да си представи случилото се, но без да иска, картината изплува и пред неговите очи.

Той остави госпожа Хобс, вкопчила се в крака му, отпред на площадката. Тя бе надупчена на решето. Умря пред очите му. Иззад вратата се разнасяха нечовешки писъци. Свали от себе си хлъзгавите от кръвта пръсти на жената и се хвърли към вратата. Спука раменната си кост, докато я изкъртваше. Сграбчил дъщеря си, Хобс яростно се опитваше да и пререже гърлото. Притиснало брада до гърдите си, момичето отчаяно се дърпаше. Тежките 38-калиброви куршуми на Греъм попаднаха в целта, но психопатът продължаваше да реже момичето. Изведнъж седна на пода и се разплака, а дъхът на момичето излизаше със свистене. Греъм го подхвана и видя, че Хобс му е прерязал гръкляна, но не е засегнал артериите. Дъщерята гледаше с изцъклени очи ту него, ту баща си, седнал на пода и повтарящ „Видя ли, видя ли.“, докато не се катурна мъртъв настрани.

Тогава именно Греъм загуби вяра в своя револвер трийсет и осми калибър.

— Тази история с Хобс много ме разстрои, Уили — продължи той. — Беше постоянно пред очите ми, накрая вече не бях в състояние да мисля за нищо друго. Все си представях, че съм могъл да се справя и по-добре с положението. После изведнъж престанах да чувствам каквото и да било. Престанах да се храня, да разговарям с хората. Изпаднах в дълбока депресия. Един лекар ми предложи да вляза в болница и аз приех. След известно време усетих как започвам да отдалечавам от себе си този кошмар. Раненото момиче дойде да ме види. Беше се оправило, разговаряхме дълго. В крайна сметка успях да преодолея всичко и да се върна на работа.

— Толкова ли зле се чувства човек, когато убие някого, дори ако е бил принуден да го стори?

— Това е едно от най-страшните неща на света, Уили.

— Ще отскоча за минутка до кухнята. Искаш ли нещо, например една кока-кола?

Уили обичаше да му носи разни неща, но никога не признаваше, че му доставя удоволствие, и се правеше, че върши това покрай другото.

— Една кока-кола.

— Ще кажа на мама да дойде тук да погледа светлините на корабите.

Късно през нощта двамата с Моли седнаха на верандата. Заръмя и светлините в залива се превърнаха в размити ореоли. Вятърът духна по посока на океана и ръцете им настръхнаха.

— Тази работа може и да се проточи, нали? — попита Моли.

— Надявам се да не е така, но кой знае.

— Ивлин ми обеща да поеме магазина през тази седмица и четири дни от следващата. Но аз трябва да се върна в Маратън. Поне за ден-два, когато очаквам да дойдат двама от снабдителите ми. Бих могла да нощувам при Ивлин и Сам. Трябва да отида лично в Атланта да закупя новите линии, да съм подготвена за септември.

— Ивлин знае ли къде си?

— Знае само, че съм във Вашингтон.

— Добре.

— Трудно е да имаш нещо, нали? Рядко получаваш нещо, още по-трудно го задържаш. Хлъзгава планета е нашата.

— Дяволски хлъзгава — съгласи се Греъм.

— Нали ще се върнем в Шугарлоуф?

— Да.

— Искам да си търпелив и да се държиш по-настрана. Ще го направиш ли?

— Да.

— Скоро ли трябва да се връщаш? Имаше предвид половинчасовия му телефонен разговор с Крофорд.

— Около обед трябва да съм там. Сутринта ще уточним някои неща, щом искаш да се върнеш в Маратън. Уили може да лови риба.

— Той трябваше да те пита за онези неща.

— Зная и не му се сърдя.

— Проклет да е онзи мръсен репортер! Как му беше името?

— Лаундс. Фреди Лаундс.

— Сигурно го мразиш. Но да не говорим повече за това. Ела да си легнем, ще ти разтрия врата.

Обзе го внезапно отвращение, което проряза като мълния съзнанието му. Беше принуден да се оправдава пред единайсетгодишно момче и да търси одобрението му за престоя си в психиатричната клиника! А майка му се готви да го масажира.

— Хайде да си лягаме — с Уили всичко е наред.

Дръж си езика зад зъбите, когато си напрегнат. Ако можеш.

— Ще те оставя сам, ако искаш да размишляваш на спокойствие — предложи Моли. Но той не искаше да размишлява. Никак не искаше.

— Ти ще ме разтриеш отзад, а аз тебе — отпред — каза Греъм.

— Нямаш проблеми, приятел.

 

Вятърът отнесе ситния дъждец към залива и в девет сутринта земята вече димеше. Далечните мишени на учебното стрелбище на полицейския участък сякаш плуваха във въздуха. Инструкторът по стрелба не свали бинокъла от очите си, докато не се увери, че мъжът и жената спазват правилата за безопасност. Върху документа на мъжа, издаден от Министерството на правосъдието, пишеше „Следовател“, а това можеше да означава какво ли не. Инструкторът имаше отрицателно отношение към практиката всякакви неспециалисти да водят обучение по стрелба с пистолет. Все пак беше принуден да признае, че този федерален агент си разбира от работата.

Бяха избрали малък револвер двайсет и втори калибър, но той учеше жената на бойна стрелба от стойка „Уивър“ — изнесен леко напред ляв крак, протегнатите ръце стискат здраво оръжието. Жената се прицелваше от шест метра разстояние в мишена с мъжки силует. Преди всеки изстрел измъкваше револвера от кобура, закачен на ремък под рамото и. Това продължи толкова дълго, че инструкторът се отегчи. Рязка промяна в трясъка на оръжието го накара отново да вдигне бинокъла. Бяха си поставили наушниците и жената натискаше спусъка на тежък револвер с късо дуло. Стреляше с халосни патрони. Любопитството на инструктора се пробуди от външния вид на оръжието в изпънатите и ръце и той бавно тръгна по рубежа към тях.

Много му се искаше да хвърли един поглед на този револвер по-отблизо, но не му беше удобно да прекъсва упражнението. Все пак успя да го разгледа, докато жената изтърсваше празните гилзи, за да освободи място за новите пет патрона.

Странно оръжие за федерален агент — „Булдог-спешъл“, четирийсет и четвърти калибър, къс и заплашителен, с тревожно зейнала широка цев. В продължение на години фирмата производител „Маг На Порт“ пускаше на пазара различни модификации. На цевта в близост до мушката бяха пробити вентилационни отвори, които освен прякото си предназначение, подобряваха и точността на стрелбата в условията на силен откат. Езичето на ударника беше със специално усилена форма, а ръкохватката бе широка и удобна. Инструкторът заподозря, че е нарочно разширена, за да побира автоматичен пълнител. Опасно оръжие, особено ако е заредено с бойни патрони. Как ли ще го удържи тази жена?

Мунициите на поставката до двамата бяха подредени в любопитна прогресия. Най-отпред имаше кутия патрони със заострен връх, но със слаб заряд. След тях чакаха обикновени служебни патрони с тъп нос, а накрая имаше нещо, за което инструкторът само беше чел. Патрони „Глейзър Сейфти“ с върхове като гумички от ученически молив. Но под всеки от тези безобидни на вид връхчета се криеше меден контейнер, съдържащ сачма 12-и калибър, плуваща в течен тефлон.

Олекотената гилза е конструирана така, че да развива огромна скорост, да, се сплесква при съприкосновение с целта и да освободи заряда си. В жива плът ефектът е опустошителен. Инструкторът помнеше прочетените някъде данни: куршуми „глейзър“ са били стреляни срещу хора само в деветдесет случая. Всичките попаднали в целта и осемдесет и девет причинили моментална смърт. Оживял един-единствен, за огромна изненада на лекарите. „Глейзър“ има и други предимства — не рикошира и не може да пробива стени, за да улучи някой невинен в съседното помещение.

Мъжът внимателно обучаваше и насърчаваше своята ученичка, но въпреки това изглеждаше някак тъжен. Жената премина на стрелба с бойни патрони и инструкторът с уважение отбеляза, че се справя отлично със силното ритане на оръжието, а очите и дори не потрепват. Вярно, за изстрелването на първия от тези патрони отидоха почти четири секунди, но в замяна на това останалите три се нанизаха в „десятката“. Не лошо постижения за начинаещ. Вродена дарба.

Няколко минути след като се прибра в укритието, до ушите му долетя първият адски трясък на „глейзъра“. Жената изстреля петте патрона в пълнителя без пауза. Също необичайна практика за федерален агент.

Какво, за бога, виждат в тази мишена, та я дупчат с цели пет от най-смъртоносните куршуми, запита се инструкторът.

Греъм дойде в укритието да върне наушниците, а ученичката му остана да го чака на една пейка с наведена глава, подпряла лакти на коленете.

Инструкторът смяташе, че Греъм трябва да е доволен от нея, и му го каза. Само за един урок жената бе изминала дълъг път. Греъм кимна с отсъстващ израз на лицето и инструкторът озадачено го погледна. Приличаше на човек, преживял невъзвратима загуба.