Томас Харис
Червения дракон (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Има един павилион на международното летище „Ламбърт“ в Сейнт Луи, което предлага вестници от всички краища на Съединените щати. Издания от Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго и Лос Анджелес пристигаха тук с товарни самолети и можеха да бъдат купени в деня на излизането им.

Като повечето подобни павилиони, този беше собственост на търговска мрежа и редом с обикновените вестници и списания продавачът бе задължен да предлага какви ли не боклучави издания.

„Чикаго Трибюн“ пристигна към десет часа вечерта в понеделник, а на пода до него тупна и пакет „Национален сплетник“, още топъл от печатарската машина.

Продавачът приклекна и се зае да подрежда на лавицата новия брой на „Трибюн“. Чакаше го много работа, защото колегите му от дневната смяна както обикновено не бяха подредили нищо. С крайчеца на окото си зърна чифт черни ботуши с ципове, спрели на крачка от току-що докараната пратка. Зяпач. Не, не е зяпач, тъй като върховете на ботушите сочеха към него. Вероятно иска да купи нещо. Продавачът реши да приключи с подреждането на „Трибюн“, но гърбът му просто настръхна от настоятелния поглед на непознатия. Хората в този бизнес не се отличават с особена любезност, тъй като нямат постоянни клиенти.

— Какво искаш? — Погледът на продавача се повдигна и обхвана коленете на клиента.

— Един „Сплетник“.

— Ще почакаш да развържа пакета. Ботушите не помръднаха. Бяха прекалено близко. — Казах да почакаш, докато развържа пакета — тросна се продавачът. — Нали виждаш, че имам работа.

В полезрението му се мярна ръка с нещо блестящо между пръстите и канапът на връзката изпука. Метален долар звънна на сантиметри от носа на продавача, ръката издърпа чист екземпляр от средата на пакета, няколко броя се разпиляха по цимента. Продавачът скочи на крака със зачервено лице и видя гърба на мъжа, който се отдалечаваше с вестник под мишница.

— Ей, ти!

— Аз ли? — обърна се мъжът.

— Ти я! Нали ти казах!

— Какво ми каза? — Мъжът се върна и доближи продавача. — Какво ми каза?

Грубите търговци обикновено успяват да раздразнят клиентите си. Но този беше спокоен, страшно спокоен. И в спокойствието му имаше нещо ужасяващо. Вестникарят наведе очи към пода и промърмори:

— Трябва да ви върна четвърт долар.

Долархайд му обърна гръб и си тръгна. А бузите не вестникаря пламтяха още половин час след инцидента. Този тип беше тук и миналата седмица. Ще го науча аз него, ако пак се появи! Под щанда си имам нещо точно за такива.

Долархайд не погледна „Сплетника“, докато не напусна района на летището. Посланието на доктор Лектър от четвъртък бе събудило у него противоречиви чувства. Прав бе да го нарича красавец, разбира се, и му беше приятно да го прочете. Защото той наистина е красавец! Същевременно изпита леко презрение към доктора поради страха му от онзи полицай. Оказа се, че доктор Лектър не е бог знае колко по-проницателен от останалата тълпа.

Въпреки това изгаряше от нетърпение да разбере дали му е пратил ново послание. Ще изтърпи, докато се прибере у дома. Долархайд се гордееше със самообладанието си.

Изкара колата от паркинга и се усмихна при спомена за вестникаря. Преди време положително би се извинил за безпокойството и едва ли би посмял да се върне до щанда. Години наред бе проявявал мекушавост и хората му се качваха на главата. Но вече не беше така. Онзи тип би могъл да нагруби Франсис Долархайд, но не и да се изправи срещу Дракона. Всичко бе част от Преобразяването. Минаваше полунощ, но работната лампа над бюрото му продължаваше да свети. Дешифрирано и свито на руло, посланието от „Сплетника“ лежеше забравено на пода. На мястото, откъдето го изряза, зееше дупка. Тайният дневник на Франсис Долархайд лежеше разтворен под картината с Дракона, а лепилото под новите изрезки още не беше засъхнало. Най-отдолу на страницата беше прикрепено малко целофаново пликче, все още празно. Над него бе изписано с едри печатни букви: „С ТЕЗИ НЕЩА ТОЙ МЕ ОСКЪРБИ!“ Долархайд не беше зад бюрото.

Бе седнал на стълбите към мазето и ноздрите му се изпълваха от хладния мирис на пръст и плесен. Лъчът на фенерчето опипваше старите, покрити с чаршафи мебели, прашните повърхности на големите огледала, окачени някога из цялата къща, но днес струпани и забравени край стените на мазето. В ъгъла беше дървеният сандък, в който имаше една кутия, пълна с динамит.

Лъчът се задържа на висок и увит в плат предмет, тикнат сред други захвърлени вещи в най-отдалечения ъгъл. Долархайд стана и се насочи към него, а по лицето му полепнаха паяжини. Протегна ръка, дръпна плата и кихна от вдигналия се облак прах. Премигна с насълзени очи и насочи лъча на фенерчето към стария инвалиден стол, изработен от масивен бук. Беше тежък и солиден, с висока облегалка. В мазето имаше още два стола от същия тип. Общината ги беше подарила на Баба още в началото на четирийсетте години, когато тя реши да създаде тук дом за инвалиди.

Долархайд започна да тика стола към вратата. Колелата му жалостиво проскърцаха. С лекота го вдигна и го понесе нагоре по стълбите въпреки тежестта му. В кухнята намери масльонка и смаза главините на колелата. Предните продължаваха да проскърцват, но лагерите на задните ги биваше и се въртяха с лекота.

Жуженето на колелата беше успокояващо и Долархайд усети, че изгарящата ярост започва да го напуска. Продължи да ги върти с пръст и неусетно започна да си тананика.