Томас Харис
Червения дракон (47)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

За два часа списъкът беше готов. В него фигурираха всички бели служители от Двете компании: на възраст между двайсет и петдесет години, които притежаваха микробуси. Бяха двайсет и шест души.

Управлението за автомобилна регистрация на щата Мисури съобщи цвета на косите на собствениците, изваден от молбите за шофьорски книжки, но тези данни нямаха особена тежест. Не бе изключено Дракона да е носил перука.

Госпожица Трилман, секретарката на Фиск, направи фотокопия и ги раздаде на присъстващите.

Лейтенант Фогел започна да чете своя екземпляр, но го прекъсна сигналът от апаратчето му за свръзка.

Той се обади в полицейското управление, изслуша предаденото му съобщение и бавно постави слушалката.

— Господин Крофорд. Джак… Преди няколко минути са открили трупа на някой си Ралф Манди, трийсет и осем годишен. Застрелян на прага на някоя си Реба МакКлейн, живееща в центъра, близо до университета „Вашингтон“. Според, съседите тя работи в „Бейдър“. Няма я у дома, вратата на жилището е отключена.

— Дандридж! — провикна се Крофорд. — Какво ще ми кажете за Реба МакКлейн?

— Работи в тъмната лаборатория. Сляпа е, родом е някъде от Колорадо…

— Познавате ли човек на име Ралф Манди?

— Манди ли? — попита Дандридж. — Ранди Манди?

— Ралф Манди. Тук ли работи?

Бърза проверка на ведомостите показа, че такова име сред служителите няма.

— Може да е съвпадение — рече Фогел.

— Може — кимна Крофорд.

— Дано нищо не и се е случило — обади се госпожица Трилман.

— Познавате ли Реба? — попита Греъм.

— Разговаряхме няколко пъти.

— А Манди?

— Не го познавам. Виждала съм я с един-единствен мъж. Когато се качваше в микробуса на господин Долархайд.

— Микробуса на мистър Долархайд ли казахте, госпожице Трилман? Какъв цвят е този микробус?

— Чакайте да си помисля… Тъмнокафяв, може би черен.

— Къде работи господин Долархайд?

— Той е началник на производството — отвърна Фиск.

— Къде е кабинетът Му?

— Тук, в дъното на коридора.

Крофорд се извърна и понечи да каже нещо на Греъм, но той вече беше скочил на крака и се насочваше към вратата.

Кабинетът на господин Долархайд беше заключен. Отвориха го с шперца на домакинския отдел.

Греъм се пресегна и запали осветлението, после се изправи на прага и очите му пробягаха по помещението. Педантично подреден кабинет. Не се виждаха никакви лични вещи, нищо не беше разхвърляно. На лавицата за книги имаше подредени само технически справочници.

Настолната лампа беше в левия край на писалището. Значи е десняк. Трябваше му отпечатък от левия палец на човек, който си служи с дясната ръка.

— Ще пробваме подложките за бележници — подхвърли на Крофорд, който се беше приближил зад него. — Тях не може да използва без лявата ръка.

Започнаха да преглеждат чекмеджетата, после погледът на Греъм падна върху календара за срещи. Забързано прехвърли изписаните вече страници и стигна до събота, двайсет и осми юни — деня на убийството на семейство Джейкъби.

Графите на четвъртъка и петъка преди този уикенд бяха празни.

Пръстите му прехвърлиха няколко страници и спряха на последната седмица от юли. И тук нямаше записано нищо за четвъртък и петък. В графата за сряда имаше отбелязано нещо: АМ 552 3:45 — 6:15.

Греъм преписа буквите и цифрите.

— Искам да знам закъде е бил този полет.

— Дай аз да проверя, а ти продължавай тук — предложи Крофорд и излезе да търси телефон.

Греъм се взираше в тубичката с лепило за изкуствени зъби, която откри в най-долното чекмедже, когато Крофорд отново се изправи на вратата.

— Полетът е до Атланта, Уил — промълви той. — Да вървим да го приберем!