Томас Харис
Червения дракон (50)

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

Сутрешният бриз беше топъл и влажен. Вдигаше облачета пушек от руините, които доскоро бяха къщата на Франсис Долархайд. Над полето се стелеше тънък слой сивкав, дим. Няколко самотии дъждовни капки паднаха върху горещата жарава и избухнаха в облачета пепел и дим.

Наблизо беше спряла пожарна кола с въртяща се на покрива сигнална светлина.

Ейнсуърт, началник на отдел „Експлозиви“ във ФБР, стоеше заедно с Греъм откъм подветрената страна. В ръцете си държеше термос с кафе и хартиена чашка.

— Слава богу, че още е прекалено горещо — намръщи се Ейнсуърт, като наблюдаваше как един пожарникар се опитва да рови с желязна кука из развалините. С местните власти се беше държал подчертано вежливо, но пред Греъм можеше спокойно да каже, каквото си мислеше. — Ще трябва да пресея всичко това, мътните да го вземат. Тия заместник-шерифи и старши полицаи така ще осерат всичко, че това място ще заприлича на ферма за отглеждане на пуйки.

Докато любимият му микробус, оборудван за изследване на експлозиви, пристигне от Вашингтон, Ейнсуърт беше принуден да се задоволи с апаратурата, която бе успял да натовари на самолета. Пристъпи към близката патрулна кола, измъкна от багажника и избеляла моряшка торба и извади топлозащитното си бельо, азбестовите ботуши и гащеризон.

— Как изглеждаше експлозията, Уил? — попита.

— Ослепителна светкавица, която бързо угасна. По тъмна в основата. Всичко се разхвърча — прозоречни рамки, цели парчета от покрива. Също и стените, късове, от които открихме навътре в полето. Имаше взривна вълна, последвана от вятър. Духна навън — после засмука към епицентъра, Почти угаси пожара.

— А той беше ли силен в момента на експлозията?

— Доста. Пламъци изскачаха отвсякъде — от покрива, от прозорците на двата етажа. Горяха дори околните дървета.

Ейнсуърт помоли двама пожарникари да имат готовност с маркуча, а трети, облечен в предпазно облекло от азбест, застана до тях с ръчна лебедка, готов бързо да отстрани всичко, което би се срутило отгоре.

Ейнсуърт разчисти стъпалата към мазето, над които имаше само небе, и внимателно се спусна между овъглените греди. Долу издържаше едва по няколко минути и затова му се наложи да влиза и излиза осем пъти.

Целият този труд беше възнаграден с едно-единствено разкривено парче метал, но той изглеждаше напълно доволен.

Потен и със зачервено лице, той смъкна азбестовите дрехи от себе си и седна на стъпалото на пожарната. Раменете си покри с пожарникарска наметка.

Положи откритието си на земята и издуха пепелта от него.

— Динамит — съобщи на Греъм. — Виждаш ли тези папратообразни резки по метала? Това тук е част от дясната дръжка на сандъче или куфар. По-скоро сандъче, в което е имало динамит. Не е избухнал долу, а на приземния етаж. Виж как е прерязано онова дърво. Мраморният плот на масата го е улучил странично. Динамитът се е намирал в съд, който го е предпазил от огъня за известно време.

— Някакви останки от човек?

— Едва ли ще открием кой знае какво, но останки винаги има. Ще трябва дълго да пресяваме. Ще го открием, Уил. Ще ти го връча в найлоново пликче.

Малко след разсъмване Реба МакКлейн най-сетне заспа, натъпкана с успокоителни. Бяха я откарали в болница „Де Пол“. Настоя жената в полицейска униформа да не се отделя от леглото и, на няколко пъти се събужда и се вкопчва в ръката и.

Когато най-сетне поиска закуска, таблата и занесе Греъм.

Как да подходи? С някои беше по-лесно, когато се държеше неутрално с тях. С Реба МакКлейн едва ли това щеше да е най-правилният подход.

Представи и се.

— Вие познавате ли го? — попита Реба полицайката.

Греъм извади служебната си карта, но жената дори не я погледна.

— Знам, че е от ФБР, госпожице МакКлейн.

И Реба се отприщи. Каза му всичко, описа всяка минута от времето, което бе прекарала с Франсис Долархайд. Гърлото и бе възпалено и тя често прекъсваше, за да смуче натрошен лед.

Той и зададе всички неприятни въпроси, тя отговори изчерпателно. Само веднъж с жест го помоли да напусне стаята. Това стана, когато и се повдигна и цялата закуска се върна обратно в легенчето, услужливо поднесено от униформената жена. Когато Греъм отново влезе, Реба беше бледа, с токущо измито лице. Той и зададе последния въпрос и затвори бележника си.

— Няма да ви изтезавам повече. Но все пак ще намина още веднъж да видя как се чувствате.

— Ще наминете, естествено. Каквато съм неотразима чаровница… За пръв път в очите и се появиха сълзи и той разбра какво разяжда душата и.

— Бихте ли ни оставили сами, сержанте? — обърна се към униформената жена и хвана ръката на Реба.

— Сега ме изслушайте внимателно. Долархайд наистина не е бил в ред, но това не важи и за вас. Казахте, че е бил внимателен, и аз ви вярвам. Именно вие сте събудили човешкото в него и в крайна сметка не е бил в състояние да ви убие, не е могъл да гледа как умирате. Според специалисти по този вид психически отклонения, той се е опитвал да спре. Защо? Защото вие сте му помогнали. С това вероятно сте спасили живота на няколко души. Вие не сте привлекли един луд, а сте се сблъскали с мъж, който е носел лудостта дълбоко в себе си. Ето защо за нищо не сте виновна. Позволите ли да ви обземе подобно чувство, с вас е свършено. Утре-вдругиден ще дойда пак. Постоянно ми се налага да гледам ченгета и имам нужда от малко разтоварване. Затова няма да е зле да се погрижите за косата си.

Тя поклати глава и го отпрати с леко движение на ръката. Нещо като усмивка пробягна по устните и, но Греъм не беше сигурен.

Позвъни на Моли от офиса на ФБР в Сейнт Луис. Слушалката вдигна дядото на Уили.

— Уил Греъм на телефона — каза той на някого.

— Здравейте, господин Греъм. Старците винаги го наричаха „господин Греъм“.

— Мама каза, че се е самоубил. Съобщили го по телевизията. Голям късмет! Спестил ви е неприятности по залавянето. А и на нас, данъкоплатците, спестява доста пари. Нали вие ги харчите. Наистина ли е бил бял?

— — Да. Рус като скандинавец. — Дядото и бабата на Уили бяха от скандинавски произход. — Мога ли да говоря с Моли?

— Сега ще се върнете във Флорида, нали?

— Скоро. Там ли е Моли?

— Мамо, той иска да говори с Моли. Тя е в банята, господин Греъм. А внукът ми закусва за втори път. Беше навън да поязди на чист въздух и отново е огладнял. Да можехте да го видите как нагъва! Бас държа, че е сложил поне три кила. Ето я, идва.

— Ало?

— Здрасти, сладострастнице!

— Добри новини, а?

— Така изглежда.

— Бях в градината, когато мама дойде да ми каже. Кога го разкри?

— Късно снощи.

— Защо не ми се обади? — Щях да събудя мама.

— Нищо подобно, тя не пропуска шоуто на Джони Карсън. Нямаш представа, Уил, колко се радвам, че не се е наложило да го залавяш.

— Ще се позабавя тук още малко.

— Четири-пет дни?

— Още не знам, Може би по-малко. Искам да те видя.

— Аз също, но след като приключиш с тази история.

— Днес е сряда. До петък трябва да…

— Уил, следващата седмица тук ще пристигнат от Сиатъл всички чичовци и лели на Уили, — мамама ги е поканила.

— Зарежи мамама! Между другото, защо я наричате така?

— Когато беше малък, Уили я…

— Ела си с мен у дома.

— Досега аз те чаках, Уил, Те толкова рядко виждат Уили, че още няколко дни…

— Ела сама тогава. Остави Уили там, бившата ти свекърва ще го качи на самолета следващата седмица. Ще ти кажа какво ще направим — ще се отбием в Ню Орлиънс, там има една кръчма, която се казва…

— Невъзможно, Уил. Хванах се на почасова работа в един тукашен магазин. Все пак трябва да им дам някакво предизвестие.

— Какво не е наред, Моли?

— Нищо. Стана ми тъжно, Уил. Знаеш, че дойдох тук, след като почина бащата на Уили. — Винаги го наричаше „бащата на Уили“, сякаш бе никаква институция. Нито веднъж не произнесе името му. — Тогава се събрахме всички заедно и някак се поуспокоих. Сега изпитвам нещо подобно и…

— С една малка разлика — аз още не съм умрял.

— Не се дръж по този начин.

— По какъв начин? По такъв точно начин?

— Ти си луд.

Греъм притвори очи.

— Ало?

— Не съм луд, Моли, Прави, каквото си решила. Ще ти се обадя, когато приключа тук.

— Би могъл ти да прескочиш насам.

— Едва ли.

— Защо не? Място има колкото щеш. Мамама ще…

— Моли, те не ме обичат и ти знаеш защо. Навявам им тъжни спомени.

— Това не е честно, а и не е вярно.

Греъм изведнъж усети смъртна умора.

— Добре. Те са лайнари, от които ми прилошава. Така става ли?

— Не говори така.

— Те просто искат момчето. Може би харесват и теб, ако изобщо са се замисляли над този въпрос. — Но те искат момчето и затова приемат и теб. Мен не ме щат, а и аз пет пари на давам за тях. Аз искам теб! искам те във Флорида с Уили, когато му омръзне понито.

— Ще се почувстваш по-добре, като се наспиш.

— Съмнявам се. Ще ти се обадя, като приключа тук.

— Добре — рече тя и затвори.

— Говна с праз — произнесе Греъм. — Мръсни говна с праз.

Крофорд надникна от вратата.

— Правилно ли чух да казваш „говна с праз“?

— Правилно, си чул.

— А сега можеш да се поразведриш. Току-що се обади Ейнсуърт, открил е нещо за теб. Каза веднага да вървим, защото местните му дишали във врата.