Томас Харис
Червения дракон (28)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

В Чикаго продължаваше да вали и дъждовните капки глухо барабаняха по платнището, разпънато над отворения гроб на Фреди Лаундс.

Гръмотевичният тътен отекна болезнено в пулсиращия мозък на Уил Греъм, който стана от масата и се повлече към леглото, където го чакаха кошмарите, свити на кълбо под възглавницата. Старата къща в покрайнините на Сейнт Чарлс, обърнала гръб на поривистия вятър, дишаше тежко под тежестта на дъждовните струи и тътена на гръмотевицата.

Стълбите проскърцваха в мрака. По тях се спускаше господин Долархайд с шумолящо кимоно. Очите му бяха подпухнали от сън.

Косата му бе влажна и сресана. Ноктите му — почистени и подрязани. Пристъпи леко и внимателно, понесъл като препълнена чаша своето върховно съсредоточие.

Разделен на две, филмът лежеше на масичката до прожекционния апарат. Още няколко ролки чакаха да бъдат изгорени. Сред десетките любителски филмчета бе подбрал две, беше ги преснимал в лабораторията и ги бе донесъл тук, да ги проучи на спокойствие.

Удобно настанен в стола-люлка, с поднос, върху който имаше сирене и плодове, Долархайд нагласи прожекционния апарат и се приготви да гледа.

Първото филмче е правено по време на пикник по празниците около Четвърти юли. Семейството бе чудесно — три деца, баща здравеняк, който в момента бърка с пръсти в буркан с кисели краставички. И майката.

Тя се вижда най-добре в кадрите, на които играе софтбол със съседските деца. Само петнайсетина секунди, през които печели предимство на втори пост, обръща се към подавача и очаква топката в разкрачена стойка, леко наведена напред, с подскачащи гърди под пуловера. Някакво хлапе замахва с бухалката и прекъсва приятната гледка. После жената пак е в кадър, камерата я следи как се връща на изходната позиция. Там слага крак върху гумената възглавничка, която използват вместо база, и се готви за удар от височината на бедрото. Мускулите на стройните и бедра се стягат.

Долархайд повтори няколко пъти кадъра с крака върху базата, лекото поклащане на ханша, стегнатите мускули на бедрото под срязаните джинси. Задържа последния кадър. Жената е заедно с децата си. Мръсни и уморени. Прегърнати са, а в краката им се мотае куче.

Оглушителната гръмотевица над къщата накара кристалните чаши в скрина на баба да зазвънтят. Долархайд се пресегна и взе от подноса една круша.

Другото филмче е разделено на няколко части, има си и заглавие. Картон от нова риза е прикрепен над счупена касичка-прасенце и на него с монети от по един цент е изписано „Новата къща“. Започва с бащата, който сваля табелата с надпис „Продава се“. Вдига я високо над главата си и смутено се усмихва. Джобовете му са обърнати с хастара навън, за да се види, че са празни.

Следващият кадър е направен отдалеч. Камерата се поклаща в ръцете на снимащия. Хубава къща с басейн, майка и три деца, седнали на прага. Кадърът се прехвърля към басейна. Хлапе с лъскава коса шляпа към трамплина, по плочките остават дири от мокрите му крака. Във водата се появяват глави, малко куче работи енергично с лапите и плува към дъщерята. Ушите му са прибрани, главата е вдигната високо над водата, бялото на очите му проблясва. Мама също е във водата, държи се за стълбичката и гледа към камерата. Къдравата и черна коса има блясъка на козина, гърдите под прилепналия бански мърдат, сякаш искат да изскочат навън, краката и правят ножични движения, вълнисти под водата.

Нощ. Зле експониран кадър на осветената къща, снимана отвъд басейна. По водата пробягват отразени светлини.

Вътре в къщата семейно веселие. Навсякъде пръснати кашони и амбалажна хартия. Стар сандък, още неотнесен на тавана. Малката дъщеря пробва дрехите на баба си, на главата си е сложила шапка за градинско увеселение. Бащата седи на дивана и изглежда леко на градус. Камерата се поклаща, вероятно озовала се в неговите ръце. Мама е пред огледалото с шапката на глава. Край нея се блъскат децата. Ухилените момчета ровят из старите женски вещи, момиченцето хладно оглежда мама, преценява себе си в идни години. Заключителни кадри. Мама се обръща към камерата и позира с ръце на тила. Тя е много хубава. На шията и има старинна брошка.

Долархайд спря прожекционния апарат и пренави лентата. Жената отново се извръща към камерата и се усмихва. После пак и пак.

Долархайд взе филма с играта на софтбол и разсеяно го хвърли в кошчето, свали другата ролка от прожекционния апарат и погледна адреса, изписан на кутията. Боб Шърман, Стар Роуд 7, п.к. 603, Тълса, Оклахома. Само на няколко часа път с кола. Долархайд взе ролката в длан, захлупи я с шепа. Сякаш бе животинче, което може да избяга. Изпита усещането, че подскача върху дланта му като скакалец.

Спомни си нестабилната камера в къщата на Лийдс, бързането, след като включи осветлението. Трябваше да се справи с госпожа Лийдс, преди да запали снимачния прожектор. Този път ще се стреми към плавно и постепенно действие. Би било чудесно, ако успее да се шмугне сред заспалото семейство и заснеме няколко кадъра. След това щеше да нанесе удара на тъмно и да седне сред тях, щастливо измокрен. Всичко щеше да заснеме с инфрачервен филм, знаеше откъде да си го набави.

Прожекционният апарат беше още включен. Долархайд продължи да стиска ролката с филмчето. По яркия правоъгълник на екрана, акомпанирани от протяжните въздишки на вятъра, пробягваха сцени, които съществуваха още само във въображението му.

В душата му нямаше мъст, само Любов и мисли за Славата, която го очакваше. Сърца забързани и заглъхващи, като тичащи стъпки, чезнещи в далечината. Той буйства. Буйства, преизпълнен с Любов, семейство Шърман му се разкрива. Минало няма, само предстояща Слава. Не мисли за майчиния дом. Всъщност съзнателните му спомени от този период са крайно малобройни и смътни.

По някое време, докато беше двайсетинагодишен, спомените на Долархайд от времето, прекарано в дома на майка му, избледняха в далечината, оставили само загладена следа на повърхността на съзнанието му. Знаеше, че живя там само един месец. Беше забравил, че го отпратиха, задето обеси котката на Виктория, когато бе на девет години.

Един от малкото образи, запазил в съзнанието си, бе самата къща, цялата осветена, гледана от улицата в зимния здрач, когато минаваше покрай нея от училището „Потър Джерард“ към пансиона, в който живееше. Пансионът бе на една миля оттам.

Спомняше си и мириса на библиотеката на Воукт — сякаш някой току-що е вдигнал капака на отдавна неизползвано пиано. В нея го приемаше майка му, когато трябваше да му даде коледни подаръци. Не си спомняше лицата по прозорците на втория етаж, които го следяха как стъпва на заледения тротоар с омразните практични подаръци под мишница. Защото бързаше към онова спокойно островче, което съществуваше само във въображението му и беше доста различно от град Сейнт Луис.

На единайсетгодишна възраст вече водеше напрегнат и пълноценен живот, създаден изцяло от фантазията му. Когато напрежението на Любовта ставаше непоносимо, той се облекчаваше, като измъчваше домашни животни със съвсем ясното съзнание за евентуалните последици. Те бяха тъй питомни, че нещата винаги минаваха гладко. Властите така и не успяха да свържат името му с някоя от тъжните локвички кръв, попили в не циментирания под на някой гараж.

Днес, четирийсет и две годишен, той не помнеше това. Никога не се сещаше за обитателите на майчиния си дом — Мариан, доведените му сестри и брат. Понякога те присъстваха като блестящи фрагменти в трескавите му сънища — променени и някак издължени, в ярки папагалски окраски, надвесени като богомолки над главата му. Когато се обръщаше към миналото, което не правеше често, разполагаше с достатъчно и съвсем задоволителни спомени, свързани с казармата.

Седемнайсетгодишен го хванаха да прескача през прозореца на някаква самотна жена с цел, която така и не можаха да установят. Предложиха му избор — или да се запише доброволец в армията, или да застане пред прокурора. Предпочете армията.

След общата подготовка го изпратиха в школа за фотолаборанти, а оттам замина за Сан Антонио в щата Тексас, където получи назначение във военната болница „Брук“. Работата му беше да проявява учебни филми за медицинския персонал.

Хирурзите в „Брук“ се заинтересуваха от лицето му и решиха да го отремонтират; Направиха му сложна 2-образна пластична операция на носа, като имплантираха хрущял от ухото му, за да удължат ноздрите. Устната му оправиха по метода на Абе, събрал в операционната зала многочислена лекарска публика.

Хирурзите се гордееха с постижението си. Долархайд отказа да се погледне в огледалото и само рееше поглед през прозореца.

Изходящият дневник на филмотеката от този период показваше, че Франсис Долархайд е изписвал множество филми за травматологията и ги е задържал по цял ден.

През 1958 година подаде молба за оставане на свръхсрочна служба и беше изпратен в Сеул, Корея, да промива филми от разузнавателните самолети, които всекидневно прелитаха над Трийсет и осмия паралел. На два пъти му дадоха отпуск и той го прекара в Хонг Конг. През 1959 година Хонг Конг и Каулун можеха да задоволят всякакви апетити.

Баба излезе от санаториума през 1961 година, замъглена от успокоителни. Долархайд подаде молба да бъде уволнен два месеца предсрочно и молбата му бе удовлетворена. Върна се у дома да се грижи за баба.

Този период от живота му се отличаваше със странно спокойствие. Получи работа в лабораторията „Гейтуей“, а заедно с нея и възможност да наеме жена да се грижи денем за баба. Вечер двамата сядаха в дневната и мълчаха. Тишината в голямата къща се нарушаваше само от мелодичния звън на стария стенен часовник.

Майка си видя само веднъж, на погребението на баба през 1970 година. Хвърли и един равнодушен поглед с жълтеникавите си очи, досущ като нейните, и толкова. Така гледаше всички непознати.

Мариан остана изненадана от външния му вид. Беше строен и широкоплещест, с нейния хубав цвят на косата, с мустаци, които тя заподозря, че са трансплантирани от косата му. Позвъни му следващата седмица и чу как слушалката бе затворена бавно. Девет години след смъртта на баба Долархайд живя необезпокояван, а и той не безпокоеше никого. Челото му беше гладко като семе. Знаеше, че чака нещо, но не знаеше какво.

Едно незначително събитие, от тези, които се случват на всеки човек, оповести на семето в главата му, че е Време. Изправен до прозореца с филмче в ръка, той внезапно забеляза, че ръцете му са започнали да стареят, превръщат се в ръце на старец. Сякаш пръстите, които държаха филмчето, изведнъж се промениха, кожата им изтъня и се набръчка върху костите, дланите му се покриха със ситни, лъскави като диаманти петънца, които наподобяваха люспи на гущер.

Обърна длани към светлината и го връхлетя миризмата на задушено зеле и домати. Долархайд неволно потръпна, после се зае с обичайната си работа. На тавана си бе обзавел малък гимнастически салон. Между пружините и пейката за вдигане на тежести имаше голямо стенно огледало — единственото в цялата къща. В него можеше да се наслаждава на тялото си. Не се смущаваше от лицето, защото винаги тренираше с маска. Стегна мускули и внимателно се огледа. Макар и прехвърлил четирийсетте, спокойно би могъл да участва във всяко състезание по културизъм. Но не бе доволен. Седмица по-късно се натъкна на картината на Блейк. Бе запленен от нея.

За пръв път я видя на голяма цветна снимка в списание „Тайм“, отпечатало материал по повод ретроспективната изложба на Блейк в лондонската галерия „Тейт“. От списанието научи, че „Великият Червен дракон и Жената в слънчеви одежди“ е притежание на Бруклинския музей. „Малко са демоничните образи в западното изкуство, които излъчват такъв кошмарен заряд от сексуална енергия“, пишеше критикът на „Тайм“. Долархайд разбра това и без да чете текста.

Дни наред носеше снимката със себе си. Една вечер остана до късно в лабораторията, преснима я и я увеличи. Изпитваше невероятна възбуда. Окачи я редом с огледалото в гимнастическия си салон и не отделяше поглед от нея, докато помпаше мускулите си. Заспиваше едва след крайно изтощение, а няколкото медицински филмчета му помагаха да постигне сексуално облекчение.

От деветгодишен знаеше, че е сам и винаги ще бъде сам — заключение, до което мъжете стигат обикновено към четирийсетте. Преминал тази възраст, той изведнъж се оказа в плен на такива фантазии, чиято яркост и свежа непосредственост са приоритет, на детството.

Долархайд опозна самотата си и откри, че тя се дължи на неговата Уникалност. Беше на възраст, когато мъжете за пръв път се съприкосновяват с уединението и изпитват страх от него. Обладан от нетърпение, той ясно прозря, че може да постигне Прераждането, стига да работи упорито и да следва наклонностите, които толкова години бе потискал.

Драконът от картината беше без лице, но Долархайд разбра как изглежда то.

Седнал в дневната със своите медицински филмчета, с изтръпнали от тежките упражнения мускули, той разтвори уста и си сложи ченето на баба. То не пасваше на разкривените му челюсти и устата му бързо изтръпна.

Започна да тренира, стиснал между зъби твърдо парче гума, докато мускулите на страните му изпъкнаха като орехи. През есента на 1979 година Франсис Долархайд изтегли част от внушителните си спестявания, взе си тримесечен отпуск от „Гейтуей“ и замина за Хонг Конг. Отнесе със себе си и ченето на баба.

Когато се завърна, червенокосата Айлин и останалите колеги изразиха единодушно мнение, че отпуската му се е отразила много добре. Франсис беше спокоен. Никой не забеляза, че престана да използва душовете в лабораторията. Може би, защото и преди не ги беше използвал често.

Ченето на баба се върна на мястото си в чашата до леглото и. А неговите нови зъби бяха заключени в чекмеджето на писалището.

Ако Айлин би могла да го зърне отнякъде, изправен пред огледалото с нови зъби и блестяща татуировка, тя несъмнено би изпищяла. Само веднъж.

Вече разполагаше с достатъчно време, нямаше закъде да бърза. Разполагаше с всичкото време на света. Пет месеца минаха, преди да избере семейство Джейкъби.

Те се оказаха първите му помощници по пътя към Славата на Преображението. Бяха най-добрите, най-прекрасните от всички, които познаваше. До появата на семейство Лийдс. А сега, докато неговата Сила и Слава растяха, го очакваха Шърманови и новата интимност на инфрачервения филм.

Много обещаващо.