Томас Харис
Червения дракон (45)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Греъм излезе от кабинета и огледа затъмнения коридор. Беше напрегнат и неспокоен. Много се бавеха.

Крофорд прехвърляше досиетата на всичките триста и осемдесет души, които работеха в „Гейтуей“ и „Бейдър“. Правеше го възможно най-бързо (много го биваше за такава работа), но времето течеше и скоро вече нямаше да може да се пази тайна.

За работата ангажира минимален брой служители. („Искаме да го открием, а не да го стреснем — обясни той. — Ако приключим тази вечер, ще можем да го хванем извън службата, може би в дома му или на паркинга.“)

Полицейското управление на Сейнт Луис помагаше, с каквото можеше. Придружен от един сержант, лейтенант Фогел от местния отдел „Убийства“ пристигна безшумно с немаркирана кола и донесе специален факс апарат за обработка и изпращане на информация.

Включен към един от телефоните на „Гейтуей“, този апарат за секунди изстреля копия от ведомостта до Секцията за идентификация на ФБР във Вашингтон и Отдела за автомобилна регистрация на щата Мисури.

Във Вашингтон имената на служителите щяха да влязат в компютъра, съхраняващ пръстовите отпечатъци както на обикновени граждани, така и на престъпници. За по-бърза обработка служителите на „Бейдър“, издържали проверката за сигурност, бяха отбелязани с кръстчета. Отделът за автомобилна регистрация щеше да се заеме с проверката на всички собственици на микробуси. В цялата операция бяха ангажирани само четирима служители — шефът на „Личен състав“ Фиск, секретарката му, Дандридж от „Бейдър Кемикъл“ и главният счетоводител на „Гейтуей“. 3а свикването на тази късна среща в лабораторията не бяха използвани телефони. Всеки от участниците в нея беше посетен в дома му от полицейски служители и спокойно му бе обяснено за какво става дума. („Оглеждайте ги хубаво, преди да им кажете за какво ви трябват — нареди Крофорд. — И не им позволявайте да се обаждат на когото и да било. Подобни новини се разпространяват светкавично.“)

Надяваха се, че ще го открият бързо благодарение на отпечатъците от зъби. Но никой от четиримата повикани служители не беше ги виждал. Греъм гледаше дългите коридори, осветени единствено от червените лампи над изходите. Най-сетне се чувстваше добре. Какво друго биха могли да свършат тази нощ?

Крофорд нареди да докарат със самолет жената от Бруклинския музей госпожица Харпър веднага щом бъде в състояние да пътува. Това сигурно щеше да стане сутринта. Полицията на Сейнт Луис разполагаше с удобен за наблюдение микробус, тя би могла да се настани в него и да гледа лицата на пристигащите служители.

Ако не успееха да свършат тази нощ, всички следи от операцията трябваше да бъдат заличели преди началото на работното време. Греъм не хранеше илюзии и знаеше, че ще имат истински късмет, ако успеят да работят цял ден, преди слуховете да са плъзнали из „Гейтуей“. Дракона щеше да е нащрек за нещо подозрително. Щеше да отлети.