Томас Харис
Червения дракон (35)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Ще ми обясните ли за какъв излет става въпрос? — попита Реба. Вече десет минути пътуваха безмълвно в съботната утрин. Надяваше се да става дума за пикник. Микробусът спря и тя чу как Долархайд свали стъклото.

— Казвам се Долархайд — прозвуча гласът му. — Доктор Уорфийлд сигурно ви е предупредил за идването ми.

— Да, сър — отвърна непознат глас. — Моля ви да сложите това картонче под чистачката.

Потеглиха отново и Реба усети, че правят плавен завой. Във въздуха се носеха странни и тежки миризми. Мощно протръби слон.

— Зоологическата градина — сети се тя. — Страхотно! Все пак би предпочела пикник. Но и така е добре.

— Кой е доктор Уорфийлд?

— Директорът.

— Ваш приятел?

— Не. Правим им услуга с инфрачервения филм и те искат да ни се отблагодарят.

— Как?

— Ще пипнете жив тигър.

— Не ме стряскайте.

— Виждали ли сте тигър?

— Не — поклати тя глава, доволна от този въпрос. — От детството си помня смътно някаква пума. В зоологическата на Ред Диър имаха само пума. Разкажете ми.

— На тоя тигър му лекуват зъбите. Приспали са го. Можете да го пипнете, ако искате.

— Ще има ли много хора?

— Не. Без публика. Уорфийлд, аз, един-двама от помощниците му. Телевизията ще дойде после, след като си тръгнем. Искате ли да го докоснете? — попита той със странно напрегнат глас.

— Защо не, по дяволите? Благодаря ви. Изненадата е чудесна. — Микробусът спря. — А как ще сме сигурни, че наистина спи?

— Погъделичкайте го. Ако се засмее — беж да ви няма!

Под обувките си усети линолеум. Стъпките им кънтяха в хладното просторно помещение. От далечния му край се излъчваше топлина.

До ушите и достигна шум от влачене, няколко души мъкнеха нещо тежко. Насочвана от ръката на Долархайд, Реба скоро усети, че се намира в ъгъла на стаята. Животното бе пред нея, надушваше миризмата му.

— Тук горе, внимателно! — разнесе се глас. — А сега пускайте! Да оставим ли носилката, доктор Уорфийлд?

— Да. Увийте възглавницата в една от зелените кърпи и му я подложете под главата. Като приключим, ще изпратя Джон да ви повика.

Отдалечаващи се стъпки. Реба чакаше Долархайд да каже нещо, но той мълчеше.

— Той е тук, нали? — попита тя.

— Да — отвърна Долархайд. — Десетина души го донесоха в платнена носилка. Голям е. Три метра. Доктор Уорфийлд му преслушва сърцето. Сега гледа под клепачите му. Ето го.

Тяло на човек пред, нея, приглушило останалите шумове.

— Доктор Уорфийлд, това е Реба МакКлейн — представи ги Долархайд.

Тя протегна ръка. Пое я широка топла длан.

— Благодаря за поканата — рече. — Много мило.

— Радвам се, че дойдохте — каза докторът. — Така денят ми ще бъде пълен. Благодарни сме за филмчето.

Съдейки по гласа, Реба определи доктор Уорфийлд като мъж на средна възраст, образован, чернокож, от Вирджиния.

— Малко ще почакаме — продължи той. — Трябва да диша равномерно и пулсът му да е нормален, преди да се заеме с него доктор Хаслър. Ей го там, слага си огледалцето на главата. Между нас казано, то служи само да придържа перуката му. Елате да ви запозная. Господин Долархайд?

— Вървете, вървете.

Реба протегна ръка по посока на Долархайд. След известно закъснение усети лекото му потупване. Дланта му беше потна. Доктор Уорфийлд хвана китката и и бавно я поведе.

— Спи като къпан. Имате ли някаква представа за… — Той неуверено млъкна, после добави: — Мога подробно да ви го опиша.

— Помня само картинки, които съм разглеждала като дете — отвърна Реба. — Но съм виждала пума.

— Тигърът е като голяма пума — обясни докторът. — Има по-широк гръден кош, по-едра глава и по-развита мускулатура. Този тук е бенгалски мъжкар, четиригодишен, дълъг около три метра и трийсет сантиметра от носа до върха на опашката. Тежи триста и седемдесет кила, лежи на дясната си страна, а над него светят няколко силни крушки.

— Усещам топлината им.

— Страшно е красив, на черни и оранжеви ивици. Оранжевото е толкова наситено, че дори въздухът наоколо е с този цвят. — Доктор Уорфийлд изведнъж млъкна, вероятно усетил, че да се говори за цветове на слепец е жестоко. Хвърли и колеблив поглед и добави: — Намира се на около два метра от вас, долавяте ли миризмата му?

— Да.

— Може би господин Долархайд ви е разказал какво се случи. Някакъв злосторник решил да го подразни и пъхнал градинарска вила през решетката. А тигърът отхапал един от стоманените и зъби, представяте ли си? Готов ли сте, доктор Хаслър?

— Всичко е наред — отвърна друг мъжки глас. — Ще изчакаме още минута-две и започваме.

Уорфийлд представи зъболекаря на Реба.

— Вие сте първата приятна изненада, която ми прави Франк Уорфийлд — каза галантно Хаслър и тикна в ръката и някакво парче метал. — Тежичък е, нали? Това е резец, изцяло златен. Преди няколко дни почистих зъба и му взех мярка. А днес ще му сложим тази коронка. Можех да я направя и бяла, разбира се, но така ще е далеч по-забавно. Доктор Уорфийлд би казал, че никога не пропускам възможността да се поизфукам. Не ми позволява обаче да си окача реклама на клетката, защото не зачита хорските чувства.

— Колко е хубав! — възкликна Реба, като опипа внимателно извивките на зъба с чувствителните си пръсти. Слухът и доляваше дълбокото и равно дишане на животното.

— Хлапаците ще се стреснат, когато се прозее — продължи Хаслър. — В същото време едва ли ще съблазни крадците. А сега да се позабавляваме. Не се боите, нали? Вашият мускулест кавалер не ни изпуска от очи. Нали не ви кара насила да го пипате?

— Не, не! Искам да го пипна — рече Реба.

— Лежи с гръб към нас — зае се да обяснява доктор Уорфийлд. — Намира се на около метър от вас върху маса, която стига приблизително до кръста ви. Деснячка сте, нали? Ето какво ще направим тогава. Ще ви сложа лявата ръка на ръба на масата, а с дясната ще можете да го опипате. Спокойно, аз съм до вас.

— И аз — добави Хаслър. Двамата очевидно се забавляваха добре. Под топлината на силните крушки косата и замириса на пресни стърготини, забравени на слънцето.

От тази топлина кожата на главата я засърбя. Ноздрите и долавяха миризмата на собствената и коса, сапуна на Уорфийлд, спирт, дезинфекционни препарати и голямата котка. За миг и прилоша, после всичко премина. Стисна ръба на масата и внимателно протегна напред дясната си ръка. Пръстите и докоснаха затоплената от светлините гладка козина, заровиха се в нея. В средата тя бе по-хладна, после отново топла — вече от самото-тяло на животното. Дланта и започна да глади гъстите косми нежно и настоятелно.

Спря за миг, когато достигна вдлъбнатината, в която равномерно се вдигаха и отпущаха яките ребра. Пръстите и се свиха и козината изскочи между тях. Порозовялото и от вълнение лице неволно се сгърчи в характерна за слепците гримаса — онази същата, която толкова упорито се бе учила да избягва. Уорфийлд и Хаслър я наблюдаваха с доволни усмивки. От цялото и тяло се излъчваше трепетна изненада, породена от непознати усещания. Отстъпил в сянката, Долархайд ги наблюдаваше напрегнато. Мощните му гръбни мускули нервно потръпваха, капка пот се хлъзна по гърдите му.

— От другата страна картината е по-сериозна — каза доктор Уорфийлд и внимателно я насочи към края на масата. Пръстите и леко докоснаха върха на опашката, плъзнаха се по нея. Когато докоснаха окосмените тестикули, остра тръпка прониза гърдите на Долархайд.

Уорфийлд взе тежката лапа на животното и я сложи в дланта и. От нея се разнасяше едва доловима миризма на клетка за хищници. Докторът натисна върха на лапата и острият нокът изскочи навън. Продълговатите мускули на силния крак натежаха в ръцете и. После опипа ушите на тигъра, обходи с пръсти широката му глава, спря за миг на грапавия език. От горещия дъх на животното косъмчетата на ръката и леко настръхнаха.

Накрая доктор Уорфийлд доближи стетоскоп до ушите и. Тя постави ръце върху ритмично издуващия се гръден кош, отметна глава, а в ушите и нахлу могъщият тътен на тигровото сърце.

Зачервена и доволна, Реба МакКлейн унесено се поклащаше в кабината на микробуса. Изтекоха няколко минути, после тя бавно се извърна към Долархайд:

— Благодаря ви. Много ви благодаря. Сега с удоволствие бих приела чаша мартини. Ако нямате нищо против.

Долархайд паркира в двора и рече:

— Почакайте тук за минутка.

Тя се радваше, че не се върнаха в нейното жилище. Чувстваше се спокойно и сигурно.

— Не е необходимо да подреждате — усмихна се тя. — Просто ме поканете вътре и ми кажете, че всичко е в идеален ред.

— Чакайте тук.

Той взе торбата, която бяха напълнили в магазина за напитки, и влезе да направи бърза проверка на помещението. В кухнята спря за миг и стисна с ръце главата си. Не беше наясно какво точно прави. Надушваше опасност, но тя не идваше от жената. Не можеше дори да погледне към стълбите за горния етаж. Трябваше да направи нещо, но не знаеше какво. Трябваше да я отпрати, да я отведе у дома и.

Подобно нещо едва ли би си позволил преди началото на Преображението. Но сега усети, че може да прави, каквото му скимне. Всичко. Всичко.

Излезе навън и спря в удължената сянка на микробуса, релефно очертана на фона на залеза. Реба МакКлейн се облегна на рамото му и протегна ръка към земята. Ясно долавяше присъствието на къщата, ехото от затръшнатата автомобилна врата и даде представа дори за височината и.

— Четири крачки по тревата, после има наклонена рампа — предупреди я Долархайд. Тя хвана ръката му и той неволно потръпна.

— За какво ви е рампа?

— Тук живееха стари хора — отвърна той.

— Но вече не?

— Вече не.

Насочиха се към вратата и влязоха в древната.

— Тук е хладно и просторно — отбеляза тя. Въздух като в музей. Мирис на тамян. Някъде тиктакаше стенен часовник. — Къщата е голяма, нали? Колко стаи има?

— Четиридесет.

— Освен това е стара. Мебелите тук са стари. — Пръстите и леко докоснаха ресните на абажур. Притеснителният господин Долархайд. Ясно бе доловила, че той се е възбудил от нея заедно с тигъра — когато го хвана за ръката да си вървят, Долархайд потръпна като кон.

Посещението при тигъра бе елегантен жест от негова страна. Дали жестът не бе и красноречив? Още не знаеше.

— Мартини?

— Нека аз да го приготвя — предложи тя и свали обувките от краката си.

Наля във високата чаша един пръст вермут, допълни я с джин и пусна вътре две маслини. Бързо се ориентираше в непознатия дом. Вече знаеше къде се намира потракващият стенен часовник, тихото мъркане на климатичната инсталация и даде представа за местоположението на прозореца. Пред вратата на кухнята подът беше топъл — значи насреща имаше друг прозорец, през който проникваха слънчеви лъчи. Той я настани в стола-люлка, а сам седна на дивана.

Напрежението витаеше във въздуха. Приличаше на онези блуждаещи светлинки, които понякога се носят над океанските вълни. Тя намери място за чашата си на масичката, а той се зае с музиката.

Долархайд съзнаваше, че присъствието на тази жена в дома му напълно променя обстановката. Тя беше първата доброволна гостенка тук и той изпитваше усещането, че къщата е разделена на две части — нейната и неговата. Свързваше ги единствено музиката на Дебюси, която тихо изпълваше сгъстяващия се мрак.

Зададе и няколко въпроса и тя му разказа за живота си в Денвър. Говореше разсеяно като човек, чийто ум е зает с друго. Той на свой ред и описа къщата и просторния, ограден с жив плет двор. И двамата знаеха, че нямат нужда от много приказки.

Музиката спря и той стана да смени плочите.

— Вие сте майстор на изненадите, господин Долархайд — рече тя в настъпилата тишина. — Онзи чудесен тигър, тази къща… Мисля, че хората изобщо не ви познават.

— Питахте ли ги за мен?

— Кого?

— Някого.

— Не.

— Тогава как разбрахте, че не ме познават? — Той се съсредоточи върху произношението си и това му помогна да зададе въпроса с неутрален тон.

— Вчера няколко момичета от „Гейтуей“ са ме видели да се качвам в микробуса ви. Пръснали са се от любопитство. Изведнъж се оказах с компания край автомата за кока-кола.

— Какво искаха да разберат?

— Сочна клюка, нищо повече. Убедиха се, че няма да я получат, и си тръгнаха. Просто си хвърляха въдици.

— Какво казаха?

Тя смяташе да превърне любопитството на жените в нещо забавно, насочено спрямо самата нея. Но някак не се получи.

— Те от всичко се интересуват. Намират ви много тайнствен и интересен. Казвам го като комплимент.

— Обясниха ли ви как изглеждам?

Макар че успя да направи гласа си дезинтересиран, Долархайд съвсем не се шегуваше и Реба разбра това. Затова отговори направо, без усукване.

— Не съм ги питала, но те ми казаха. Искате ли да чуете? Дословно. Ако не искате, просто престанете с въпросите си.

Беше сигурна, че ще поиска да чуе, но той мълчеше. После внезапно усети, че е сама в стаята, че мястото, на което бе седял допреди миг, е по-празно от всички празни места, които познаваше. Че се е превърнало в черна дупка, която поглъща всичко и не излъчва нищо. Едновременно с това беше сигурна, че не би могъл да излезе, без да го чуе.

— Все пак ще ви кажа — продължи тя. — Жените ви смятат за спретнат, чист мъж и това им харесва. Казват, че имате забележително тяло. — Нямаше как да спре дотук. — Бил сте страшно чувствителен по отношение на лицето си и това според тях е излишно. Е, стигаме, до оная смахнатата, дето постоянно се жабурка с течност за освежаване на устата. Айлин ли беше?

— Айлин.

Най-после ответен сигнал. Реба се чувстваше като астроном, работещ с чувствителен радиотелескоп. Беше майстор на имитациите и с лекота би могла да възпроизведе говора на Айлин. Но да подражава на нечии речеви особености пред човек като Долархайд бе не само глупаво, но и опасно. Затова се зае да я цитира с равен и монотонен глас, сякаш четеше официален документ:

— „Не е грозен мъж, Господ ми е свидетел, че съм излизала с мнозина, които съвсем не изглеждат толкова добре. Преди време ходех с един хокеист, играеше в «Блуз». И той имаше белег на устната — там, където е държал предпазната гума. Всички хокеисти имат такива белези. Това ги прави мъжествени. Господин Д. има великолепна кожа, да не говорим за косата му…“ Доволен ли сте сега? А, и още нещо. Попита ме наистина ли сте толкова силен, колкото изглеждате.

— И?

— Казах, че не знам. — Тя пресуши чашата си и стана. — Но къде, по дяволите, се намирате, Д.? — Усети го, когато мина между нея и единия стерео говорител. — Аха, ето къде сте били. А сега искате ли да чуете какво мисля аз за всичко това?

Пръстите и безпогрешно откриха устните му, тя се повдигна на пръсти и го целуна, усещайки здраво стиснатите му зъби. Веднага разбра, че е стегнат от свенливост, а не от отвращение. Той бе смаян.

— Покажете ми банята. — Тя го хвана за ръката и се остави да я води. — Ще се върна сама.

В банята приглади коси и прокара пръсти по етажерката над умивалника. Искаше да открие паста за зъби или освежаваща течност за уста. Потърси вратичката на аптечката. Не я намери и след малко откри, че има просто няколко лавици без врати. Зае се да опипва внимателно наредените по тях предмети, опасявайки се от острието на евентуален бръснач. Най-сетне откри някакво шишенце, разви капачката и го подуши, за да се увери, че е наистина течност за жабуркане. Отсипа няколко капки в устата си. Когато се върна в дневната, слухът и долови познатото жужене на кино прожектор.

— Трябва да свърша малко работа — обясни Долархайд и сложи в ръката и нова чаша мартини.

— Разбира се. — Не знаеше как да реагира. — Ако преча, ще си тръгна. Тук може ли да се повика такси?

— Не. Освен това искам да сте тук, наистина искам. Само ще проверя едно филмче. Няма да отнеме много време.

Той понечи да я отведе обратно при люлеещия се стол, но тя решително се насочи към дивана.

— Озвучено ли е филмчето?

— Не.

— Тогава мога да слушам музика, нали?

— Да.

Усещаше вниманието му. Искаше я тук, но просто беше изплашен. Защо ли, попита се тя, докато се настаняваше на дивана. Мартинито му беше великолепно — ледено и сухо.

Той се отпусна в другия край на дивана и ледът в чашата и звънна. Прожекционният апарат продължаваше да работи.

— Ако не възразявате, мъничко ще си полегна — рече тя. — Не, не ставайте, има достатъчно място. Нали ще ме събудите, ако заспя? Тя се изпъна на дивана, като държеше чашата върху корема си. Краищата на косата и леко докоснаха голата му ръка.

Той щракна дистанционното и лентата се завъртя. Искаше да изгледа сцените у Лийдс и Джейкъби в присъствието на тази жена. Искаше очите му да скачат от екрана на Реба и от Реба на екрана. Знаеше, че след това тя не може да остане жива. Но жените я бяха видели да се качва в колата му.

Реши да изгледа и филма на семейство Шърман, при което му предстоеше скорошно посещение. Щеше да усети наближаващото обещание за облекчение. Ще го направи пред Реба и ще я гледа колкото си иска.

На екрана се появиха първите кадри — парче картон, на което с монети бе изписано „Новата къща“. Госпожа Шърман и децата, снимани отдалеч. Играта в басейна. Госпожа Шърман се държи за стълбичката, лицето и е насочено към камерата, мокрите и гърди играят под банския костюм, краката и правят ножични движения в прозрачната вода.

Долархайд беше горд със самообладанието си. Ще насочи мислите си към този филм и никъде другаде. Неволно поде въображаем разговор с госпожа Шърман. Същото беше правил и в Атланта с госпожа Лийдс. „О, да, сега ме виждаш, ето какво усещаш, когато ме видиш.“ Играта със старите дрехи. Госпожа Шърман се е изправила пред огледалото с широкопола шапка на главата. Извръща се и пуска ослепителна усмивка към камерата, ръката и придържа периферията. На шията и потрепва блестяща брошка. Реба МакКлейн се размърда на дивана, постави чашата си на пода. Долархайд усещаше тежестта и топлината на тялото и. Бе сложила глава върху бедрото му, кожата на шията и бе бяла, по нея играеха отразените светлини от екрана.

Той е напълно неподвижен, помръдва единствено палецът му, с който пренавива филмчето и го пуска отново. На екрана пак е госпожа Шърман с широкополата си шапка. Обръща гръб на огледалото и пуска ослепителната си усмивка. „Да, да, сега ме виждаш. Ето какво усещаш, когато ме виждаш. Усещаш ме, нали? Да.“

Долархайд трепери, панталоните го стягат, — става му горещо. Усеща парещ дъх през тънкия плат. Реба е направила откритие. Палецът му конвулсивно натиска копчетата на дистанционното управление.

Усещаш ли това? Реба е свалила ципа на панталоните му.

Душата му е прорязана от страх, никога досега не е имал ерекция пред жива жена. Но той е Дракона, той не трябва да се страхува. Пъргави пръсти му помагат да изскочи на свобода. Ох! Усещаш ли ме сега? Да! Усещаш ли това? Зная, че го усещаш, зная! Сърцето ти блъска, да, да…

Трябва да държи ръцете си по-далеч от шията на Реба, По-далеч, за бога. Жените са ги видели да се качват в микробуса. Пръстите му сграбчват облегалката на дивана и се забиват в меката тапицерия. Сърцето ти блъска — Да, да! А сега пърха, пърха… Иска да изскочи навън. Ето, то е още по-бързо и по-леко. Свърши…

О, свърши. Главата на Реба почива в скута му, зачервената и буза бавно се извръща към него. Ръката и се пъха под ризата му и остава там. Пръстите и парят гърдите му.

— Нали не си шокиран? — пита тя.

Той е шокиран от звука на живия глас. Протяга ръка и проверява дали бие сърцето и. Бие, и още как! Тя нежно задържа ръката му там.

— Господи, но ти все още си възбуден.

Жива жена. Колко странно. В мускулите му напира невероятна мощ — дали е негова или на Дракона? Той я взема на ръце и се изправя. Лека е като перце, вероятно защото е жива и в пълно съзнание. Не горе, само не горе. Бързай, отнеси я някъде, къде да е. Бързо. Леглото на баба, копринената кувертюра подканящо се хлъзга под телата им.

— Почакай да сваля това. Ох, скъса се. Нищо. Хайде, моля те. Хайде. Колко е хубаво. Пусни ме, не ме стискай така. Искам да съм отгоре. Нека го поема както трябва.

Сграбчил в прегръдките си Реба, първата жива жена в живота му, той усеща, че всичко е наред. В този кратък миг изведнъж разбира, че в него се отприщват неподозирани сили за живот, сгърчват се пипалата на смъртта, потъват в мрака. Той е далеч от тази болна планета в стремително бягство, към сладкото очакване на хармония и покой.

Отпуснат до нея в мрака, той протяга ръка и я докосва. Сякаш иска да затвори пътя към миналото. Докато тя спи, Долархайд — прокълнатият убиец, отнел живота на единайсет човешки същества, кротко се вслушва в ударите на сърцето и. Видения. Барокови бисери в приятния мрак. Пистолет, истински тежък пистолет, с който се стреля в луната. Величествените фойерверки в Хонг Конг, които местните хора наричат „Драконът нанизва перлите си“. Драконът.

Чувстваше се вцепенен и безнадеждно объркан. Слуша дишането и в безкрайната нощ, изгарящ от страх, че всеки миг може да стане и да се върне при нея, облечен в кимоното си.

Тя се раздвижи само веднъж — когато пипнешком потърси чашата с вода на нощното шкафче. Вътре изтрака ченето на баба. Долархайд и донесе вода, а тя го прегърна в мрака. Скоро отново заспа, а той свали ръката и от татуировката и бавно я положи върху лицето си.

На разсъмване той спеше непробудно.

Реба МакКлейн се събуди в девет и чу равното му дишане до себе си. Лениво се протегна в широкото легло, но той не помръдна. Извика в съзнанието си онова, което бе запомнила от разположението на къщата — килимите по пода, посоката, от която долиташе тиктакането на стенния часовник. Подреди всичко в главата си, стана и безпогрешно откри банята.

Стоя дълго под душа, но той продължаваше да спи. По пода се търкаляше разкъсаното и бельо. Тя го напипа с крак и го натъпка в чантичката си. После навлече през глава памучната рокля, взе бастунчето и излезе навън.

От Долархайд знаеше, че дворът е просторен и равен, ограден с жив, неподкастрен плет. Внимателно тръгна по тревата. Сутрешният ветрец беше прохладен, но слънчевите лъчи вече пареха. Изправена в средата на двора, тя разпери пръсти и вятърът отнесе от дланта и няколкото ситни зрънца бъз. Хладният въздух намери гънките по тялото и, още влажни от душа. Разпери ръце и с удоволствие го усети навсякъде — покрай гърдите, под мишниците, между краката. Край нея жужаха пчели. Не се страхуваше от тях, а и те не я закачаха.

Долархайд се събуди. В първия миг не разбра защо не е горе, в леглото си, после си спомни всичко и жълтите му очи се разшириха. Тромаво извъртя глава към възглавницата до себе си. Празна.

Дали се лута из къщата? И какво ли би могла да открие. Да не би нещо да се е случило през нощта? Нещо, което трябва да бъде прикрито? Може да бъде заподозрян. Да му се наложи да бяга.

Надникна в банята, в кухнята. Спусна се в мазето, където бе другият инвалиден стол. После се върна в дневната. Никак не му се искаше да се качва горе. Но трябваше да я потърси. Пое с нежелание нагоре по стълбите, татуировката на гърба му се размърда като жива. Драконът победоносно го наблюдаваше от картината над леглото. Усети, че няма сили да бъде в едно и също помещение с него. През един от прозорците на втория етаж я зърна на двора.

— ФРАНСИС!

Гласът го повика от стаята. Беше сигурен, че е на Дракона. Тази двойственост бе нова и за миг изгуби чувство за ориентация. За пръв път го усети, когато сложи ръка върху сърцето на Реба. Но Драконът никога досега не му беше говорил.

Стана му страшно.

— ФРАНСИС, ЕЛА ТУК!

Направи отчаян опит да изхвърли от съзнанието си зовящия го глас и забърза надолу по стълбите. Какво би могла да открие тя? Зъбите на баба в чашата прибра още снощи, когато стана да и донесе вода. Нищо не е могла да намери. Та тя е сляпа.

Касетката с гласа на Фреди. Беше останала в касетофона, който си стоеше в дневната както винаги. Отиде да провери. Беше си на мястото, пренавита до самото начало. Той ли я пренави, след като я пусна по телефона на „Сплетника“? Не можеше да си спомни.

Тя никога повече не трябваше да се върне тук. Не беше сигурен какво може да и се случи. На знаеше дали Драконът няма да я изплаши така, както изплаши него.

Жените са я видели да се качва в неговия микробус, Уорфийлд също ще си спомни за визитата им. Той забързано започна да се облича.

Реба МакКлейн усети хладината от сянката на някакво дърво. Продължи бавно напред и скоро почувства слънчевите лъчи. Знаеше къде се намира, тъй като държеше сметка за слънцето и тихото бръмчене на климатичната инсталация. Ориентирането тук, нейното основно житейско умение, беше съвсем лесна работа. Продължи разходката си, леко докосвайки с длан върховете на храстите и избуялите цветя.

Слънцето потъна зад облак и тя нерешително спря. Не можеше да определи къде се намира, тъй като бръмченето на климатичната инсталация бе престанало. За миг се притесни, после плесна с ръце и ясно долови успокояващото ехо, отразено от близките стени на къщата. Натисна копчето на часовника си и опипа стрелките. Скоро ще трябва да събуди Долархайд, време бе да се прибира. Мрежестата врата се хлопна.

— Добро утро — каза тя.

Тихото подрънкваме на ключове и съобщи, че той се приближава по тревата.

Долархайд пристъпяше леко и внимателно, сякаш се страхуваше да не я отнесе течението, създадено от движенията му. Пак забеляза, че тя не изпитва страх от него.

Не изглеждаше притеснена или засрамена от това, което бяха правили през нощта. Не беше ядосана, не го засипа с гневни упреци, не избяга. Дали защото не е могла да види голотата му, запита се той. Реба го прегърна през кръста и отпусна глава на широките му гърди. Сърцето му ускори ритъма си и той с усилие на волята успя да измънка поздрав.

— Беше страхотно, Д. — прошепна тя.

Наистина ли? Какво се отвръща на подобни думи?

— И аз така мисля. Това май свърши работа. А сега я откарай.

— Време е да се прибирам — продължи тя. — Сестра ми ще мине да ме вземе за обяд. Ако искаш, ела и ти.

— Трябва да отида в лабораторията — рече той, като светкавично промени предварително приготвената лъжа.

— Ще ида да си взема чантата.

О, не!

— Аз ще ти я донеса.

Сляп за собствените си чувства, неспособен да ги изрази по какъвто и да било начин, Долархайд не можеше да разбере какво се бе случило между него и Реба МакКлейн. Нито пък защо. Беше объркан, пронизваше го страх при мисълта, че той е ДВЕ.

Тя е опасна. Тя не е опасна.

Трябваше да мисли върху стряскащо живите движения на тялото и в леглото на баба. Често Долархайд разбираше какво чувства едва след като беше действал. Сега обаче не знаеше какво изпитва към Реба МакКлейн. Нещата му се изясниха благодарение на незначителния, но грозен инцидент, докато я откарваше у дома и.

Отби да зареди на бензиностанцията на „Сървко“, малко след пресечката на булевард Линдберг и Междущатска магистрала № 70. Дежурният беше едър, набит, намръщен мъжага, от когото лъхаше на вино. Направи физиономия, когато Долархайд му нареди да провери нивото на маслото, и неохотно извади пръчката. Не достигаха около два литра. Мъжът проби една кутия с масло и я тикна в отвора на двигателя.

Долархайд слезе да му плати. Продавачът изведнъж прояви готовност да избърше челното стъкло, особено дясната му част. Зад него Реба МакКлейн седеше спокойно на мястото си. Кръстосала крак върху крак, тя бе вдигнала полата си над коленете. Бялото и бастунче беше между седалките.

Мъжагата унесено търкаше, а очите му не се отделяха от краката и. Долархайд вдигна поглед от портфейла си и бързо се ориентира в ситуацията. Пресегна се през прозореца и включи чистачките на бързи обороти. Перата удариха мъжагата през пръстите.

— Хей, внимавай! — отдръпна се онзи и бързо извади кутията моторно масло от двигателя. Усмихна се гузно. Знаеше, че са го пипнали.

— Мръсно копеле — процеди Долархайд, препъвайки се на проклетото „с“, и заобиколи микробуса.

— Кво ти става бе? — Мъжът беше не по-малко едър от Долархайд, но нямаше неговите мускули. Зъбите му бяха занемарени, макар и истински. Зеленикавият им цвят отврати Долархайд.

— Какво ти е на зъбите? — попита тихо.

— Теб пък какво те интересува?

— Да не би да се готвиш да ги извадиш, та по-лесно да го смучеш, скапаняк такъв?

— Я се разкарай!

— Свиня, идиот, боклук, тъпак! — занарежда все така тихо Долархайд. Ръката му изведнъж се стрелна напред и ударът стовари продавача върху страничната стена на микробуса. Кутията моторното масло издрънча на асфалта. Долархайд я вдигна.

— Не бягай. Ще те стигна.

Изтръгна металната тръба от кутията и се вгледа в острия и край. Мъжагата пребледня. В лицето на Долархайд имаше нещо страховито и ужасно, каквото не бе виждал никога, никъде.

За част от секундата пред очите на Долархайд се спусна кървава пелена, ясно си представи как тръбата потъва дълбоко в гърдите на тоя тип, как пробожда сърцето му. После вдигна глава и видя лицето на Реба, която му казваше нещо оттатък стъклото и енергично клатеше глава. Ръката и търсеше ръчката за сваляне на стъклото. После отново се извърна към мъжагата и просъска:

— Някога да са ти трошили кокалите, гъз такъв?

Онзи забързано клатеше глава.

— Не исках да те обидя, човече! Бога ми, не исках!

Долархайд вдигна желязната тръба и бавно я завъртя пред лицето му. После я прегъна с лекота, а огромните му гръдни мускули се издуха под фланелката. Дясната му ръка се протегна и хвана колана на замръзналия от ужас човек, рязко го дръпна и пусна в гащите му прегънатата тръба.

— Друг път внимавай със свинския си поглед! — Тикна няколко банкноти в горния джоб на ризата му. — Сега вече, можеш да бягаш — каза. — Но винаги ще те стигна.