Джоана Линдзи
Жената на воина (46)

Глава четиридесет и шеста

Чалън се намръщи отново. Тедра се изкиска. Тя се чувстваше страхотно, дори нещо повече — чувстваше се великолепно. Нейният варварин я обичаше и преди да напуснат старата й стая в Управляващата Сграда, той й го каза.

— Опитах се да ти напомня за медитеха, честно, опитах се. Но ти беше прекалено зает, за да ме оплакваш и не можеше да ме чуеш.

Той се смръщи още повече. Държеше я в скута си и се бяха настанили на един приспособяващ се стол, който се бе разширил, за да им бъде удобно и на двамата. Тя се бе увила около него и не носеше никакви дрехи, но това, че бе е гола, а той облечен, вече въобще не я смущаваше. Първата му задача, щом се добраха до стаята й, бе да я съблече гола и да прегледа всяка част от тялото й. Не бе останала и следа от нараняването й, нямаше дори розов белег. Медитехът я бе излекувал напълно и тя също се бе уверила, че синът им въобще не е бил обезпокоен по времето, през което бе ранена и после, докато се лекуваше. Нищо чудно. Той щеше все пак да бъде воин, точно като баща си.

Сега, бащата на сина й каза.

— Воините не оплакват никой.

— О? Тогава ти как би го нарекъл?

Неочаквано той я прегърна по-силно и притисна лице към шията й.

— Мислех, че те губя — каза той прочувствено и стопли сърцето й. — Жено, не бива никога да ме напускаш!

— Няма — увери го тя и от своя страна също го прегърна силно. Но въпреки това, след миг пак се усмихна. — Но защо е толкова важно за теб да не те напускам?

— Защо? — той се отдръпна леко и за кой ли път отново се намръщи. — Не съм ли ти казал?

Тя прокара нежно пръсти по брадичката му.

— Каза нещо за това, че ако аз умра и ти ще умреш, но… защо се чувстваш така?

— Защото ти си по-ценна от живота ми.

Пръстите й спряха да се движат, когато цялото й същество се изпълни с топлина. Тя забрави за това, че искаше да чуе същите думи, които и тя бе казала. Това, което чу току-що, беше напълно достатъчно.

— О, Чалън, обичам те толкова мно…

— Прекъсвам ли нещо? — попита Рурк Се Дел, който тъкмо се бе появил на вратата.

— Да, по дяволите — каза Тедра полуръмжейки и полустенейки. — Как влезе тук?

— Очевидно никой не си е направил труда да смени идентификацията ти за отключване, когато се изнесе оттук, миличка, а тогава, ако си спомняш, имах позволението да влизам тук, когато си поискам. Пробвах и ето, отпечатъкът на дланта ми още е в регистрацията на ключалката ти.

— Тогава нека задам въпроса иначе — намуси се Тедра. — Какво искаш?

— Просто да поздравя героите — ухили се той. — Между другото, облякла си удивителен тоалет.

Лицето на Тедра пламна.

— Ах, ти идиот, проклет идиот.

Тя изтича да намери нещо за обличане, оставяйки двамата мъже да се смеят след нея. Когато се върна, бе навлякла удобна роба, но все още бе обидена, а те все още се смееха.

— Това не беше смешно.

— Напротив, беше. Ти дори не знаеше, че стоиш там чисто…

— Ако знаеш кое е добро за теб, Рурк, веднага ще смениш темата.

— Много добре — каза той, но трябваше неистово да се бори, за да не се засмее отново. — Чух, че имаш вече двеста затворника и че пристигат още, тъй като воините ви прочистват града. Гар възнагради ли те както се полага?

— Той беше много щедър и с двама ни. Ти не се ли отби да го видиш, за да разбереш, какво е решил за теб? Казах му, че никога нямаше да успея да избягам без твоята помощ.

— Казала си му това? — попита той изненадан.

— О, хайде, Рурк, без теб сега сигурно щях да бъда робиня на Ша-Ка’ар.

— Вместо да си в двойно съжителство на Ша-Ка’ан?

— Кой казва, че ще се върна там?

— Няма ли?

— Ще го направя, но мразя, когато хората взимат нещо за даденост — намуси се тя. — Наистина го мразя.

— Виновен — въздъхна той.

— Както и аз — най-после му се усмихна тя.

Когато двамата погледнаха към Чалън, той изсумтя.

— Аз никога не взимам нищо за даденост.

— Как ли пък не — подигра му се Тедра, но все още се усмихваше. — Никога не си се съмнявал, че твоите воини биха могли да не победят? Признай си.

— Така е, но не съм го взел за даденост, тъй като не можеше да се случи нищо друго.

— Той е доста арогантен, не мислиш ли? — обърна се Тедра към Рурк.

— На мен ми звучи просто като увереност.

— О, той направо бутилира увереността си, но кой би го винил? По-голям мъж от него не се е раждал, или поне не в Сентура.

— А какво става със задачата да си върнем жените? — попита Рурк, за да разсея смръщената физиономия, която заради Тедра, започна да се оформя на лицето на мъжа й. — Гар свърза ли се вече?

— О, да.

— И? Ще има ли някакъв проблем? Не би трябвало, след като държите воините им за заложници.

— Всъщност, те са склонни да жертват момчетата си, за да запазят жените ни. Но по мое предложение, Гар реши да блъфира.

— Как?

Тедра се изкиска.

— Каза им да върнат жените, иначе Ша-Ка’ан ще обяви война на Ша-Ка’ар. Мнозина от тях помнят откъде са дошли и се решиха на размяната, от страх да не бъдат посетени от варварите от родната им планета.

— Това блъф ли беше? — обърна се Рурк към Чалън.

— Не. Тук всичко трябва да бъде свършено, преди да отведа жена си у дома. Ако това значи, че ще трябва да отидем преди това до Ша-Ка’ар, значи ще го сторим.

— Е, аз мислех, че беше блъф — каза Тедра, усмихвайки се на своя воин. — Наистина ли би водил война с цяла планета, заради мен, Чалън?

— Не знаеш ли, че бих сторил всичко, за да те направя щастлива?

— Аз… хм… мисля, че е време да си тръгвам — каза Рурк.

— Чао, сладурче — отвърна Тедра, без дори да го погледне и вече отново сядаше в скута на Чалън.

— Нима казах нещо, което ти хареса? — попита Чалън, нагласяйки я в предишната й поза.

— Какво те кара да мислиш така? — пошегува се тя. — Между другото, Гар ми позволи да задържа Роувъра.

— Мислех, че той е твой.

— Не, двете с Марта го откраднахме. Но сега е мой, което означава, че можем да отидем навсякъде във Вселената. Дисциплината „Откриване на света“ беше вторият ми избор за кариера.

— Няма ли да ти липсва да бъдеш Охранител 1?

— Винаги ще съм Охранител 1, скъпи. Просто вече няма да работя като такава. Все пак, си имам един варварин, който става изключително нервен, щом си помисля да се сбия с някой мъж. Разбира се, той е много доволен, когато искам да се бия с него.

Чалън се засмя.

— По-добре гледай да не забравиш какво се случва, щом решиш да се биеш с него.

— В момента единственото, което помня, е колко нежен е той, докато ме кара да плача от желание. Защо правиш така?

— Защото за мен няма по-голямо удоволствие от това, да покрия тялото ти с моето, чемар. И знам колко доволна си от това.

— Не е така — промърмори тя и се опита да се отдръпне, но само малко.

Чалън й се усмихна палаво.

— Жено, ти ме лъжеш. Мога да помириша желанието ти.

— Не можеш! Можеш ли? Ето това не е честно, воине. Ти ми даваш толкова малко от себе си, а аз ти давам прекалено много.

Чалън поклати глава.

— И това не те прави щастлива? Искаш ли да чуеш, че ти си ме пленила, че си ме омагьосала? — докато говореше, той започна да сваля робата й. — Искаш ли да чуеш, че се чувствам цял, само когато ти си до мен, и че се чувствам празен, щом сме разделени? — успя да свали браките си, без да я помръдне от скута си. — Искаш ли да чуеш, колко копнея да се слея с теб, колко много се нуждая от теб?

Той проникна в нея бавно, прекрасно и Тедра вече не можеше да чуе нито една негова дума. Тя буквално се разтопи около него. А той се разтопи в нея. Слети в едно, съединени, неразделни… заедно. Звезди, колко много го обичаше и как обичаше да го обича. Но той много добре го знаеше, любимият й идиот. И имаше пълното право да бъде арогантен и самодоволен, нали? Погледнете го. Къде във Вселената имаше друг мъж като него? И той бе само неин.

Тя остана, където беше, дори след като дишането й се успокои. Обичаше да заспива така, докато той все още бе в нея, докато силните му ръце обгръщаха тялото й, докато чуваше как сърцето му бие до бузата й. Денят бе прекалено изтощителен.

— Това не беше честно от твоя страна, воине. Направи го, за да ме разсееш, нали? Защото знаеш какво искам да чуя и просто не желаеш да ми го кажеш.

— Може би, ако ми кажеш какво искаш да чуеш, аз ще ти го кажа.

— Искам само да чуя, че ме обичаш.

— Но воините не обичат.

— С това, воине, си заслужи да бъдеш предизвикан! — изръмжа тя, вдигайки глава, за да го погледне.

Но ръцете му обхванаха лицето й и той я целуна, преди да е успяла да каже още нещо. Тази целувка струваше повече от хиляди думи, преизпълнена с цялата страст, която изпитваха един към друг.

И тогава чу думите, за които копнееше, прошепнати срещу устните й.

— Воините не обичат… не би трябвало… но все пак, има един воин, който обича. Обичам те, жено. Моето сърце е преизпълнено с любов към теб.

— О, Чалън! — изплака Тедра.

Той въздъхна.

— Това трябваше да те направи щастлива.

— Щастлива съм — проплака тя.

— Както беше щастлива, когато ти подарих фембеъра?

— Да!

Воинът можа само да поклати усмихнат глава, но Марта се смееше в контролната си зала, докато екранът зад тях почерня и изгасна.