Джоана Линдзи
Жената на воина (17)

Глава седемнадесета

Малко преди обед на другия ден, когато двамата напуснаха залесената територия, преминавайки през ниски хълмове и равнини, Тедра забеляза планината. Представляваше великолепна гледка и Чалън й бе споменал, че се казва Раик. Тя се издигаше стръмно нагоре и острият й връх бе покрит с лед, макар на планетата да имаше субтропичен климат. Докато пътуваха, оставиха зад себе си и други планини, една от които бе Болкан Рендж. Зад нея се простираха неизвестни земи, където никой не подозираше за съществуването на Кистран. А по-нататък се виждаха поля от пурпурни цветя, макар внушителните върхове да се опитваха да ги закрият, подобно на върха на планината Раик, към която се бяха запътили сега.

Почти бе станало пладне, когато тучните зелени ливади останаха зад тях, и Тедра забеляза, че навлязоха в обработени полета, засети със зърнени култури и зеленчуци, но все още никъде не се виждаха къщи или някакви стопански постройки. Отново се появиха дървета, огромни и величествени, брулени от вятъра и носещи аромата на цъфтящи овощни градини. Група от тях, със златисти листа, растяха около малко синьо езеро. Забелязваха се малки горички с ярки оранжеви, жълти и червени листа, които красиво преливаха във всякакви нюанси на зеленото и кафявото.

Стигнаха до добре поддържан път, който криволичеше между дърветата. Тедра оцени факта, че не бяха унищожили растителността само за да направят пътя. Всъщност, тя харесваше всичко на тази планета — приятния климат, красивата природа, а и мъжете въобще не бяха зле.

Воините, които придружаваха Чалън за лова, очевидно му бяха много добри приятели, защото непрекъснато се шегуваха и се закачаха един с друг. Смееха се на някакви странни шеги, които Тедра все още не разбираше много добре, но беше сигурна, че с времето това ще се промени. Бе преживяла ужасен срам, когато сутринта излезе от палатката на Чалън и откри, че останалите воини са възседнали своите хатаари. Част от животните бяха натоварени с плодове и месото от улова им и всички чакаха само тях двамата. Почувства се още по-зле, когато узна, че на воините им се бе наложило да ловуват още един ден само защото Чалън бе отложил заминаването им и бе прекарал деня в палатката с нея.

А той въобще не бе улеснил положението й, защото се държеше прекалено интимно с нея и след като се бяха качили на хатаара, прекара ръце по талията й, а после й по голите й бедра, така че всички да го видят. Разбира се, той бе започнал деня, като прави секс с нея и все още беше в много нежно, влюбчиво настроение. Обзелата я преди да заспи ярост от миналата нощ, се върна отново, след като Чалън изобщо не бе обърнал внимание на нейното раздразнение, въпреки че след разговора им, тя го бе прегърнала и целунала за лека нощ.

Но яростта й продължи само през половината сутрин. Денят беше прекалено хубав, а компанията прекалено весело настроена, за да продължава да се сърди. Дори въжето около талията й, не я притесняваше толкова, колкото си бе мислела. Това беше така, защото рано сутринта Чалън излезе за малко от палатката и се върна с въже, което завърза на кръста й, внимателно прибирайки меката тъкан около тялото й. Бе толкова благодарна за този колан, че го прие, без да задава въпроси. От надменната му гордост предишната вечер до този жест… в нейния варварин се криеше повече, отколкото се виждаше на пръв поглед.

Малко след обяд, те спряха до един криволичещ поток, за да хапнат малко студено месо, което бе останало от миналата вечер. Менюто им включваше и малки кръгли питки от сладък бял хляб, наречени крумос. Мястото бе сенчесто, защото бе дълбоко в гората. Над главите им чуруликаха птички и се забелязваха малките рунтави обитатели, които живееха по дърветата. Тази сутрин Тедра видя повече от дузина нови за нея животни, но всичките бяха безобидни и бързо се скриваха, щом някой от грамадните хатаари се приближеше към тях.

Не я развързаха, докато траеше краткият обяд, но всичко бе наред, тъй като Чалън бе до нея и й помагаше. Покрай това почти бе забравил за своята храна, което й се стори малко като поетично възмездие и я накара да се усмихне. Опънал се на тревата до нея, той използваше дългия си кинжал, за да реже месото й на малки хапки и да й го подава. В началото се опита да слага храната направо в устата й, но получи само ухапване по пръста за усилията си. Тя обаче нямаше да се чувства толкова самодоволна и развеселена, ако знаеше, че реакцията й му бе харесала. Ако имаше представа, че той нарочно се бави, за да има извинение да отпрати останалите напред, въобще нямаше да й е толкова весело.

Но тя не подозираше нищо от това и дори не се зачуди, защо нито един от воините не предложи да ги изчака, след като едва ли щеше да отнеме повече от пет минути Чалън да довърши обяда си и да почисти кинжала си. Преди и последният мъж да се изгуби от погледа им, той се изправи, а Тедра го последва, насочвайки се направо към хатаара, без да дочака позволението му. Но когато варваринът я настигна, той не я вдигна на гърба на животното.

Тя прие ръката му, която се обви около нея и я стисна нежно. Все пак бе сита, отпочинала и прекалено доволна от докосването му. Освен това, вече бе свикнала с факта, че нейният воин просто обожава да я гушка и да притиска тялото й до своето. Но след миг той я завъртя към себе си и тя дори не бе осъзнала, че въженият й колан е свален, преди да усети ръцете му под дрехата си, които обхванаха задните й части, за да я притиснат по-силно към него, а след това се плъзнаха без проблем по голата кожа на гърба й.

Когато тя понечи да го попита, какво си мисли, че прави, устата й бе покрита от неговата, и отговорът на въпроса бе забравен. Воинът знаеше как да се целува по начин, по който я разтреперваше цялата, вкарвайки устни, език и дори зъби, както и огън, в играта. Звезди, огънят, сякаш се разпростираше из цялото й тяло. Не след дълго тя вече лежеше на меката трева, изгубена в царството на усещанията.

След вчерашния ден на пълно удоволствие, тялото й се чувстваше пренебрегнато, макар и тя да не го бе осъзнала, дори и след като тази сутрин се бе събудила от танца на езика му. Но това беше преди часове, затова и сега удоволствието, което изпита, бе толкова силно, че проплака в отговор на страстта, превземаща тялото й.

Завръщането обратно в реалността бе бавно и щом видя изражението на Чалън, в ума й звъннаха предупредителни камбани. Той бе мъж, който току-що, по някакъв начин, бе спечелил важна победа. Беше й нужна цяла минута, за да осъзнае, че те не бяха на мястото, „където той спи“. А също и че е могла да откаже да се съедини с него, и то не заради факта, че бе изгубила ума си от мига, в който я целуна, а защото не можеше да мисли рационално, когато той запалеше огъня в едва пробуждащото й се тяло.

— Защо направи това? — попита тя само за да се увери, че е права.

Той не се опита да се престори, че не разбира за какво му говори.

— Да проверя дали ще мога.

— Искаш да кажеш, да провериш дали ще ти позволя?

— Нека да не спорим за това.

— Ако искам да споря, ще споря — отвърна остро тя, измъквайки се изпод тялото му. — Тук говорим за огромно преимущество, Чалън.

Той се засмя.

— Жено, за какво спорим, за това, че не си се сетила да кажеш „не“ или за това, че не си искала да кажеш „не“?

Страните и гърдите й се обагриха в червено.

— Това не е честно. Ти не ми даде възможност да помисля за каквото и да било.

— Такова беше и намерението ми.

— Опитваш се да ме превърнеш в поискана жена, нали? — попита го тя. — Такава, каквато ще можеш да командваш навсякъде и по всяко време?

Погледът му казваше „ако тази обувка ти стане“, но той отговори.

— Това не може да се случи, докато ми служиш, защото през това време ти си под моя защита, а само жени, които не са под ничия защита, могат да бъдат поискани.

— Това всички го знаят, воине. И двамата сме наясно, какво ще помислят всички останали, а ти просто доказа, че ще правиш каквото си поискаш, без значение какъв е официалният ми статус.

— Може би — сви рамене той, а след това я озари с една палава момчешка усмивка. — Но такава е природата на воина. Ако не бях опитал, двамата с теб нямаше да се насладим един на друг, както го направихме преди малко. Но ако не си искала да получиш удоволствието, което ти дарявам, керима, просто трябваше да кажеш.

— С други думи, мога със сигурност да очаквам, че това тук ще се повтори?

— Със сигурност.

— И не смяташ ли, че това нарушава правилата?

— Когато от значение е твоето решение? Решението е изцяло твое. Правилата ще бъдат нарушени само ако те принудя.

Все пак, тя се чувстваше така, сякаш не й е бил даден шанс да реши сама, не и след първата му целувка. Но разбра, че е прав. Не бе длъжна да му се подчинява, ако не се намираха на „мястото му за спане“, ако нарежданията му не бяха разумни. Когато бяха навън, той изискваше само уважение и тя смяташе да му отдаде най-голямото си уважение. Освен това, не бе длъжна да приема предложенията му. Но те бяха толкова неустоими, че просто не би могла да му откаже.

Мислено тя сви рамене.

— Е, значи този път ти се дадох лесно. Не очаквай това да ми стане навик, бебчо.

— Хареса ти.

— Не за това говорим. Хубавите неща са прекалено много и тук може да започне да ми харесва. Не искаш да се привързвам към теб, нали, след като отношенията ни са само временни?

— Да, искам.

Тя му се намръщи.

— Защо? Значи искаш да тъжа за теб, когато си замина? Не е ли всеки мъж…

Тя замълча, когато Чалън скочи на крака и грабна меча си. Тедра застана нащрек. Макар че не бе чула нищо, което да го накара да застане в отбранителна позиция, с очи оглеждащи района, не мислеше, че това е само трик, за да прекъсне разговора им. Хатаарът издаваше звуци на безпокойство, но… може би помирисваше нещо, което те не можеха или поне не и тя.

Чалън със сигурност очакваше нещо да се случи, а тя бе достатъчно умна да не го разсейва, като му задава въпроси.

То се появи с такава скорост, че Тедра дори не видя, че идва. Изведнъж скочи към гърлото на Чалън. Но не успя, слава на Звездите, тъй като той се отмести встрани в последния момент. Нещото прелетя покрай него и падна на земята на доста голямо разстояние. Но мигновено се обърна отново назад, доказвайки колко невероятно бързо е — невероятно, защото не беше някой малък звяр. Каквото и да беше това, то бе дълго, грозно, уродливо същество, което стоеше на почти метър и половина от тях, с големи заострени уши, без нос, с извити жълти очи и разтворена челюст, с остри като бръснач зъби. Беше тежко, с извити, мощни крака, които сигурно използваше, за да скача към плячката си, и дълга опашка с шипове, която вероятно бе за защита, тъй като предните му лапи бяха толкова къси и тънки, че вероятно бяха безполезни. Сигурно ги използваше, за да се храни, тъй като на пръстите му имаше дълги остри нокти, по три на всяка лапа.

То не се замисли, преди да нападне отново. Само няколко секунди по-късно силните му задни крака го изтласкаха във въздуха, но отново пропусна. Този път обаче, докато съществото прелиташе покрай него, Чалън го удари силно с меча си, но и това не помогна, тъй като сивата му козина бе толкова гъста и твърда, че острието отскочи от нея. Това се повтори още няколко пъти, преди звярът да разбере, че няма да се получи и да смени тактиката.

Тедра отстъпваше бавно назад, но съществото не се интересуваше от нея, то едва я погледна. Или и преди се бе сблъсквало с хора, или бе по-интелигентно, отколкото изглеждаше, и бе усетило, че Чалън бе заплахата, която трябва да отстрани, преди да се наслади на плячката си.

Вече се движеше бавно, показвайки колко е силно. Наведе се надолу и изръмжа тихо, сякаш не можеше да реши дали да оближе устни в очакване, или да изрази гласно недоволството си от факта, че убиването на плячката му отнема толкова време. Тедра затаи дъх от страх то да не подскочи, когато се приближи прекалено близо до Чалън и той да не успее да реагира на време. Но очевидно и мъжът си бе мислел за същото, защото отстъпи назад, без да изпуска съществото от поглед. То се опита да го заобиколи, но Чалън протегна дългия си меч и не му позволи да направи тази маневра. Вече не издаваше досегашните тихи звуци, а направо ръмжеше раздразнено.

То можеше да си тръгне, ако Чалън не се бе спънал в един излязъл на повърхността дървесен корен. Той си възвърна равновесието преди да падне, но само за миг острието на меча се измести и съществото веднага се възползва. Използвайки невероятната си скорост, само след миг то скочи към гърлото на Чалън.

Тедра изпищя и дори направи крачка напред, макар че без оръжие и тя не знаеше какво би могла да постигне. Но острите зъби не се забиха в мекото гърло на Чалън, а в покритата му от щит ръка, повдигната в последния миг, за да го защити. И преди деформираните нокти на съществото да го одерат, мечът му се заби в незащитения корем на животното, единственото му уязвимо място. Ревът му бе ужасяващ, но скоро замлъкна, тъй като животът изтече от него заедно с кръвта му. Челюстта му се отвори, за да освободи ръката на Чалън, която бе единственото, което го държеше изправено. То се срина шумно на земята, сгърчи се болезнено и застина.

Когато Чалън се обърна, за да я погледне, Тедра се опитваше да спре лекото треперене на тялото си, което според нея бе закъсняла реакция на случилото се. Не желаеше Чалън да види колко се е изплашила. Чак тогава забеляза, че той се е бил със звяра чисто гол. И сега й се хилеше, целия изпръскан с кръвта на животното.

— Този път, трябваше да се покатериш на дървото, жено.

Думите му, изречени със смях, опънаха до край нервите й. Той изобщо не бе впечатлен от случилото се, докато нейното сърце се блъскаше с все сила в ребрата й.

— Искаш да кажеш, че това животно не бе твой домашен любимец? Трябваше да ме уведомиш. Какво е това нещо или май трябва да кажа, какво беше?

— Един от хищниците в тези гори. По тези земи е по-дълго отколкото някой може да си спомни. Цяло щастие е, че не се налага да го убиваме, за да се храним. Казва се са’або. Заради невероятната му бързина може да убива преди жертвата му да разбере, че е наблизо.

— Със сигурност си беше харесало гърлото ти — отбеляза тя и направи крачка напред, за да погледне от по-близо мъртвото са’або.

— Това е единственият начин, по който убива, разкъсва гърлото на жертвата си. Ако беше достатъчно умно и нападаше, използвайки и опашката си, щеше да бъде много по-опасно.

— Много по-опасно? Това бе достатъчно за моя вкус. Ще се срещна ли с още такива убийци?

— Не и толкова близо до Ша-Ка-Ра. Шарм обикновено ни предупреждава, но откакто сме на наша земя, мисли само как да се върне по-бързо при своята женска.

— Типично за домашните любимци, да не са наоколо, когато са ти нужни — каза тя сухо.

— Беше ли разтревожена за мен, керима?

— Разбира се, че не — изсумтя тя. — Беше голямо, но ти все още си по-голям.

— Тогава какъв беше писъкът, който чух?

— Сигурно е била някаква птица — измърмори тя.

За нейно раздразнение Чалън отметна глава назад и шумно се изсмя на лъжата й. После тръгна към нея и тя бе почти сигурна, че може да чете мисли, защото много добре знаеше, какво бе намислил той.

Вдигна ръка, за да го спре.

— Можеш да спреш веднага, воине. Целият си покрит с кръв, ако не си забелязал. А и ти стига толкова за днес, затова се обърни и отивай при водата, за да се измиеш. Ако не възразяваш, бих искала да стигнем до този твой град, преди да се стъмни и преди да ни нападне още някое са’або.

Той не й отговори и за нейна изненада направи това, което му нареди. Но все пак се усмихваше доста самодоволно, докато се обръщаше и тръгваше към потока. Тедра много добре знаеше защо. На проклетия воин му харесваше идеята, че е загрижена за него. На нея обаче, това съвсем не й допадаше.