Джоана Линдзи
Жената на воина (18)

Глава осемнадесета

Ша-Ка-Ра не беше това, което Тедра си бе представяла. Той бе кацнал на едно плоско плато, високо в планината Раик, и до него се стигаше по стръмен криволичещ път, заобиколен от голи склонове. Това предоставяше на града идеална възможност за защита, особено със солидната каменна планина зад него. И все пак, тя бе облекчена да види, че не бе обграден от високи стени, което означаваше, че едва ли бяха обект на чести нападения. Но не остана достатъчно дълго там, за да разбере защо.

На Тедра й се наложи да види Ша-Ка-Ра от разстояние. Градът се появи пред тях в мига, в който излязоха от гората, започваше с равна обработваема земя, която се простираше на няколко километра пред тях. Но можеше да види колко е голям градът, а размерът му, наистина бе впечатляващ. Всички сгради бяха едноетажни или двуетажни, с изключение на една. Точно в центъра на града имаше огромен, построен от бял камък, замък. Звезди, някои части от него бяха кръгли, други квадратни, а трети правоъгълни, построени така, че да се извисяват на различна височина. Сякаш всяка една стая в замъка трябваше да бъде уникална. В самия център на постройката имаше квадратна кула, която се извисяваше най-високо, с извит спираловиден покрив с кула на върха. Сякаш бе създадена, за да осигурява гледка към целия град и дори по-далеч, чак до Болкар Рандж, а може би и отвъд него.

Тедра бе виждала компютърни симулации на замъци, строени от Древните, бе чела детайли за външността и структурата им, но не бе попадала на нищо толкова великолепно варварско, като тази кула, извисяваща се над града като верен страж. Сигурно вътре бе студено, мрачно и примитивно, но заради белия камък, от който бе построен замъка, отдалеч той изглеждаше топъл и приветлив.

Вероятно това бе домът на шодана на този град. Тедра се надяваше да може да разгледа това примитивно чудо и отвътре. Със сигурност щеше да направи всичко възможно да се срещне с високопоставения лидер, за да обсъдят търговията и наемането на воините. Но точно сега, когато наближаваха първите сгради в близост до входа на Ша-Ка-Ра, тя не чувстваше нищо, освен нервен страх да се изправи пред хората, които щяха да я видят, със завързани пред нея китки, със заплетена коса и голи ръце и крака, покрита само с някакво проклето парче плат. Това не бе начинът, по който си представяше, че ще влезе в града на първата планета, която открие. Макар че като се замисли, наистина щеше да направи голямо впечатление, за жалост не в най-добрия смисъл на думата.

Воините, които се бяха върнали преди тях, явно бяха разгласили, че скоро ще се случи нещо интересно, защото изглежда целият град се бе събрал и наблюдаваше как Чалън бавно се предвижва по главната улица. По прозорците, по вратите и по улиците имаше варвари струпани на малки и големи групи. И ако си беше мислила, че малката група приятели на Чалън са уникални със своята височина и разновидност на кафявия цвят, сега осъзна, че бе сгрешила. Всички мъже в Ша-Ка-Ра си приличаха, бяха, много високи, с вариращи от златисто до кафяво коси и очи, а последното се отнасяше както за мъжете, така и за жените.

В момента, в който видя жените им, бе наистина заинтригувана. Не знаеше, какво е очаквала, но не и тази крещяща женственост, изразена в мекотата, стеснителността и безпомощността в израженията им. Носеха тънки рокли и наметала, които сякаш плаваха около тях и добавяха само още един щрих към целия им ефирен образ. Макар голяма част от тях да бяха високи колкото Охранителите, под дрехите им не личаха здрави мускули и стаена сила. И децата! Звезди, бе минало толкова много време откакто Тедра бе виждала деца… в интерес на истината, откакто тя самата бе дете. И все пак, тук видя дузина, на различна възраст. Някои от тях дори се държаха за ръцете на жени или на воини, а някои от по-големите момчета, дори стискаха мечове. Тя се загледа в тях със също толкова силно любопитство, колкото и те изпитваха към нея, втренчени в черната й коса и сините й очи.

— Какво мислиш за Ша-Ка-Ра, жено?

Прииска й се да не я бе питал. Тя видя чисти улици оградени от дървета и поставки с гаалски камъни; пазар, на който се продаваха стоки и храни; прелестен зелен парк, покрит от дървета, които правеха сянка, и мъничко езерце, където лудуваха малки деца. Къщите имаха красиви извити арки, огромни стъклени прозорци в различни форми и размери, някои бяха с балкони с парапет, а други с отворени, огрени от слънцето покриви, и всички до една имаха свой собствен двор, малка градинка и обор.

Градът бе цивилизован, но все пак примитивен, хората със златиста кожа бяха красиви, носеха хубави дрехи и бижута, и все пак изглеждаха примитивни. Всеки мъж носеше меч, без значение дали е търговец, занаятчия или воин; всички жени и деца бяха придружени от мъже. Явно дори и сред безопасността на собствения си град, те не им позволяваха да се движат сами. Та какво би могла да му отговори, след като хората и всичко останало бе толкова примитивно? Кистран бе изглеждал така, в един от най-тежките си периоди.

— Градът ти е… е, прелестен е, разбира се, просторен, чист, много повече отколкото очаквах.

— Защо имам чувството, че не си напълно откровена?

— Това е така, защото наистина съм изненадана. Спомняш ли си, че мислех, че живеете в пещери. А и жените ви не тичат наоколо облечени в животински кожи, като мъжете ви.

Това не беше честно. Заалските кожи, от които бяха направени тесните му браки, бяха толкова добре ушити, че сякаш бяха излезли от някоя фабрика. Мъжете в града бяха облечени по същия начин, но носеха и ризи, или по-скоро, елеци без ръкави. Те стигаха до средата на бедрата им и бяха свободно завързани с колани, които стигаха до долния край на V-образното им деколте, под което се виждаха голите им гърди и огромните златни дискове, висящи на верижка от вратовете им. Кой би помислил…

— Какво ви има на вас воините, биете се чисто голи, а в града ходите облечени?

— Колкото по-малко ограничения, толкова по-добре.

Сякаш тя не го знаеше сама, но каза:

— Може да не си наясно с това, но повечето воини, войници или както там ги наричате тези, които се бият, предпочитат да имат някаква защита, като броня или далекообхватно оръжие. Мислят си, че по този начин, по-лесно ще опазят живота си.

Той се засмя на сухия й тон.

— На такива воини сигурно им липсват бойни умения.

— О, чудесно. Суетата преди предпазливостта. Трябваше и сама да се сетя.

Той игнорира сарказма в гласа й.

— Когато воюваме, носим щит или яздим. Това е достатъчно.

— Хората ти воюват един срещу друг? — но сама отговори на въпроса си. — Но, разбира се, че го правите. Как иначе ще си набавяте пленници, жалките създания, които контролирате и на които заповядвате, както ти на мен? — Горчивината се завърна, но тя просто не можа да се сдържи. — Трябва да съм благодарна — добави тя. — Поне според правилата ви, не трябва да бъда гола и окована във вериги. Нашите Древни са правили това, влачили са победените през градовете си по този унизителен начин.

— Така правим и ние.

Цветът се оттече от лицето й, оглеждайки тълпата, която се бе събрала, за да види пристигането й.

— Ти… ти смяташ ли да го направиш?

— Ако това бе желанието ми, керима, вече щях да съм го направил.

Тя се обърна и го погледна изненадано.

— Ще нарушиш това правило, заради мен?

— Ти не си обикновен човек, загубил предизвикателство. Досега това не се е случвало с жена.

Е, това обясняваше всичко.

— Значи, ти просто не можеше да нарушиш две правила и затова не ми позволи да вляза в града незавързана.

— И да оставя всички в Ша-Ка-Ра да се съмняват дали ми принадлежиш? — попита той.

— О, разбира се — каза тя с отвращение. — Със сигурност не искаме никой да се съмнява в това. Все пак, може да си помислят, че съм от друга планета и съм пристигнала тук, за да подобря начина им на живот.

— Това, което ще помислят, е, че ти си поискана жена… моята поискана жена. Нищо друго няма да ги интересува.

— Дори и това, че съм свободна жена под твоята закрила? — попита тя.

Помисли си, че го е хванала на тясно, но той я разочарова с бързия си отговор.

— Свободните жени никога не биха се показали на публично място, облечени като теб. Те щяха да си набавят чаури от моя дом, преди да влязат в града.

И той щеше да го направи, което показваше много добре разликата между свободната жена в този свят и поисканата, която не можеше да има никакви претенции, подобно на пленниците, а тя беше под всички тях.

Раздразнена, тя каза грубо.

— Вие хора, никога ли не сте чували за публичните съобщения? Само няколко твои думи, щяха да са ми достатъчни, за да науча всичко.

— Това ли би искала да направя?

Тедра понечи да каже „Разбира се“, но разумните му думи я спряха. И тогава осъзна, че той все още не вярва на нито една нейна дума. А колкото се отнасяше до него, тя бе загубила предизвикателството и той най-великодушно бе обявил това, дори след като й бе казал, че загубилите предизвикателство се третират по-зле и от пленниците.

— Понякога си истински идиот, воине — каза тя, преди да успее да се спре.

— Заради това, че се шегувам с теб? Съобщения се правят само когато се отнасят за война или нещо, засягащо безопасността на града. Но не и само за да се изясни статутът на някоя жена.

— Защото ние сме толкова незначителни?

— Защото статусът на жената е грижа само на защитника й и неговото домакинство.

— В моя случай, това не е цялата истина, но не смятам да споря по този въпрос. Нека вместо това, те попитам нещо. Какво ще стане, ако някой от тези воини, пред които парадираш с мен, ме хареса и реши да ми предложи двойно съжителство?

— Двойно какво?

— Това е, когато един мъж и една жена споделят живота си. Ша-Ка’арците нямат дума за това, тъй като техните жени са робини, но вие трябва да имате дума за това, когато двама души, имат нещо повече помежду си, освен изключителното сексуално споделяне.

Това го накара да се засмее, което тя не оцени.

— Да, имаме такива съюзи. Но ти си със статут на пленник, а на пленниците рядко им се предлага подобен съюз.

Тя имаше чувството, че точно това бе причината той да наруши само едно правило. Не искаше да го безпокоят с предложения за нея и по този начин да поискат обяснение за истинския й статут.

— Значи не попадам в тази графа. Защо не ми кажеш веднъж завинаги всичко за това? Направо ме подлудява това да научавам само откъслечни неща за различията между жените ви, особено ако става дума за пленница и поискана жена, което очевидно се изразява само в проклетото въже на китките.

— Поисканата жена е тази, която има защитник. Ако й предложат, става свободна жена и си връща всички права. Пленницата е тази, която е взета в плен от своя защитник и това нейно положение е само временно.

— Защо?

— Това е очевидно, жено. Ако тя е достатъчно желана, за да бъде пленена, повече от сигурно е, че истинският й защитник ще пожелае да си я върне. Тогава той или ще я открадне, или ще я купи. Затова един воин мисли дълго и внимателно, преди да предложи на една жена, която би могла да бъде открадната от него, защото ако още я иска, ще трябва да си я върне, а това може да продължава непрекъснато, година след година.

— Искаш да кажеш, че един воин ще предпочете да открадне горката жена, вместо да реши спора с меча си?

— Не си заслужава да се биеш за една жена, керима.

— О, извини ме. Все забравям колко сме незначителни.

— Воините имат достатъчно причини да се бият и без…

— Забрави за това, Чалън — прекъсна го тя студено, макар да не бе сигурна дали думите му са я разстроили. — Обясненията ти не са нужни. Дори ние, Кистранците, които не мислим за нищо друго, освен да правим секс всеки ден с различен партньор, понякога се бием за жените си, а дори има случаи, които се бием и за мъжете си. Не до смърт. Това щеше да е против законите за „Оценяване на живота“. Но само за да решим проблема. Затова сметнах, че и вие, бихте могли да изпитвате такава обикновена емоция, като ревността. Същото се отнася и за още няколко други култури.

Ако се надяваше, че Чалън ще й каже, че не е разбрала правилно, то остана разочарована. Той не каза нищо повече и тя също замълча, мръщейки се на собствената си странна реакция. Доколкото бе забелязала досега, на варварите им липсваха много от нормалните за един хуманоид, негативни емоции, като гняв, ревност, разочарование, раздразнение. И ако наистина бе така, може би им липсваха и някои положителни емоции, като например любов? Дали живееха с животинския инстинкт за оцеляване, размножаване и нищо друго? Но те все пак притежаваха чувство за хумор, една доста човешка емоция. Осланяше се на мисълта, че и другите положителни емоции не са им чужди.