Серия
Кардиния (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Belong to Me, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 265 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Ти ми принадлежиш

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, Габрово, 1998

Технически редактор: Никола Христов

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

ISBN: 954-190-044-5


Глава 1

Русия, провинция Украйна

1836 година

Константин Рубльов стоеше със скръстени на гърба си ръце пред прозореца във всекидневната и наблюдаваше как в далечината се надига и бавно се приближава облак прах. Всекидневната се намираше в предната част на къщата и прозорецът гледаше към пътя, който преминаваше криволичейки през имението и продължаваше на изток към река Днепър. В ясен ден можеше да се види и самата река. От мястото, където бе застанал, Рубльов виждаше пътя да се губи в далечината на запад, докъдето поглед стига, и точно от тази посока се задаваше облакът прах. Ако не знаеше, че този ден има конно състезание, без съмнение щеше веднага да разбере, тъй като от двете страни на пътя до къщата му започваха да се събират големи групи от хора. Неговите казаци обичаха състезанията с коне не по-малко, отколкото хубавата битка. Те бяха здрави, жилави хора, винаги с приповдигнат дух, винаги готови да се смеят, да пеят или да се бият — освен това бяха невероятно лоялни. Не можеше да се каже, разбира се, че бяха негови, въпреки че той винаги бе мислил за тях по този начин, защото от много дълго време бяха свързани със семейството му. Те го приемаха по същия начин. Но „казак“ означаваше „свободен воин“ и тези хора бяха точно такива. Откакто неговият прапрадядо им беше разрешил да се заселят в земите му, те вършеха за семейство Рубльови всичко, което се изискваше от тях. Бяха слуги в дома му, грижеха се за конете му, а когато тръгнеше на път го пазеха.

Селището, което бяха основали преди толкова години, се бе превърнало в процъфтяващ град, на четвърт миля на запад от имението. Семейство Разин, представители, на което поколения наред бяха управлявали града и чиито клонове населяваха три-четвърти от него, бяха станали не по-малко известни от Рубльови.

С тяхна помощ Константин снабдяваше царската армия с коне и продаваше чистокръвни жребци на аристократи, които бяха достатъчно богати, за да си го позволят. Захарното цвекло, което отглеждаше в имението си, пълнеше пазарите на Киев и градовете по брега на Днепър, а пшеницата му се продаваше на много висока цена по Черноморието. Богатството му се увеличаваше с всяка изминала година. Откакто жена му почина преди десет години, той бе престанал да живее извън имението, за разлика от повечето руски благородници. Сега единствено сестра му използваше къщата им в Москва и двореца на Рубльови в Санкт Петербург.

— Мисля, че това изобщо няма да ти хареса, скъпи.

Константин не промени положението си и не се обърна да погледне жената, която бе изрекла тези думи. Ана Верьовка стоеше само на няколко крачки от него, до другия прозорец, и наблюдаваше същата сцена. Ана бе една от онези редки жени, които изглеждаха така, сякаш никога нямаше да остареят. С нейната тъмнокестенява коса, винаги подредена в красива прическа, с тъмнокафявите й очи и фина костна структура, човек никога не би й дал тридесет и пет години.

Тонът, с който Ана изрече тези думи, накара Константин да облегне ръце на перваза на прозореца и да се вгледа по-внимателно в приближаващите конници.

Веднага разбра какво иска да каже Ана и стомахът му се сви в огромна нервна топка. Нямаше да е за пръв път и, страхуваше се, няма да е и за последен. В момента обаче всичко, което можеше да види, бе облакът прах, който почти бе достигнал къщата. В средата едва можеха да се различат шест чистокръвни състезателни коня, които препускаха лудо по тесния път. Виждаха се още кожени шапки, дълги палта, чиито поли плющяха от вятъра и от високата скорост, приведени над конските шии тела и една голяма бяла хрътка, която тичаше отстрани на пътя и лаеше, като караше животните да препускат още по-бързо. А където беше това куче…

— Алекс ще победи — обади се Ана с гордост в гласа.

— Разбира се, че Алекс ще победи — изръмжа Константин, като не изпускаше от поглед ездача, който бе излязъл най-напред. Той се изправи на седлото, бавно се надигна, след това хвърли кожената си шапка във въздуха и весело се разсмя. Останалите състезатели бяха изостанали доста назад.

Константин стисна очи и добави:

— Тя винаги побеждава. Освен това бих искал да престанеш да я наричаш така. Това само й дава нов стимул да продължава да се държи като мъжкарана.

Ана, която от дълго време бе негова любовница, само зацъка предизвикателно с език. Няколко секунди по-късно се приближи изотзад и се притисна към него, като обви кръста му с ръце.

— Сега вече можеш да погледнеш, скъпи. Тя все пак не си счупи врата.

— Слава богу — прошепна Константин и миг след това отново го завладя гневът заради ледения страх, който винаги го обземаше, когато дъщеря му се впуснеше в бесен галоп. — Този път, кълна се, ще я напляскам хубаво!

В отговор Ана само се засмя.

— Винаги така казваш, но никога не изпълняваш заканите си. Още повече, момчетата Разин никога няма да ти позволят да го направиш.

— Тогава ще накарам баща им. Ермак ще направи всичко, което го помоля.

— Освен да докосне и косъм от главата на Александра. Той я обожава, колкото и ти.

Константин въздъхна, обърна се и на свой ред я прегърна.

— Ана, Александра е на двадесет и пет години, вече е достатъчно голяма, за да разбере, че глупаво рискува живота си по този начин. Знаеш това не по-зле от мен. Трябваше вече да е омъжена и да гледа бебета. В това отношение двете й сестри нямаха никакви проблеми. Лидия ме дари с пет внучки. Елисавета роди три деца, преди да овдовее. Защо се оказва невъзможно да омъжа най-малката си дъщеря?

Ана намери за благоразумно да не споменава нищо за скандалната откровеност на Александра, която бе причинила такова вълнение в двора и бе причината цар Николай да я отстрани от Санкт Петербург. Ако Ана припомнеше на Константин този факт, страхуваше се, че ще избухне в смях, както правеше винаги, когато си спомнеше вечерята в двора на Романови, когато принцеса Олга се оплака пред двадесетината гости, че този сезон напълняла много и колкото да се опитвала не могла да го предотврати. Когато чу тези думи, Александра съвсем искрено се обърна към нея.

— Госпожице, ако просто спрете да се тъпчете с блини и кисел, може и да свалите някой и друг килограм.

Тъй като принцесата действително се тъпчеше точно с тези неща, никак не бе чудно, че повечето от гостите изведнъж започнаха да кашлят, като прикриваха дискретно уста със салфетките си или започнаха да търсят под масата нещо, което най-неочаквано бяха изгубили, само и само да прикрият усмивките си. Ана, която присъстваше като придружителка на Александра, също намираше случката много забавна, но не така мислеше Олга Романова; на следващия ден тя отиде при царя и направо поиска екзекуцията на Александра. Ана мислеше, че Александра бе извадила голям късмет, тъй като царят просто учтиво бе предложил Константин да отведе дъщеря си в имението си в провинцията, където хапливият й език нямаше да нанася вреда на никого.

За нещастие, Александра изобщо не си взе поука. Нейната прямота не бе обуздана и на следващия сезон в Москва или по-късно в Карков, нито пък в Киев, където бе най-близо до вкъщи. Обществото на благородниците навсякъде я отхвърляше. Ана неведнъж бе подозирала, че Александра бе направила това съвсем неслучайно или поради незнание. Тя бе изключително интелигентно момиче и след първия си безуспешен сезон в Санкт Петербург бе признала, че е влюбена в Кристофър Лейтън, когото бе срещнала там, и имаше намерение да се омъжи единствено за него. По-добре беше да изчака в провинцията предложението на мудния англичанин, отколкото да даде възможност някой друг да поиска ръката й. Точно това се бе случило, независимо дали Александра го бе замислила така, или бе стечение на обстоятелствата.

Колкото до въпроса на Константин, Ана реши да му припомни мъжа, който бе откраднал сърцето на дъщеря му преди толкова години.

— Нали не мислиш, че тя все още би могла да чака онзи английски дипломат?

— След седем години? — изсумтя Константин. — Това е абсурдно.

— Но той напусна страната само преди три години — възрази Ана.

— А Александра не е споменавала името му, откакто отказах да й позволя да го последва в Англия.

— Тогава ли беше, когато тя ти каза, че никога няма да се омъжи за никого другиго?

Константин се изчерви, когато си спомни за шумната кавга с красивата си дъщеря.

— Тя в действителност не искаше да каже това. Всъщност бе много ядосана.

Ана повдигна учудено вежди.

— Мен ли се опитваш да убедиш, или себе си? Или може би от вниманието ти се е изплъзнало, че Алекс демонстративно обръща гръб на всеки младеж, когото каниш вкъщи, и че през последните три години не е пътувала по-далеч от Киев, а и там ходи само за да напазарува. Дори тогава успява да измисли хиляди извинения, за да си остане в хотелския апартамент.

Думите на Ана, които всъщност изразяваха собствените му подозрения, му донесоха единствено облекчение, облекчение и от чувството за вина, което изпитваше през изминалата седмица. Наистина, извиненията на Александра звучаха логично и искрено, но все пак си оставаха извинения. И когато миналата седмица отново бе измислила поредното си извинение, отказвайки да го придружи до Василков и да посети сестрите и племенниците си, Константин бе стигнал до същото заключение, което бе изразила на глас Ана. Тогава той изпадна в мрачно настроение, като си мислеше как най-малката му дъщеря прахосва живота си в напразен копнеж по проклетия чужденец. За нещастие, тогава бе пил прекалено много и извърши нещо, което никога не би направил, ако бе трезвен.

Ана веднага почувства промяната в него, тъй като силното му тяло се напрегна, забеляза руменината, избила по страните му и как тъмносините му очи отказваха да срещнат нейните. Тя го познаваше прекалено добре. Нейният съпруг бе починал година след жената на Константин. Преди това четиримата бяха близки приятели. Двамата с Константин запазиха приятелството си, а преди осем години станаха още по-близки. Тя го обичаше искрено и дълбоко, но отказваше да се раздели с независимостта си и да се омъжи за него. Това и не беше необходимо, защото живееше в дома му като икономка, домакиня и придружителка на най-малката му дъщеря, когато случаят го изискваше — нещо твърде рядко в тези дни.

Точно в този момент Константин беше самото олицетворение на смущение и неудобство. Това я накара да се обърне към него не по-малко решително от Александра.

— Константин Рубльов, какво си направил?

Без да отговори, той се изтръгна от прегръдката й и се насочи към махагоновия шкаф, където винаги го очакваха гарафи, пълни с любимите му питиета. Докато той пълнеше една голяма чаша с водка, Ана отново се приближи до него. Константин веднага вдигна чашата към устните си.

— Толкова ли е лошо? — попита го тихо.

Той кимна едва забележимо.

— Защо не ми налееш и на мен?

— Не! — Константин остави чашата на масата, но пръстите му продължаваха да бъдат сключени около нея. Бе изпил на един дъх половината. — Най-вероятно ще плиснеш питието в лицето ми, след което ще се прицелиш с чашата в главата ми, а нищо чудно след чашата да дойде ред и на гарафата.

Неговото семейство може и да бе предразположено към такива бурни реакции, но тя не беше. Тревогата й обаче се засилваше.

— Кажи ми.

Той все още не смееше да я погледне.

— Намерих съпруг на Александра.

Ана не отговори нищо, тъй като неведнъж бе чувала такива думи. През последните седем години Константин се опитваше да направи точно това. Тогава в какво се криеше срамът и неудобството, които очевидно го измъчваха?

— Съпруг? Но Алекс просто ще го отхвърли, както направи с другите младежи, които й беше избрал.

Но Константин бавно поклати глава.

— Няма да може да го отхвърли? Но как така… — Ана не довърши, а избухна в смях. — Не ми казвай, че точно сега си решил да бъдеш непреклонен. Хайде, скъпи, знаеш много добре, че това изобщо не действа с тази твоя опърничава дъщеря. Ако не си забелязал, тя е по-упорита от теб. Двамата само ще вдигнете страшна врява, след което ще се примириш, както правиш винаги.

Той продължи да клати отрицателно глава, изглеждаше още по-нещастен. Все още не смееше да срещне погледа й. Страните му бяха покрити с руменина. Този човек очевидно бе затънал до гуша в собствената си вина. Този път Ана се изплаши.

— Какво по-точно си направил?

Главата му клюмна ниско на гърдите и тя едва успя да долови отговора му.

— Не оставих на дъщеря си никакъв избор.

Ана махна небрежно с ръка.

— Човек винаги има избор…

— Не и когато е замесена семейната чест, нещо, което Алекс не може да отхвърли с лека ръка. Поне тя ще си мисли, че става дума за семейната чест.

— Какво означава това?

— Пожертвах собствената си чест, почтеност и принципи, моята етика, честност…

Какво си направил?

Ана никога не повишаваше глас. Тя беше образец на възпитание и въздържание. Дори когато бе ядосана, спокойно отстояваше позицията си, така че опонентът й се чувстваше като истинско чудовище. Това, че тя сега започна да му крещи, накара Константин да се обърне към нея не с изненада, а със страх. Осъзна, че може лесно да я загуби, когато тя научи колко ниско бе паднал в желанието си да осигури на най-малката си дъщеря щастието и удовлетворението, което бяха намерили по-големите й сестри.

Константин изглеждаше толкова нещастен, толкова смазан от чувството за вина и толкова отчаян, че Ана извика тихо, притисна се към него и обви ръце около врата му.

— Не може да е чак толкова ужасно — прошепна в ухото му, надигайки се на пръсти, тъй като той се извисяваше с цяла глава над нея. — Кажи ми.

— Уредих годежа й.

— Годеж?

Не очакваше да чуе това. В представите си вече виждаше какви ли не ужасни неща. Напрежението напусна тялото й и тя се облегна успокоена на гърдите му, като вдигна поглед, за да види лицето му.

— Слава богу — прошепна. — Бях започнала да си мисля, че си убил някого.

Изражението му не се промени. Въпреки че я погледна открито в очите, изглеждаше не по-малко нещастен отпреди.

— Мисля, че ако наистина бях убил някого, нямаше да се чувствам по-различно.

Очите на Ана заблестяха гневно. В този момент й се искаше да го удари — нещо, което никога не бе си и представяла, че може да направи — досега.

— По дяволите, Константин, премини към същината на въпроса, докато все още не съм се побъркала от притеснение!

Той трепна, тъй като Ана отново повиши глас. Можеше да приеме такова нещо от Александра, дори го очакваше и можеше да й отвърне със същото, но не можеше да понесе неговата дребничка Ана да му крещи. Въпреки това си го заслужаваше, както и презрението й.

— Изпратих писмо на графиня Мария Петров.

Това име накара Ана да се замисли, след това тя се намръщи.

— Защо ми звучи познато?

— Защото често си ме чувала да говоря за Симеон Петров.

— О, твоят най-добър приятел, който е починал… преди около четиринадесет или петнадесет години?

— Четиринадесет.

Когато Константин не каза нищо повече, Ана отново се намръщи, този път от раздразнение. Очевидно щеше да се наложи да измъква фактите един по един.

— Мария е съпругата на Симеон, по-точно неговата вдовица. Но какво общо има тя с годежа на Алекс? И кога уреди този годеж?

— Миналата седмица.

Беше се надявала, че като забележи растящото й раздразнение, той ще отговори по-изчерпателно на въпросите й.

— Но миналата седмица ти беше тук — отбеляза Ана. — И не сме имали никакви посещения…

— Става дума за годеж със сина на Симеон. В писмото си припомних този факт на Мария. Отбелязах, че е крайно време синът й да дойде и да си вземе булката, но не се изразих по този директен начин, разбира се. Писмото бе много дипломатично и учтиво, но смисълът му беше това, което чу току-що.

Ана не можеше да повярва на ушите си, още повече че никога не бе чувала нищо за този годеж.

— Защо не си ми споменавал за годежа? Приемам, че е уреден много отдавна, най-малкото преди смъртта на Симеон. И защо през всичките тези години й представи толкова младежи, все подходящи партии за женитба, с надеждата, че някой от тях ще я заинтересува, когато всъщност е била обвързана с брачен договор с този благородник от Кардиния? Нали там живееше приятелят ти?

Константин отново отговори само на последния й въпрос.

— Да.

Ана му се усмихна.

— И защо е тази мрачна физиономия, скъпи? Този съюз трябва да те радва. — Ана замълча за момент, правейки си някои заключения. — Само не ми казвай, че внезапно си си спомнил за този годеж миналата седмица.

— Не, не бях забравил. — Константин й обърна гръб, допи питието си, след което отново я напълни. — Този годеж дори не е бил замислян като такъв.

Ана се вцепени от изненада.

— Какво?

Той отново не посмя да я погледне в очите. Имаше нужда от още една сгряваща глътка от силното питие, преди да продължи.

— Това, което писах на графинята, беше в по-голямата си част лъжи. Когато се роди Александра, двамата със Симеон действително обсъждахме възможността за годеж и по-късно за брак между нашите деца. Това е истина. Дълго обмисляхме този въпрос и двамата бяхме на мнение, че идеята е чудесна. Но никога не оформихме официален документ за споразумението ни. Имахме години на разположение. Тогава Александра нямаше навършена дори годинка, а синът на Симеон беше само на шест. Така че сега разбираш какво направих.

Ана изпусна дълбока въздишка. Положението не бе толкова лошо, колкото си бе помислила в началото. Веднага можеше да се изпрати друго писмо и да се поправи грешката. Но трябваше да се увери, че е разбрала правилно.

— Настоял си пред графинята за един годеж, който никога не е бил уреден официално, и си го направил, тъй като приятелят ти е мъртъв и не може да го оспори. Това ли искаше да ми кажеш?

— Онази нощ ти остана в селото, за да помогнеш за едно раждане. Тогава бях пиян. Когато ми хрумна тази идея, тя ми се стори идеалното разрешение за Александра. Всъщност нямам и най-малко съмнение, че ако Симеон бе жив, децата ни щяха да се оженят още преди седем години.

— Това може и да е така, но не се е случило, а това, че ти го искаш, не е причина да стане. Трябва веднага да напишеш на графиня Петров ново писмо, като й разкриеш истината, преди да е пратила сина си тук.

— Не.

— Не?

— Това все още си остава идеалното разрешение.

Ана го погледна, като присви очи.

— Значи затова се чувстваш толкова виновен. Но нямаш никакво намерение да поправиш стореното?

— То ще бъде кръстът, който ще трябва да нося — отвърна Константин, като стисна упорито устни. — Помисли, Ана. Ами ако двамата са родени един за друг? Ако си подхождат идеално? Ако тази малка лъжа…

Малка?

— Тогава можеш да я наречеш безвредна — продължи той. — Ако тя събере един мъж и една жена, които иначе никога нямаше да се срещнат и те не могат да устоят, и се влюбят един в друг?

Тя поклати глава.

— Това са само мечти. Или се самозалъгваш, за да се освободиш от вината си.

— Не е невъзможно…

— Когато става дума за нашата Алекс?

Скептичният й тон го ядоса, защото Константин най-добре от всички познаваше недостатъците на дъщеря си, затова изтъкна единствения факт, който бе в полза на Александра:

— Тя е много красива.

— Никой не може да отрече това, скъпи, но да виждаш пред вратата й дълга редица обожатели? Знаеш не по-зле от мен, че острият й език обижда, а не очарова, а мъжете нямат навик да ухажват такива красавици. Цяло чудо е, че онзи англичанин я изтърпя толкова време в Санкт Петербург, а след това продължи да й пише толкова години. Все пак, англичаните са педанти, що се отнася до доброто държание.

Константин не обичаше да си спомня за чужденеца, който бе откраднал сърцето на дъщеря му, без никакво намерение да се ожени за нея. Ако той бе все още в Русия, Константин сериозно щеше да се замисли над възможността да го застреля.

— Симеон, също като мен, бе толерантен и търпелив човек. Възхищаваше се на честността, презираше лицемерието, а снобизмът му беше напълно чужд. Мисля, че е съвсем разумно, ако сметна, че синът му е наследил тези качества.

— Не ми ли спомена веднъж, че приятелят ти е бил женкар?

От всичко, което й беше разказвал, Ана да си спомни точно това!

— Симеон никога не е изпитвал особена любов към жена си — обясни Константин. — Техният брак не бе брак по любов, а по сметка. Беше уреден предварително.

Ана му хвърли многозначителен поглед.

— А сега ти се опитваш да наложиш на нищо неподозиращия му син същото — един предварително уреден брак. Наистина ли очакваш от сина да бъде по-верен от баща си? А що се отнася до Алекс, мислиш ли, че ще се задоволи с нещо по-малко от абсолютна вярност от негова страна, като знаеш колко ревниво пази всичко, което е нейно?

Константин целият пламна от смущение.

— По дяволите, Ана, това е различно. Това, което очаквам, или най-малкото се надявам, е двамата да се влюбят един в друг. Ако Симеон дори малко бе обичал жена си, щеше да й бъде верен. Очаквам същото от сина му.

— Точно тук е основният проблем. Ако. Залагаш всичките си надежди на това „ако“, а дори не си виждал сина на приятеля си. Още повече, той не е чак толкова млад, нали е шест години по-голям от Алекс. На тридесет и една години, може вече да е женен…

— Не е.

— Откъде знаеш?

— Богдан минал през Кардиния, след като доставил кобилата, която бе поискал австрийският херцог. Знаеше, че много бих се радвал да получа някаква вест от семейство Петров.

Ана прие думите му с леко свиване на рамене.

— Не е женен, но не можеш да отречеш, че синът на Симеон е достатъчно зрял, за да взема свои собствени решения. Какво те кара да смяташ, че ще се съгласи на годеж с жена, която не познава, само защото баща му е можел да се съгласи на този брак, ако беше жив? Той не е дете, което трябва да се подчинява на заповедите на баща си. И още нещо — семейство Петров няма ли да се чудят защо нямат копие на този договор или защо не са намерили такова в книжата на Симеон след смъртта му?

— Възможно е, но аз имам копие, което ще покажа на младия граф, когато пристигне. Той няма да постави под съмнение подписа на баща си.

— Ти си го фалшифицирал?

— Не беше трудно, особено след малко упражнение. А колкото до това графът и Алекс да приемат годежа… — Константин замълча за момент. — Това е вече въпрос на чест. Въпреки че аз нарушавам моята, те няма да посмеят да отхвърлят с лека ръка годежа, тъй като става дума за честта на семействата.

— Ами ако графът изобщо не обърне внимание на този въпрос?

— Той е син на Симеон — отвърна Константин, като че това бе достатъчно, за да обясни увереността му.

Ана въздъхна дълбоко. Очевидно бе, че каквото и да кажеше, нямаше да има никакво значение. Тази проклета упоритост на Рубльови! Тя беше отличителна черта на всички от това семейство, но в най-голяма степен я притежаваше Константин и най-малката му дъщеря. Когато си наумяха да направят нещо, нищо не можеше да промени решението им. Въпреки че Константин бе разяждан от чувство на вина, щеше упорито да се придържа към решението си и причините, които го бяха довели до него. Искаше щастие за дъщеря си.

Ана не можеше да го вини за това, но щастието можеше да се определи по стотици различни начини. След като бяха живели заедно осем години и след като безброй пъти бе отхвърляла предложенията му, той трябваше да е разбрал досега, че бракът не е най-съкровеното желание на всяка жена.

Ана постави нежно ръка върху неговата в опит да го накара да разбере.

— Може би не си забелязал, че Алекс не е нещастна. Тя изпитва удоволствие от свободата, която й даваш. Обича да се занимава с конете, което един съпруг никога няма да й позволи. Тук са приятелите й. Освен това тя те обожава, когато, разбира се, не се карате. Честно казано, мисля, че дори и кавгите ви й харесват. Замислял ли си се, че Алекс може и да не е създадена за брак? Бракът за нея може да се окаже истински затвор, да се задуши в него, освен ако не намери мъж, който също като нея не дава пет пари за това, какво би трябвало да върши една дама и какво не, а това е рядкост…

— Или пък мъж, който я обича достатъчно, за да й позволи известна свобода — прекъсна я той. — И да е в състояние да й забрани неща, в които рискува да си счупи врата.

Константин изглеждаше толкова ядосан, че Ана едва се удържа да не се разсмее.

— Да не би това да е един от мотивите ти да я омъжиш? Наистина ли си мислиш, че съпругът й може да контролира безразсъдството и неспокойната й природа, щом ти не успя?

Константин я погледна и се намръщи.

— Той може би не, но бременността със сигурност ще го направи.

Ана не можеше да оспори това. Майчинството щеше да промени живота на Александра. Най-малкото тя повече нямаше да смее да язди в див галоп. А Александра обичаше децата. Въпреки че не беше казвала нищо по този въпрос, тя сигурно искаше да има свои деца. Бе искала да се омъжи за англичанина, искрено го бе желала, така че по принцип не се противопоставяше на брака.

Ана отново въздъхна. Ако не внимаваше, щеше да стигне дотам, че да се съгласи напълно с това, което бе направил Константин.

— Отклонихме се от въпроса — заяви тя. — Ти принуждаваш Алекс и сина на Симеон да приемат брак, който изобщо не са очаквали. Най-вероятно и двамата ще се противопоставят. Поне за Алекс съм сигурна. А какво ще стане, ако не се харесат? Ако и двамата са против този брак, срещата им няма да е от най-приятните. Алекс дори ще намрази годеника си и няма да е щастлива с него.

— Това са само предположения, Ана.

— Но моите са много по-реални и много повече отговарят на истината, Константин.

— Истината ще излезе наяве, когато се срещнат — отвърна упорито той.

— А ако изляза права?

— Ако е толкова очевидно, че не си подхождат и не се харесват ще ги освободя от този договор и ще предложа компенсация на младия граф затова, че си е направил труда да дойде чак дотук.

— Слава богу, че нямаш намерение да продължиш докрай!

Той трепна, засегнат от иронията в думите й.

— Всъщност, сега, когато ти повдигна въпроси и съображения, които не ми бяха хрумнали преди, ми е по-лесно да отстраня евентуални нови препятствия.

Ана тъкмо щеше да отвърне подобаващо на това изявление, когато входната врата се отвори с трясък и на прага се появи Александра. Тя все още не ги бе забелязала, заета да отупва праха от себе си с не по-малко прашната си кожена шапка. Прахът падаше на пода в краката й, където Борзой вдигаше допълнителен облак прах, като размахваше опашка. Един непокорен кичур пясъчноруса коса се бе свлякъл от прическата и се спускаше по рамото и стигаше до кръста й.

Александра изглеждаше като казак, облечена в широки панталони, пъхнати във високите й до коленете ботуши, бяла риза с фина синя бродерия отпред и дълго до коленете палто с широки поли — обичайното й облекло, когато яздеше или се занимаваше с конете. Това, че бе прашна и раздърпана, не бе нещо ново за семейството й.

— Наистина така е много, много по-добре — прошепна Константин тихо, така че само Ана можеше да го чуе, имайки предвид това, което бе казал преди появяването на Александра. — И би било истинско щастие, ако предяви изискванията си към него още в началото на брака им и да се погрижи те да бъдат изпълнявани.

Ана стисна ядно устни, но в присъствието на Александра не можеше да му отговори както подобава. Вместо това взе чашата на Константин, в която бе останало достатъчно от питието, и без колебание го изля върху главата му.

Като забеляза какво направи Ана и изненаданото изражение на баща си, Александра избухна в смях.

— Ана? Ти си се поддала на гнева си? Но пък и аз ти казах, че ще ти повлияя зле, не помниш ли?

— Наистина, скъпа, така е. Освен това, предполагам, знаеш къде да намериш кофата и парцала.

Поглеждайки надолу към прашната следа, която бе оставила след себе си, Александра се усмихна.

— Преди или след като двамата с Борзой се изкъпем?

— Не мисля, че ще има някакво значение — отвърна Ана, представяйки си каква бъркотия щеше да направи руската хрътка в банята.

Александра й отправи една от своите неустоими усмивки и се отправи към кухнята, следвана от кучето си. Не беше необходимо отново да се споменават кофата и парцала. Момичето винаги почистваше след себе си и след огромния си любимец. Имаха на разположение дузина слуги, които биха свършили тази работа, но тя рядко се възползваше от услугите им.

— Ана?

Въпросът на разгневения мъж зад нея, вонящ на водка, прозвуча тихо, но заплашително. Вътрешно тя потрепери от страх заради това, което беше направила. Никога преди не се бе държала толкова лошо. Просто не беше в природата й да постъпва така.

— Да ти налея ли още една чаша? — предложи тя, без да смее да го погледне.

Константин изсумтя.

— А мислиш ли да ми я дадеш да я изпия?

След моментно колебание Ана се обърна към него.

— Най-вероятно не.

След тези думи тя излезе от стаята.