Джоана Линдзи
Див и влюбен (1)

Глава 1

1878

Земите на Уайоминг

 

През този горещ летен ден в ранчото на Кълан цареше тишина. Чуваше се само зловещото свистене на камшика. Около десетина мъже се бяха събрали в предния двор на къщата. Всички мълчаливо наблюдаваха как Рамзи Прат размахва камшика с добре познатата им вещина. Бивш говедар, Прат обичаше да показва уменията си. Само с едно леко изплющяване на камшика можеше да избие револвер от ръката на стрелец или да отпъди муха от задницата на коня, при това, без да докосва животното. Докато другите мъже не се разделяха с револверите, висящи на бедрата им, Прат винаги носеше дългия си три метра и половина камшик. Ала днешната му демонстрация бе малко по-различна от обичайните му номера. Този път той съдираше кожата от гърба на човек.

Рамзи го правеше по заповед на Уолтър Кълан, но изпитваше истинско удоволствие от това. Не за пръв път бичуваше човек до смърт и се наслаждаваше да го прави, макар че никой в Уайоминг не подозираше за това. Не постъпваше като някой стрелец, който ако искаше да убие човек, го предизвикваше на двубой. След няколко секунди всичко свършваше и преди още димът да се разсее, мъжът заявяваше, че е стрелял при самозащита. Ала с избора си на оръжие Рамзи първо трябваше да обезоръжи противника си и след това да го бичува до смърт. Едва ли би могъл да твърди, че е било при самозащита. Но в този случай той изпълняваше заповедите на господаря си, а жертвата бе само един мелез, така че едва ли някой щеше да се загрижи.

Не използваше камшика си за говеда, който с всеки удар би свалял сантиметър и половина плът. Така забавлението щеше да свърши твърде бързо. Кълан бе предложил да използва по-късия и по-тънък камшик за коне, който също щеше да направи на каша човешката плът, но за това бе нужно повече време. Рамзи с радост прие предложението. Щеше да се наслаждава цял час, а дори и повече, преди ръката му да се умори.

Ако Кълан не бе толкова вбесен, може би щеше да заповяда просто да застрелят индианеца. Но той искаше да го накара да страда, да крещи и да стене, преди да умре, и Рамзи възнамеряваше да изпълни желанието му. Затова все още само си играеше с жертвата, използвайки техниката с камшика за говеда — удряше тук и там, като оставяше само малки резки по кожата на нещастника.

Индианецът още не бе издал нито звук, дори не бе поел дълбоко въздух. Нямаше да издържи дълго, след като Рамзи започне истински да удря с камшика, а не само да го перва по гърба. Ала нямаше защо да бърза — освен ако Кълан не се отегчи и не му извика да приключи по-бързо. Но това едва ли щеше да се случи, имайки предвид колко разгневен бе господарят му. Рамзи го разбираше напълно. И той щеше да побеснее, ако разбере, че някакъв си проклет мелез ухажва единствената му дъщеря. През всичките тези месеци Кълан е бил заблуждаван, както и Джени Кълан, съдейки по изражението на лицето й, когато баща й й каза истината. Тя бе пребледняла като смъртник и едва не бе припаднала. Сега стоеше до баща си с не по-малко гневно изражение от неговото.

Наистина бе огромен позор, особено като се има предвид, че момичето си го биваше. Ала кой щеше да я поиска сега, след като узнае в чия компания се бе забавлявала, на кого бе позволявала да я докосва, а може би и доста повече? Беше измамена най-подло, също както и баща й, ала кой би предположил, че най-близкият приятел на семейство Съмърс е наполовина индианец? Той се обличаше като бял, говореше като бял, косата му бе по-късо подстригана от тази на повечето бели мъже, а от кожения колан на кръста му висеше револвер. По външния му вид изобщо не можеше да се предположи, че е мелез. Единственото, което го доближаваше до индианците, бе правата му черна коса и мургавата кожа, която в интерес на истината не бе по-тъмна от тази на повечето мъже в ранчото.

Семейство Кълан все още нямаше да подозира отвратителната истина, ако не беше Дюрант, Дългата челюст. Той бе уволнен от ранчото Роки Вали и едва вчера постъпи на работа при Кълан, Беше в обора, когато Колт Тъндър, както се наричаше мелезът, се появи, яхнал огромния Апалоса, потомък на най-чистокръвния жребец на госпожа Съмърс. Естествено Дюрант бе достатъчно любопитен, за да попита един от работниците какво прави тук Тъндър, и не можа да повярва на ушите си, когато му казаха, че през последните три месеца индианецът души около полите на Джени Кълан. Знаеше, че Колт е близък на бившия му господар Чейс Съмърс, както и на съпругата му Джесика. Освен това му бе известно, че е мелез, който допреди три години е бил истински шайенски воин, макар че никой извън Роки Вали не подозираше за това.

Дюрант не губи излишно време. Побърза да открие новия си господар и да го осветли по въпроса. Може би ако не го бе направил в присъствието на трима от работниците, Кълан нямаше да реагира по този начин. Но след като позорът на дъщеря му бе станал достояние на всички, нямаше начин да позволи на онова нищожество да остане живо. Набързо събра останалите си хора и когато Колт Тъндър излезе на верандата, съпровождан от младата Джени, се намери срещу дулата на половин дузина револвери, насочени към корема му. Нямаше смисъл да посяга към собствения си револвер, който начаса му бе отнет.

Колт бе висок, много по-висок от мъжете, които го бяха наобиколили. Тези, които през изминалите три месеца го бяха виждали да идва и да си отива, нямаха причина да се страхуват от него. На устните му почти винаги играеше усмивка, смееше се често и всички го смятаха за любезен и добър човек — поне до този момент. Сега никой не се съмняваше, че е израснал сред северните шайени, онези, които преди две години при Литъл Бигхорн, на територията на Монтана, се бяха присъединили към сиуксите. Полковник Кастър^[1], както и батальонът му от двеста войници бяха зверски избити. Само за миг Колт Тъндър се бе превърнал в шайенски воин — див, безмилостен и опасен индианец, който събуждаше страх в сърцата на всички цивилизовани хора.

Не им се даде лесно, след като разбра, че нямаха намерение да го застрелят. Бяха нужни седем души, за да го завържат към стълба пред къщата и от тях никой не се отърва без рана. Разкървавените носове и синините по лицата им премахнаха и последните угризения на съвестта, когато Уолтър Кълан заповяда на Рамзи да вземе камшика за коне и да пребие до смърт индианеца. Колт дори не трепна, като чу заповедта. И все още не бе издал нито стон, макар че ризата му бе разкъсана и пропита с кръв от многобройните малки прорези, причинени от камшика на Рамзи.

Все още стоеше прав, привързан към стълба. Все още не се бе свлякъл на колене, въпреки че накрая и това щеше да стане. Но в момента стоеше изправен, с гордо вдигната глава и единствено побелелите кокалчета на свитите му пръсти, вкопчени в дървото, издаваха болката или гнева му.

Именно позата му, толкова дяволски горда, напомняше на Рамзи, че този път не е като всички онези случаи, когато камшикът му бе съдирал човешка плът. Двамата мексиканци, изпитали умението му, бяха рухнали само след три или четири изплющявания на камшика му. Онзи стар златотърсач, когото бе лишил от златото и живота, бе започнал да крещи още преди първия удар. Ала този тук беше индианец или поне бе израснал като такъв; не беше ли чувал Рамзи, че северните индианци имат ритуал, при който сами се подлагат на мъчения? Можеше да се обзаложи, че мелезът навярно имаше като доказателство белези на гърдите или на гърба и това го вбесяваше. Щеше да е нужно по-дълго време и по-усилена работа, за да изтръгне вик от този дивак. Време беше да се заеме сериозно със задачата си.

Първият истински удар на камшика бе като жигосване с нажежено до червено желязо. Липсваше само миризмата на изгоряла плът. Колт Тъндър не мигна. Нямаше да го направи в присъствието на Джени Кълан, застанала на верандата и вперила поглед в него. Очите му бяха впити в нейните. Те бяха сини, също като неговите, макар и потъмни — като сапфира, с който тя не се разделяше.

Джеси? Господи, как ли щеше да се вбеси, но тя винаги се бе отнасяла покровителствено с него. Особено след като преди три години той се бе появил на прага й и тя се бе заела да го превърне в бял човек. Дори го бе накарала да повярва, че от това може да излезе нещо. Би трябвало да прояви повече разум.

„Мисли за нея…“ Не, можеше само да си представи как тя ще плаче, когато види какво е останало от тялото му, след като свършат с него. Джени… трябваше да се концентрира върху нея.

По дяволите, колко удара понесе досега? Шест? Седем? Джени, красива и русокоса, сладка като домашно приготвените бонбони на Джеси. Баща й се бе установил миналата година в Уайоминг, след края на войните с индианците, когато победените сиукси и шайени бяха затворени в резерватите. В разгара на войната Колт беше в Чикаго заедно с Джеси и Чейс. Джеси се бе постарала да скрие новините от него, опасявайки се, че той ще се върне, за да се бие заедно със своите хора. Нямаше да го направи. Майка му, сестра му и по-малкият му брат вече бяха мъртви — нападнати и убити от двама златотърсачи на път за Блак Хил, само два месеца след като той бе напуснал племето през 1875. След откриването през 1874 на златните залежи в областта бяха дошли много златотърсачи.

Всичкото онова злато в сърцето на индианските земи бе началото на края. Индианците винаги са знаели за него, но след като белите научиха, бе невъзможно да ги спрат. Макар че с присъствието си нарушаваха сключения договор, белите изпратиха армията си да ги защитава. Последва голямата победа при Литъл Бигхорн, но след това дойде и краят.

Широка река, майката на Колт, беше разбрала, че наближава. Затова бе предизвикала разправията между него и втория му баща, Бягащия с вълците, която принуди Колт да напусне племето. Щеше да изпрати заедно с него и сестра му, Малката сива птица, но тя вече се бе омъжила.

Майка му му разказа всичко и му обясни причините, накарали я да постъпи така, но вече бе твърде късно да се преодолее отчуждението между него и близките му. Тогава й бе страшно ядосан. Страховете й за бъдещето не означаваха нищо за него. Виждаше единствено края на досегашния си начин на живот. Ала тя бе прозряла настъпващата разруха за индианците и макар и насила, му бе осигурила нов живот.

За него бе унизително да признае правотата й, да знае, че ако бе оцелял през войната, сега щеше да живее в резерват, също като втория си баща и по-големия си брат — ако все още бяха живи. Ала още по-унизително бе, че бе избягнал този позор само за да се озове сега в това положение.

Двадесет и пет? Тридесет? Нямаше смисъл да ги брои.

И преди бе виждал ловкостта, с която Рамзи Прат си служеше с камшика, когато идваше да посещава Джени.

Мъжът се гордееше с уменията си. Сега ги демонстрираше пред мъжете, като удряше отново с камшика точно върху току-що нанесената рана, за да задълбочи разреза и да причини повече болка.

Колт знаеше, че Прат може да продължава така до безкрайност. Той бе огромен мъж и приличаше на мечка, с толкова сплескан нос, че едва се забелязваше, с гъста грива от сплъстена кафеникава коса, която стигаше до раменете, с дълга брада и мустаци. Ако някой от присъстващите приличаше на дивак, това бе тъкмо Прат. Колт бе видял блясъка в очите му, когато Кълан му заповяда да вземе камшика. Явно задачата му доставяше огромно удоволствие.

Петдесет и пет? Шестдесет? Защо продължаваше да се опитва да ги брои? Дали изобщо му бе останала някаква кожа? Дали уврежданията бяха толкова ужасни, каквито си представяше, или единствено уменията на Прат го караха да се чувства така, сякаш целият му гръб е обзет от пламъци? Усещаше кръвта, която се стичаше в ботушите му.

Колко дълго Джени щеше да стои там и да гледа с каменно изражение и твърдо стиснати устни като баща си? Нима наистина бе смятал да се ожени за това момиче, да си купи ранчо с кесията злато, която бе открил сред вещите си, когато бе пристигнал в Роки Вали, последния подарък на майка му за него?

Пожела Джени още в първия миг, в който я видя. Джеси го бе дразнила с явния му интерес към момичето и го бе окуражавала да предприеме нещо. Освен това му бе вдъхнала достатъчно увереност и той не се колеба дълго.

Когато двамата се запознаха, откриха, че привличането е взаимно и толкова силно, че само месец след първата им истинска среща Джени му подари своята невинност. През онази нощ той я помоли да се омъжи за него и оттогава двамата правеха планове за бъдещето, изчаквайки подходящия момент, за да кажат на баща й. Но възрастният човек навярно вече подозираше за отношенията им. Земите на Роки Вали граничеха с тези на ранчото на Кълан и за Колт не бе трудно да посещава семейството три или четири пъти през седмицата, гостувайки им за обяд и вечеря. Вероятно именно осведомеността на Уолтър Кълан за сериозността на ухажването на Колт бе една от причините за сегашния му гняв. А коя бе причината за гнева на Джени?

Сега осъзнаваше, че трябваше да й разкаже за миналото си, да й признае, че истинското му име е Бялата гръмотевица^[2], че името Колт е измислено от Джеси. Бедата бе, че Джени навярно нямаше да му повярва. Джеси бе свършила идеално работата си с него — през повечето време той дори мислеше като бял.

Ала за Джени той вече не беше бял човек. Видя яростта й, преди да успее да я прикрие зад каменната маска на лицето си, която не се различаваше от тази на баща й, когато мъчението започна. Нямаше сълзи, нито спомен за ръцете и устните му върху тялото й, когато го молеше да я люби всеки миг щом останеха сами. Сега той беше просто един индианец, който получаваше заслуженото си наказание, задето се бе осмелил да протегне мръсните си ръце към една бяла жена.

Краката му се подкосиха. Погледът му се замъгли. В главата му сякаш всеки миг щеше да избухне огън. Не знаеше как все още продължава да стои прав, как успява да сдържи виковете си. Смяташе, че е изпитал най-огромната болка по време на церемонията Танц на слънцето, но онова бе детинска игра в сравнение с това, което преживяваше в момента. А Джени не бе затворила очи, нито бе извърнала глава. Но от верандата тя все пак не можеше да види гърба му. Не че това щеше да има някакво значение. Вече нямаше значение и дали ще я гледа в очите. Това не намаляваше болката.

Когато Колт затвори очи и отпусна глава, Уолтър Кълан даде знак на Рамзи да спре за миг.

— Още ли си жив, момче?

Колт не отговори, тъй като едва сдържаше виковете си. Но по-скоро щеше да прехапе езика си, отколкото да издаде и стон. И причината за това решение не бе безкрайната му индианска гордост. Индианците уважаваха всеки бял, който можеше смело да посрещне смъртта. Не очакваше от тези мъже уважение за храбростта си. Мълчанието бе заради самия него, заради собственото му себеуважение.

Но тишината бе нарушена от въпроса на Кълан. Разнесоха се удивени възклицания, че все още се държи на краката си, чуха се предположения, че е припаднал. Някой предложи да го залеят с кофа студена вода. При последното той отвори очи. Все още бе в съзнание и знаеше, че студената вода ще го накара да закрещи от болката. Струваше му огромно усилие да вдигне глава, но го направи.

— Нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи — обади се някой наблизо. Свистенето на камшика се възобнови, но вече вниманието на насъбралите се не бе насочено към изтезанието.

— Аз все още не мога да го повярвам — изрече някой зад Колт. — Не е възможно да продължава да стои на краката си.

— А какво очакваше? Той е само получовек. Другата му част е тази, която го държи прав.

Рамзи заглуши гласовете им, съсредоточавайки ударите на камшика само върху зеещите рани. Беснееше от гняв, задето още не бе пречупил индианеца. Копелето не можеше да му причини това! Не можеше да умре, без да издаде нито звук!

Рамзи бе толкова бесен, че не чу тропота на конете, който се разнесе от другата страна на къщата. Но останалите го чуха. Всички се извърнаха и видяха Чейс и Джесика Съмърс да препускат начело на двадесетина от работниците си.

Дори и Рамзи да ги бе чул, навярно бе предположил, че са от хората на Кълан, и продължи да размахва камшика. Тъкмо вдигна ръка, за да го стовари за пореден път върху гърба на Колт, когато Джеси Съмърс измъкна револвера си и стреля.

Куршумът, който трябваше да се забие в слепоочието на Рамзи, прелетя над главата му. Разбрал намерението на съпругата си, Съмърс бе отклонил ръката й. Ала изстрелът послужи за сигнал и всички мъже от Роки Вали извадиха оръжията си. Работниците на Кълан застинаха неподвижни, без дори да смеят да си поемат дъх.

Уолтър Кълан осъзна, че е направил сериозна грешка. Не че не искаше смъртта на индианеца, но може би не биваше да бъде толкова публична.

Рамзи Прат се втренчи с ужас в дулата на оръжията, насочени в него. Камшикът не можеше да му помогне срещу толкова многоброен противник, дори и този за говедата. Бавно отпусна ръка, а просмуканият с кръв кожен ремък се нави като червена земя в краката му.

— Копеле! — изкрещя Джеси Съмърс на съпруга си. — Защо ме спря? Защо?

Преди той да успее да отговори, тя се плъзна от седлото и се затича напред, разблъсквайки мъжете по пътя си. Младата жена се задъхваше от ярост. Никога досега през своя двадесет и пет годишен живот не бе изпитвала подобен гняв. Нито баща й, нито майка й или съпруга й, с когото доста често се караше, не я бяха карали до такава степен да изгуби контрол. Ако Чейс не я бе спрял, щеше да изпразни револвера си в хората на Кълан, запазвайки последния куршум за него.

Но когато стигна до Тъндър и видя последствията от камшика, гневът й мигом се изпари. Тя се приведе и повърна върху опръскания с кръв двор.

Чейс се озова до нея още преди да се изправи и закрилнически обви ръка около нея. Но погледът му бе прикован в Тъндър и той също усети, че му се повдига. Беше започнал да смята индианеца за свой приятел, макар че Колт бе много по-близък с Джеси. Тя го обичаше като брат. Колт винаги беше до нея, когато тя се нуждаеше от приятел, и сега Джеси щеше да се обвинява, че не е дошла навреме. А Чейс изпитваше силното чувство, че са закъснели твърде много. Ако шокът не убиеше Колт, щеше да го стори загубата на кръв.

— Неее! — проплака Джеси, изправи се и отново погледна към Тъндър. — О, Господи, о, Господи! Направи нещо, Чейс!

— Вече изпратих един от хората за лекар.

— Това ще отнеме твърде много време. Направи нещо сега. Трябва да направиш нещо. Спри кръвта… О, Господи, защо още не сте срязали въжетата?

Джеси не съзнаваше какво говори. Тя се приближи до стълба като в транс. Отпред той изглеждаше по-добре, като се изключеха пребледнялото лице и ужасяващата неподвижност. Но гърдите му леко се повдигаха. Страхуваше се да го докосне. Искаше да го вземе в прегръдките си, но не смееше. Всеки допир щеше да му причини ужасна болка. Всяко движение щеше да бъде неизказано мъчение.

— О, Боже, Бяла гръмотевица, какво са сторили с теб?

Думите бяха изречени с пресеклив шепот. Колт я чу. Знаеше, че е пред него, но не отвори очи. Ако видеше болката на лицето й, щеше да изгуби и последната частица самообладание, която му бе останала. Ужасяваше се при мисълта, че тя може да го докосне, ала в същото време се нуждаеше от нежността й, нуждаеше се отчаяно.

— Не… плачи…

— Не, не, няма — увери го тя, докато сълзите се стичаха по лицето й. — Не се опитвай да говориш. Аз ще се погрижа за всичко. Дори ще убия Кълан заради теб.

Дали се опитваше да го накара да се засмее? Някога й бе направил същото предложение, само че мъжът, когото искаше да убие заради нея, сега бе неин съпруг и тя го обичаше с цялото си сърце.

— Не… убивай… никого.

— Шшт, добре, добре, каквото кажеш, само не говори повече. По дяволите, Чейс — извърна се към мъжа си, — побързай с тези въжета. Трябва да спрем кръвта.

Когато освободиха ръцете му, Колт не помръдна. Сега Чейс стоеше пред него. Гласът му бе нежен, докато обясняваше:

— Джеси, скъпа, онзи камшик през цялото време е минавал през праха. Първо трябва да почистим гърба му, ако не искаме инфекцията да го убие.

Настъпи напрегната тишина. Колт не помръдна.

— Направи го, Чейс — тихо рече младата жена.

— Господи, Джеси…

— Трябва да го направиш — настоя тя.

Тримата се познаваха достатъчно добре и двамата мъже разбраха, че тя не говори за почистване на раните, нито предлага да го свалят от кола. Тялото на Колт почти се отпусна от облекчение. Време беше Джеси да мисли разумно.

— Първо ще се нуждаем от дюшек, както и двама мъже да го държат, за да не падне.

Джеси отново бе в стихията си, раздавайки заповеди наляво и надясно. Но когато изпрати двама мъже в къщата, за да донесат дюшек, Кълан си спомни в чия собственост се намираха и застана пред вратата, препречвайки пътя им.

— Няма да позволя да съсипвате дюшеците ми за този мръсен…

Не довърши. Джеси се извъртя рязко, а очите й гневно засвяткаха. Преди някой да разбере намерението й, тя изкачи стъпалата към верандата и взе револвера на един от мъжете, пред който бе застанал Кълан. Този път Чейс не беше до нея, за да отклони оръжието. Никой нямаше да се осмели да го направи.

— Някога бил ли си прострелван, Кълан? — любезно попита тя. Кимна на двамата мъже да влязат в къщата и поглади дулото на стария колт 44. — Има такива части на тялото, където можеш да бъдеш прострелян, така че няма да има сериозно кръвотечение, но дяволски много ще те боли. Например пръст на крака или ръката… или пък в това нещо, което те прави мъж. Как мислиш, колко куршума ще ми са нужни? Може би три? А може би не чак толкова. Това ще бъде ли равностойно на твоята диващина, как мислиш?

— Ти си луда — ужасено прошепна мъжът.

Ръката му се стрелна към револвера. Джеси не го спря, а само се втренчи в ръката му, надявайки се да извади оръжието си. Той видя надеждата в очите й и бавно отпусна ръка.

— Страхливец! — изсъска тя. — Събери си парцалите и до сутринта да си изчезнал оттук, Кълан, заедно с хората си. Ако не се вслушаш в предупреждението ми, ще направя живота ти истински ад. Никъде наоколо няма местенце, където ще можеш да се скриеш от отмъщението ми.

Кълан не очакваше точно това.

— Нямаш никакво право…

— Имам и още как!

Той погледна умолително към съпруга й.

— Съмърс, не можеш ли да обуздаеш жена си?

— Аз вече ти направих голяма услуга, презрян кучи сине! — изкрещя му Чейс. — Попречих й да ти пръсне черепа. Каквото и да си е наумила, е много по-малко от това, което заслужаваш, така че не прекалявай. Имаш късмет, че един от хората ти, който е чул какво възнамеряваш да направиш, е приятел на моя надзирател. Още по-голям късмет за теб е, че той не е трябвало да язди чак до Роки Вали, а ни намери на пасището. Ала тук късметът ти свършва. Това, което си направил, е проява на варварство и диващина, свойствени само на животните.

— Аз имах пълното право — възрази Уолтър. — Той опозори дъщеря ми.

— Тази студена кучка, която имаш за дъщеря, го окуражаваше — презрително процеди Джеси и приближи към дюшека, който избутваха през вратата. Пред обора вече бе впрегната една каруца. — Остана само да ти кажа, че ако той умре, и ти ще бъдеш мъртъв, Кълан. Съветвам те горещо да се молиш на Бога, докато напускаш тези земи.

— Ще осведомя шерифа за всичко това.

— О, надявам се да си толкова глупав, наистина се надявам. Ако не подозирах, че ще ти се размине само с мъмрене, сама щях да му докладвам. Обаче, ако тръгнеш срещу мен, кълна се в Бога, че ще взема закона в ръцете си. Може би отдавна трябваше да го направя — додаде младата жена и се извърна.

— По дяволите! — изръмжа Уолтър зад нея. — Та той е само един проклет мелез!

Джеси се извърна рязко, а тюркоазните й очи заблестяха от гняв.

— Ти, копеле! Ти нищожно, долно копеле! Този човек, когото едва не уби, е мой брат! Само още една дума и ще забия куршума си между очите ти!

Даде му две секунди, за да види дали ще посмее да пренебрегне последното й предупреждение, после се върна при Колт. Очите му бяха отворени. Двамата се втренчиха един в друг.

— Ти… си знаела?

— Невинаги. А ти?

— Когато… си тръгнах.

Тя нежно сложи пръст на устните му.

— Изненадана съм, че тя все пак ти е казала. Винаги съм се чудела на симпатията, която изпитвам към теб, но не и към сестра ти и братята ти. Накрая попитах майка ти направо. Тя не ми отговори. Това не беше нещо, което би признала — че най-голямата й дъщеря не е единствената, която е родила дете от баща ми. Но не го отрече и това бе достатъчен отговор за мен, особено след като толкова много ми се искаше да бъде истина.

— Джеси, не мислиш ли, че този разговор може да почака? — намеси се Чейс.

Младата жена кимна и погали лицето на Колт. Това бе сигнал за двамата мъже, застанали отзад, да пристъпят и да го хванат за ръцете. Колт затвори отново очи, когато Чейс застана пред него.

— Съжалявам, приятелю.

— Не ставай глупак, Чейс — нехайно заяви Джеси, спечелвайки си сърдит поглед от съпруга си, на който тя както обикновено не обърна внимание. — Това е единственото, за което може да е благодарен през този ужасен ден. Свършвай по-бързо.

И Чейс се подчини. Вдигна юмрук и го стовари право в челюстта на Колт.