Джоана Линдзи
Жената на воина (11)

Глава единадесета

Бяха пропътували километри, преди Тедра да си спомни, че в колана й имаше вградено проследяващо устройство. По онова време бе толкова вглъбена в мислите си за правилата, които й налагаше варваринът, че изобщо не обърна внимание, че дрехите й останаха там, където ги бе съблякла.

Той се бе покачил на хатаара само с помощта на юздите. После се пресегна, обви едната си ръка около кръста на Тедра, повдигна я и я настани пред себе си. Веднага след това подкара животното напред, а фембеъра ги последва.

Сега, няколко часа по-късно, Тедра не можеше да повярва, че бе проявила такава небрежност, пропускайки нещо толкова важно. Вярно, бе със завързани ръце и нямаше как да настоява да се върнат за вещите й. Но как да се откаже от тях? И защо варваринът не бе пожелал да ги задържат? Ако не друго, поне можеше да покаже нещо интересно на приятелите си? Бе предположила, че той ще ги вземе, когато я накара да се съблече. Иначе нямаше да ги смъкне толкова нетърпеливо и да премахне единствената си връзка с Марта.

Без глас, който да следва, защото варваринът не бе казал нищо през цялото време, Марта практически бе останала при проследяващото устройство, засичайки сигнала му. Сигурно си мислеше, че са толкова тихи, защото правят секс, и вероятно бе много доволна от това предположение. Късочестотните скенери бяха безполезни без глас, който да следват, и точно затова проследяващото устройство бе толкова важно. Подтичването на хатаара бе прекалено тихо, за да може скенерът да го долови. Наоколо сигурно имаше още много движещи се същества, които биха могли да объркат дългочестотния скенер.

Марта нямаше как да разбере какво се случва с нея и не би могла да я защити. Без глас, който да проследи, тя не можеше да я трансферира на Роувъра. Както и Тедра не би могла да го направи без пулсара и устройството в дрехите си. Щеше да остане заседнала в този непознат свят, защото за да се измъкне й трябваха и двете устройства, а тя нямаше достъп дори до едното. И за всичко това бе виновен той.

Още размишляваше по този въпрос, когато кърпата бе отвързана и устата й отпушена. Значи определеното време за наказание бе изтекло. И тя би трябвало да си е извлякла поука. Но единственото, което разбра от ситуацията бе, да не се опитва да се свързва с Марта, докато варваринът бе наблизо. Проклетата кърпа въобще не бе приятна. Устата й бе суха като соларна баня, а на гърба на животното, което яздеха имаше всичко, но не и контейнер с вода, затова сега щеше да й се наложи да страда от жажда, докато не стигнат някъде, където би могла да я утоли. Може би урокът на варварина бе по-находчив, отколкото бе смятала в началото.

След като преглътна няколко пъти с облекчение, Тедра каза.

— Кажи… ми… нещо. Времето… което ще прекарам с теб… ще бъде ли… едно неприятно преживяване… последвано от друго… още по-неприятно?

Той наведе глава, така че брадичката му се подпря на рамото й. Опря буза до нейната и после близна устните й, почти прогонвайки сухотата им.

— Няма да има нищо неприятно, керима. Подчинявай ми се и с теб ще се отнасят като с най-благородната жена в Кан-ис-Тра.

— Макар и да не съм такава жена?

— Ще бъдеш — каза той убедително. — За мен ще е удоволствие да те науча.

И колко точно щеше да страда, докато се учи?

— Виж, воине, аз не целувам задници, нито пък си държа устата затворена, без да изказвам мнението си — безцеремонно заяви Тедра. — Там, откъдето идвам, не съществува човек, който би могъл да ми стори това, което ми направи ти. За всичко е виновна тази твоя арогантност и увереност, които притежаваш. Не можеш да ме превърнеш в такава жена, без значение какво ще ме принуждаваш да върша. Ще те забавлявам ли така, както го правя сега, ако стана копие на жените, с които си свикнал? Защо не помислиш малко по този въпрос?

Той не отговори. Не отмести и брадичката си. Вместо това я потърка в нейната с една нежна ласка, която изпрати тръпка по ръцете й и запали пламък в стомаха й. Тедра простена вътрешно. Нямаше да му позволи отново да я накара да го желае, не и след като проклетият воин не й даваше това, което действията му обещаваха. Почти я бе накарал да размисли върху решението си той да бъде първият й сексуален партньор. Не че това щеше да има някакво значение през следващия месец, ако той не се наканеше да направи първата крачка. Но заради начина, по който се отнасяше с нея, не бе напълно сигурна, че наистина го желае.

Мислите й бяха прекъснати от миризмата на вода. Тя наистина можеше да я подуши. Обърна глава и видя малък поток по средата на една ливада, през която преминаваха.

Тедра се изправи, когато хатаарът тръгна към водата и щом животното стигна до потока, тя вече се бе навела, а ръцете й бяха пуснали юздите още преди краката й да докоснат земята. Тя не изчака позволението му да утоли жаждата си, а се свлече на колене на брега на потока и загреба вода с двете си шепи.

— Какви са тия мъже в твоята страна, че да не могат да те победят във воинска игра?

О, значи я бе слушал. Или пък не. Може би бе чул само последната й забележка и тя му бе направила впечатление.

Когато се обърна, за да го погледне, едва не се сблъска с фембеъра. Грамадната котка се бе приближила зад Тедра и я душеше, докато тя стоеше на колене, много по-ниско. Не бе свикнала около нея да има каквито и да е животни, още по-малко толкова големи, но след като беше сигурна, че варваринът няма да позволи да бъде изядена, реши да игнорира чудовищния домашен любимец и се изви встрани, за да погледне покрай него.

— Воинска игра ли наричаш битката с оръжия? — след като той кимна, тя му се ухили. — Разбираемо е от моя страна да помисля, че вие позволявате на вашите жени да участват в подобни игри, тъй като в моя свят това е нещо нормално… и в повечето случаи печелим.

Тя избърса брадичката си с опакото на ръката и се изправи. Забеляза, че той има леко раздразнено изражение. Съвсем леко. Което означаваше, че сигурно бе много ядосан, след като бе позволил да му проличи.

— Продължаваш да наричаш държавата си „свят“. Веднага престани да го правиш, жено.

Тедра много добре знаеше, че не това го е раздразнило, а идеята, че една жена може да победи някой мъж.

— Както кажеш, бебче — съгласи се тя, все още усмихвайки се самодоволно.

— Също така, ще спреш да ме наричаш с имена, подходящи за малки деца.

— Това е само знак за привързаност, сладкишче.

— Няма да ме наричаш и така, и не искам да се преструваш, че чувстваш към мен привързаност, която все още не изпитваш.

Веселието на Тедра се изпари.

— Лазиш ми по нервите, воине. Трябва ли да ти напомням, че досега все още не си ми казал името си?

— Казвам се Чалън Ли-Сан-Тер — отвърна той надуто.

— Е, ура. И имам ли позволението ти да го използвам, о, велики господарю?

— Качвай се обратно на хатаара, жено.

Той не повиши глас, но тя много добре разпозна заповедническия му тон. Затова отиде до хатаара и зачака той да я повдигне и да я сложи на гърба на животното, с отвратителното чувство, че точно така би се държала една жена в Кан-ис-Тран. Той се опитваше по някакъв начин да я сплаши и това въобще не й допадаше. Обаче хареса името му, в което липсваха само буквите Д и Ж, за да може да се произнесе като Чалъндж^[1]. Зачуди се дали тази прилика е показателна. Както и да е, все още й харесваше начина, по който звучеше името му. Чалън Ли-Сан-Тер от Ша-Ка’ан, беше необикновен варварин.

Те напуснаха ливадата и влязоха в още един гъсто залесен район, преди търпението на Тедра да се изчерпа и тя отново да опита да възобнови разговора.

— Не можеше ли поне да вземеш дрехите ми, макар че не ми е позволено да ги обличам? Знам, че никога досега не си виждал одежди от такъв материал. Не си ли поне любопитен да разбереш от къде идват?

— Идваш от държава, наречена Кистран. Сигурно са от там.

Каква скучна логика.

— А искаш ли да знаеш къде се намира Кистран?

— Не.

— Не?

— Каква полза има от държава, в която жените са воини и мъжете не могат да ги победят? Воините не биха вдигнали меч срещу някоя жена, нито ще искат да имат вземане-даване с мъже, които не могат да контролират жените си.

— Да не би да е под достойнството ти? — изсумтя тя. — Но си ме разбрал погрешно, Чалън. Стигнали сме много по-далеч от това само един пол да управлява всички на планетата. При нас мъжете и жените са равни, учат се на едни и същи умения, позволено им е да имат едни и същи кариери. Вярно е, че нашите мъже дори не се доближават до твоята височина и не носят мечове, но Охранителите като мен използват други видове оръжия, такива, които не изискват да си огромен и силен. Ти дори изпробва на свой гръб едно от тях, но има и такива, които биха могли да те убият и от теб да не остане и следа — чу го да сумти и разбра, че отново не й е повярвал. — Тогава ми отговори на един въпрос. Ти можа да видиш и да почувстваш на какво е способен пулсарът ми. Някога виждал ли си, или поне чувал ли си за оръжие, което може да постигне такъв резултат?

— Такова нещо ще е полезно само за мъж, който не може да се защитава сам.

— Разумно заключение, което обаче не отговаря на въпроса ми. Не си чувал досега за такива оръжия, защото те не съществуват в твоя свят.

— Има държави, които са толкова далеч от тук, че никога не сме имали вземане-даване с тях.

— Имаш проклет отговор на всеки въпрос, нали? — измърмори недоволно тя. — Тогава я ми кажи как съм се озовала тук, след като онези държави са много далеч, и по-важното е, защо съм дошла сама?

— Както каза ти, да търгуваш.

— А както каза ти, на жените не им възлагат такива задачи. Да не би сега да признаваш, че има държави, с които не си запознат?

Той не отговори, а смени темата на разговора.

— Какво означава тази дума „проклятие“, която използваш толкова често.

— Използва се, когато искаш меко да изразиш възмущението си, каквото изпитвам точно сега — добре, че не беше от хората, които тропаха с крак, иначе по земята под нея винаги щеше да има дупки, свидетелстващи за това. Тя въздъхна. — Добре, нека се съсредоточим на нещо, което ти знаеш по-добре от мен, а именно, служенето, което ти дължа. Започвам да подозирам, че няма да бъде това, което мислех, че ще е, затова защо не ми разясниш всичко… в детайли.

— Има много неща, които ще трябва да правиш за мен.

— Като например?

— Тази нощ ще се постараеш да прогониш напрежението от мускулите ми.

— О, горкото бебче — промърмори тя сладко. — Да не би старата Тедра да е наранила големия варварин?

Тедра се поздрави за удара, който му нанесе, макар да бе сигурна, че той няма да го оцени — знаеше го и без да го поглежда. В този момент, той се наведе и се притисна към гърба й, за да достигне поводите пред нея.

Тя проследи с поглед, как връзва юздите на едно дърво и почувства, че е в беда. Когато ръцете му не бяха заети, не знаеше какво може да очаква от него. Дойде й на ум, че ще я набие, въпреки че не можа да си представи как ще го направи на гърба на хатаара. Но щом той плъзна ръцете си под одеялото, което покриваше голата й кожа, към нейните, тя ужасно се изненада, защото не го очакваше.

Обгърна я горещина, която й отне дъха, щом грубите му пръсти погалиха гърдите й, а после дланите му обгърнаха чувствителните хълмчета. Малкото пламъче, което бе запалил по-рано, сега се превърна в бурна клада, изпращайки нажежена лава по всичките й нервни окончания. Тя отметна назад глава, полагайки я на твърдото му рамо, и от устните й се изтръгна стон на удоволствие, който не би могла да потисне, дори и да бе усетила, че наближава.

Звукът проникна в ума й и й даде да разбере, че варваринът го прави отново небрежно и нехайно, без съмнение, с намерението да накара тялото й да пее от удоволствие, и нямаше никакво намерение да участва в дует. Инстинктивната й реакция бе да го спре и дори се опита завъртайки китката си. Но не успя да промуши ръката си под импровизираната дреха, та какво оставаше за това да избута неговата.

Беззащитна. Чувството й бе толкова непознато, че задейства инстинктите й за съпротива. Но можеше да се бори единствено с думи, защото той не й бе оставил друг избор. Страхуваше се, че това щеше да се повтаря доста често.

— Да не пропуснах нещо в превода, воине? Мога да се закълна, че службата ми щеше да се ограничава до определено място, а не да се пошляпваме където ни падне. Сега, наоколо не виждам нищо, което и бегло да напомня за спалня. А последния път, когато проверих, този хатаар не беше легло. Затова или престани, сладурче, или това ще означава, че си нарушил договора ни.

— Интелигентността е похвална за една жена, керима.

— Благодаря ти… или поне така мисля.

— Но е чиста загуба на време и енергия да използваш остроумието си върху мен. Отново се налага да ти напомня думите „където спя“.

— Ако това е твоят извратен начин да ми кажеш, че спиш върху това животно, опитай отново — каза тя сухо.

— Когато времето е лошо или сме на дълъг път, ние воините наистина спим върху своите хатаари. Това е нещо, което съм правил много пъти и ако не беше така, щяхме да отложим наказанието ти.

Тедра застина и след миг започна да се бори, за да се освободи от него, но ръцете му я държаха здраво и на едно място. Това ли трябваше да бъде наказанието й? Сега вече осъзна, защо бе толкова весел, когато й каза, че заслужава наказание заради неуважителното си поведение и че много скоро ще изпълни обещанието си. Този мъж бе сатана. Кой друг, освен един варварин, ще реши, че да накара една жена да го желае, е добро наказание?

Не можеше да му позволи да го направи. Ако я набиеше веднъж или два пъти, нямаше да има проблем да го понесе, но това? Желанието бе прекалено ново за нея и тялото й реагираше инстинктивно, без да може да го спре. Такава загуба на контрол бе твърде неприемлива за Охранител, който винаги трябва да е в най-добрата си форма и да се справя с всяка ситуация. Тук обаче тя не бе Охранител, но за горда жена като нея, последствията можеха да са също толкова лоши, дори може би и по-лоши.

Събирайки цялата воля, която притежаваше, Тедра си наложи да не обръща внимание на нежните докосвания по гърдите си. Можеше да почувства топлия бриз в лицето си, драскането на рунтавата козина на хатаара от вътрешната страна на бедрата си, дори и нежното докосване на тъканта, покриваща тялото й, но не и ръцете на варварина. Концентрацията вършеше работа, докато сръчните му ръце не откриха широко разтвореното местенце, където се съединяваха бедрата й, и тогава всички усещания, които се бе старала да игнорира я заляха, придружени с още куп нови…

Чувството беше такова, сякаш беше поднесъл пламък към запалително вещество. Пръстът, който се плъзна в нея, бе като запалената факла. Звезди, никога не бе подозирала, че може да съществуват подобни усещания! Те отнеха дъха й, подлудиха я. Сега тя се притискаше назад към него, давайки му пълен достъп до тялото си, молейки го да не спира. Удоволствието, което изпита, бе невероятно силно, разпространяваше се, молеше за освобождение. Но явно освобождението не бе на дневен ред. Това, което започна като бавно удоволствие, бързо прерасна в агония, непрестанните спазми обхванали тялото й не спираха дори за миг. Тя трепереше, стенеше, гърчеше се върху хатаара и се извиваше срещу мъчителя си. Много скоро буквално плачеше и умоляваше.

— Неее!

— Какво мислиш за Ша’Ка-анската дисциплина, жено от Кистран? — попита я воинът.

Гласът му бе толкова спокоен, че още повече навреди на вече изпънатите й нерви.

— Не… струва!

— Въпреки това е ефективна.

Това не беше въпрос, а изявление. Тедра не я бе грижа. Беше й нужна нечовешка концентрация, за да успее да чуе думите му. Усещанията, обхванали тялото, й ставаха все по-силни.

— Достатъчно, Чалън. Аз… извинявам се.

— Това е добре, но за какво се извиняваш?

— За нещо… за всичко… за каквото пожелаеш.

— Трябва да си по-конкретна, жено. Трябва да си спомниш, че си заслужи наказанието.

Тя беше сигурна, че никога няма да забрави случилото се, но успя да каже.

— Не мога да мисля. Не мога да издържа повече. Чалън, моля те…

Тя успя да се насили да спре и изстена тихо. Все още не бе готова да го моли да я вземе, но точно сега изгаряше от желание да го убие. Би дала всичко, за да може да се пребори с него, и сякаш имаше още няколко неща, които можеше да стори, с вързани китки или не. Но честта й възпря ръката й и тя се остави на волята му, дори и ако това щеше да я убие. А бе много вероятно да се случи именно това.

Тя започна да ридае, когато Чалън включи и палците си в изтезанието, като единият затърка твърдата пъпка, в която се бе превърнало зърното на едната й гърда, докато другият започна да масажира свръхчувствителната кожа между бедрата й. В мига, в който се разплака, изтезанието спря. Но така или иначе агонията не престана, тялото й все още крещеше от нужда. Тя продължи да плаче, защото знаеше, че желанието, което варваринът бе породил в тялото й, ще се уталожи, едва след като измине известно време. То щеше да изчезне, но той със сигурност нямаше.

Голямата му ръка, се уви около нея, сякаш искаше да я утеши. Тедра едва го осъзнаваше, но все пак се зачуди, какво е намислил сега. Със сигурност не съжаляваше за това, което й бе сторил.

— Какво беше казала за пошляпването?

Ако се опитваше да я разсее, за да не плаче, успя.

— Това е стара Кистранска дума, от древния свят. Означава да се задяваш — игра на ръцете, само че е взаимна, както е взаимно и удоволствието, което произтича от нея. Това, което ти направи, не беше същото.

— Не се и очакваше да бъде такова — каза той просто, после въздъхна. — Ти не прие много добре наказанието, керима.

— Искаше да ти се моля, нали? — попита го с горчивина.

— Звукът на молбите ти, щеше да бъде сладък.

— Мразя те — каза тя, но развали ефекта, като изхълца.

Той се засмя.

— Един воин не може ли да се пошегува с жена си?

Той сериозно ли говореше?

— Не съм твоя жена, само имаш правото да ми заповядваш през следващия месец. И смятам да те предупредя, воине. В мига, в който този месец изтече, вероятно ще те убия.

— Ето, това вече са думи на жена, изтърпяла наказание. Наистина напредваш в това да се държиш по-женствено.

Обърна се, защото изпита неистова нужда да види лицето на мъжа, изрекъл подобна глупост.

— Заплашвам, че ще те убия, а ти ме наричаш женствена?

Той й се ухили и използва възможността, докато бе обърната към него, нежно да избърше сълзите от бузите й.

— Нормално е една жена да говори такива неща, когато се чувства наранена. Това са просто думи, керима, и не бива да се приемат сериозно.

— Добре. Продължавай да говориш така, бебчо. Но не искам да умреш, без преди това да съм те предупредила.

Той я погледна косо, давайки й да разбере, че не е пропуснал как го нарече, но смята да го игнорира, поне засега, а втората й заплаха съвсем пренебрегна.

— Наказанието си има точна цел. Ако се поучиш от него, няма да повтаряш грешките си. Нямах намерение да те нараня, но ти едва ли мислиш така, което ме кара да съжалявам за наказанието, с което реших да ти дам урок. Ако знаех, че ще се възбудиш толкова бързо, никога нямаше да те докосна на онова толкова чувствително място.

Да не би той да се извиняваше? Само че едва ли смяташе да промени нещо, с което да облекчи положението й, и от извинението му нямаше „голяма полза“. Просто казваше, че не е възнамерявал да я възбуди до такава степен, че да я разплаче и сега просто посочваше грешката си. Голяма работа. Според нея, възбудата си беше възбуда. Той я бе насилил и не изпитваше грам съжаление за това… Явно наистина бе направен от камък. Проклятие, как го бе постигнал?

Тогава бе осенена от една мисъл, която би могла да даде отговор на повечето от въпросите й.

— Истински ли си, Чалън? Можеш ли да кървиш?

Той й се намръщи.

— Обясни какво намекваш, жено.

— На моя кораб имам андроид. Той е красив. И почти толкова свободно мислещ, колкото и Марта. Програмиран е да прави всичко, което му заповядам. Но не е истински. Той може да направи това, което ми направи преди малко, ако така е програмиран, и да не почувства нищо. Ти не чувстваш нищо, докато ме докосваш, нали? Не можеш да го отречеш. Гласът ти беше толкова проклето спокоен. Истински ли си? Или тази планета е много по-напреднала, отколкото смятах в началото?

— Историите ти стават все по-измислени, жено — ядоса се той. — Дано не забравя да предупредя Тамирон за твоя „измислен“ мъж.

Тедра смръщи вежди.

— Дай ми точен отговор варварино или ще се наложи сама да проверя дали кръвта ти е червена, вместо черен лубрикант.

— Аз съм толкова истински, колкото и ти, керима. Мислиш, че един воин има толкова малко самоконтрол, че не може да се държи дисциплинирано около жена си? Сега видя, че това не е така.

— Аз не съм…

— Ти си това, което кажа, че си. Не е ли така?

Въпросът му бе зададен по такъв начин, че да я накара да си спомни, че все още се намират „там, където спи“, което в превод означаваше, че „неговата воля, е нейна воля“.

Тедра стисна зъби и му обърна гръб, преди да процеди:

— Както кажеш, бебчо.

Думите й го накараха да обвие ръка около кръста й, да я притисне към гърдите си и да захапе леко ухото й, преди да попита:

— Искаш ли да преосмислиш последната си дума?

В интерес на истина, тя искаше.