Джоана Линдзи
Жената на воина (36)

Глава тридесет и шеста

Първият път бяха трансферирани пред входа на мината, но Тедра помоли Марта да направи обратния трансфер на Чалън някъде другаде, по-далеч от мястото, където земята бе напоена с кръвта му. С малко късмет, Чалън дори нямаше да разбере, че е напускал планетата… само дето всичките му воини бяха все още там, чакаха ги да се завърнат и гледаха толкова изумени, колкото можеха да бъдат едни варвари, виждайки как някой се материализира пред очите им.

— Можеш ли да говориш с тях, Тамирон, и да ги помолиш да не казват на никого това, което видяха днес?

Не беше сигурна, че Тамирон я е чул. Той гледаше изумено към съвсем здравия Чалън. Това беше първият път, когато го видя след трансфера на кораба. По тялото му нямаше дори белег, нямаше нищо, което да покаже, че Чалън е бил толкова зле ранен, че досега щеше да е мъртъв, ако не бяха чудесата от един друг свят, и Тамирон все още не можеше да повярва, че това, което вижда, е истина.

— Ами костите му?

— Какво? — намръщи се Тедра. — Какво за костите му?

— Много от тях бяха строшени.

— Всичко е излекувано, Тамирон. Казах ти, като нов е и всеки миг ще се изправи, за да го докаже. Чу ли ме какво ти казах за воините?

— Разбира се, но случилото се трябва да се обсъди с шоданът — отвърна той.

— Всъщност, единственият, който не искам да научава, е именно Чалън. Наистина ли трябва да научава за раните си? Не може ли просто да мисли, че е изгубил съзнание за известно време?

— Защо?

— Не искам да мисли, че съм му спасила живота.

— Но ти направи точно това.

— Не съм. Просто направих това, което трябваше.

— Не можеш да имаш тайни от шодана, жено.

Тя бързо бе научила да разпознава изражението това-е-краят-на-тази-дискусия.

— Добре, поне ме остави да му кажа сама, става ли? Искам още един шанс сама да го убедя за това, откъде съм, без ти и приятелчетата ти да ми дишате във врата.

— Ако попита…

— О, Звезди, остави ме с него до края на деня — каза тя раздразнена. — Вие си тръгвайте, връщайте се в града. Няма да ви се наложи да го лъжете, ако не сте тук, за да ви попита, и така няма да пазите тайна от него.

Вместо да й отговори, той отново погледна надолу към Чалън и тя бе сигурна, че Тамирон ще полудее, задето не може веднага да сподели с приятеля си чудесата, които бе видял. Също така знаеше, че той все още не е напълно убеден, че Чалън е добре и нямаше да се успокои, докато не говореше с него. Но тя нямаше да има друга възможност да убеди своя воин, че никога не го е лъгала и всичко, което му е разказала за живота си, е истина. И по-важното бе, той да чуе за случилото се именно от нея.

— Виждаш ли, той диша? — каза тя раздразнена. — По-рано ми се довери, Тамирон, защо не ми се довериш и сега? Преди да се стъмни, ще съм го върнала в замъка. Само няколко часа. Толкова ли много искам, след като спасих живота му?

Веждите на воина се повдигнаха, чувайки я как се възползва от ситуацията, но Тедра беше готова да използва всяко преимущество, което щеше да й помогне да постигне своето. И този път се получи.

— Много добре, но трябва да се върнете не по-късно от смрачаване — каза й Тамирон.

— Не се тревожи — ухили се Тедра, тъй като бе спечелила. — Дори можеш да пратиш някой да ни търси, ако се забавим малко повече.

— Това ще бъде безполезно, ако използваш кутията за връщане-отново-горе-в-кораба. Затова я искам обратно.

Тя сви рамене и му я подаде.

— Не се ли тревожиш за реакцията му, когато разбере, че си ми я дал? Все пак, ти никога не нарушаваш директните му заповеди, дори и да са за негово добро.

— След като ти си тук и все още си под неговата власт, няма за какво да се тревожа. Всичко беше така, сякаш ти си поискана жена.

Това „под неговата власт“ я накара да простене и да признае:

— Не ми допада да пукам този твой самоуверен балон, в който си се настанил, воине, но докато не напусна този район, Марта все още може да ме засече и да ме Трансферира на кораба, както направи с Чалън. Затова ще ти се наложи да приемеш думата ми, че нямам намерение да изчезвам, преди да платя дълга си на загубила предизвикателство.

— Шоданът те нарича жена-воин. Той не би те нарекъл така, ако ти липсва воинска чест, затова, като ми дадеш думата си, това ми стига.

Тедра се опита да не се възгордее от комплимента.

— Когато решиш да се довериш, го правиш докрай, нали? Благодаря ти, Тамирон. Но сега най-добре тръгвай или няма да е нужно да ми се доверяваш.

Той кимна и подбирайки останалите, тръгна към града. Тя ги наблюдаваше, докато се изгубиха зад завоя на пътя, водещ към Ша-Ка-Ра. Тогава се обърна, за да погледне големия си варварин. Изглеждаше много спокоен и безобиден под въздействието на упойката на медитеха.

През тялото й пробяга тръпка, когато си помисли, колко близо бе до това да го изгуби. И сега, след като го имаше само за себе си, бе решена да го събуди, защото се нуждаеше да си поговори с него. Тедра се разходи напред-назад за няколко минути, но накрая седна и повдигна главата му в скута си.

Той веднага се изправи и седна, сякаш го бе разбудила от лека дрямка. Огледа се наоколо и попита:

— Защо сме тук навън?

— Наслаждаваме се на следобедното слънце? Ще се хванеш ли на това? Ами ако ти кажа, че ти си дремваше и аз стоях тук да те гледам как спиш? Бих могла, но предполагам си спомняш, че тунелът се срути върху теб.

— Правилно предполагаш.

Медитехът бе почистил не само тялото му, но и браките. И тъй като и тя бе чиста, може би той нямаше да се зачуди защо не са целите в пръст. Но това не означаваше, че го лъже, а просто, че заобикаля истината.

— Какво мога да ти кажа, скъпи? Главата ти не е толкова твърда, колкото смятах.

Той й хвърли един бърз, укорителен поглед. Мъжът не беше глупав, дори паметта му можеше да си съперничи с тази на компютър Мок II.

— Помня болката, керима, но не беше в главата ми. Защо не чувствам нищо сега?

— Божествена намеса? Не? Добре, трябва да ти призная, че получих малко помощ. Тъй като не можех да понеса да гледам как някой страда, особено ако този някой си ти, убедих приятелчето ти Тамирон да ми позволи да говоря с Марта. Помниш ли Марта, моя богоподобен компютър, който може да прави куп чудеса? Е, тя те взе горе на кораба ми, поработи малко върху теб и те върна, с тази разлика, че вече нямаш рани. Ще ми повярваш ли?

Вместо както винаги да я погледне със съмнение, Чалън я грабна и я отнесе до чакащия му хатаар. Тя не знаеше какво е намислил, но след миг вече яздеха към града и той бързаше доста. Всичко, което можеше да направи, бе да се държи за него, за да не падне.

— Да не полудя? — успя да попита тя, преди ръката на варварина да покрие устата й. И той не я пусна, докато не преминаха през улиците на Ша-Ка-Ра, за да достигнат до замъка му.

През това време Тедра вече бе решила да не обяснява на Чалън, че е от друг свят. Вече не бе сигурна дали искаше да говори за каквото и да е било с побъркания варварин. А той все още не й казваше, защо толкова бързаха да се върнат в града. Чалън влезе направо в замъка, но дори тогава не я освободи, внесе я в сградата и без да спира, се насочи към спалнята си. Чак когато стигнаха там, най-после я освободи.

Тедра започна да става нетърпелива. Скръсти ръце и закрачи напред-назад пред воина, който явно едва сега успя да се поуспокои.

— Да не ни дебнеше още някоя са’або? — предположи тя. — И до града ли ни проследи? Не? Може би са се задействали противопожарни аларми, които само ти можеш да чуеш? Или просто си си загубил ума?

— Беше наложително да се смесим с тълпата, за да не може да те проследят — отвърна много спокойно той, сякаш не й беше изкарал акъла. После каза на един дъх. — Не е нужно да ходя на кораба ти, за да знам, че е там горе.

— Какво?

— Говорих с твоята Марта. Тя ми доказа, че съществува, като направи дупка в земята. Не е нужно да ходя…

— Чух те и първия път! — изкрещя Тедра. — Кога говори с моята Марта?

— След като те наказах. Имах нужда от съвет от някого, който те познава по-добре, отколкото аз.

— И получи ли съвета? Да, разбира се, че си. Нищо чудно, че ми направи толкова много подаръци.

— Не тя ми каза за подаръците, керима. Тя предложи да ти позволя да освободиш гнева си, без значение колко неуважителна може да станеш. Беше добър съвет, за който съм благодарен, но не се доверявам на твоята Марта, затова трябваше да направя така, че тя да не може да те „засече“.

Очите на Тедра се разшириха.

— Защо си помислил, че тя ще ме засече?

— Нали ми каза, че си говорила с нея? — попита той.

— И ти ми повярва? Предполагам, че сега ще ми кажеш, че приемаш всичко, което съм ти казала за истина, просто защото си говорил с Марта. Тя може да те убеди, но не и аз?

— Защо си ядосана, жено?

— Ти не би ми повярвал! Показах ти какво може да стори пулсарът ми, показах ти какво мога да правя аз, дори ти показах живите Кистрали, дадох ти толкова много доказателства, но не, ти отказа да ми повярваш. А Марта ти показа само един лазерен лъч и ето, ти вече си убеден. Е, много ти благодаря, но вече не се интересувам в какво вярваш и в какво не.

Той отиде при нея и я прегърна, без значение, че тя се бореше с него. Така притисната към него, тя започна да мисли за други неща. Мразеше го, но се случваше всеки път, когато той я прегърнеше така. Не беше честно как можеше толкова лесно да я подлуди, но тя трябваше да го приеме. На този свят нямаше справедливост за жените.

— Не ми харесва това, което трябваше да ти призная — каза той със своя спокоен тон, който нито потвърждаваше, нито отричаше думите му. — Също така не ми харесва и фактът, че нямаше да си го призная, ако това не се бе случило, но не мога повече да го пренебрегвам. Сега, като шодан на Кан-ис-Тран, аз ще трябва да науча какви причини са те довели тук, какво можеш да предложиш и какво ще поискаш в замяна. Сега, ти няма да си задължена да общуваш само с мен, а ще можеш да говориш с всички шодани в Кан-ис-Тра. Това, което искам да кажа, жено, е, че досега се опитвах да не вземам предвид произхода ти. Дори пред твоята Марта не бих признал, че още от началото подозирах, че ми казваш истината.

— Не каза… защо се опитваш да пренебрегваш произхода ми? — попита тя, вече усмихвайки се спокойно, защото имаше бегла представа каква може да бъде причината.

— Предположих, че това може да попречи на службата ти. И отново реших да го пренебрегна.

Тя се дръпна назад, за да го погледне недоволно.

— И защо? Това ли е единствената ти причина?

— Искаш ли да чуеш, че ми се ще да си от моя свят и да бъдеш свободна за поискване?

— За това се досетих и сама — каза му тя. — Какво още?

— Искаш ли да чуеш, че съм развил собственическо чувство, което е необичайно за един воин?

Тя се надяваше, че той само се шегува с нея, но имаше само един начин да разбере дали е така.

— Това е добре. И след като си призна толкова много неща и аз искам да ти призная нещо. Влюбена съм в теб, Чалън.

— Знам.

— Как така знаеш?

— Беше неизбежно, но съм доволен, че се случи за толкова кратко време.

Тя го погледна удивена. Това ли беше? Той беше доволен? Всъщност той наистина изглеждаше доволен, но не й каза това, което имаше нужда да чуе. Осъзна, че никога не е чувала той да изрича на глас чувствата си, бе забравила огромното откритие, което бе направила скоро след пристигането си, и то бе, че варварите не са способни на силни чувства, не и когато се отнасяше за нещо важно. Беше крайно време да запомни това, след като бе позволила на емоциите да я водят.

— Можеш да забравиш глупавото ми признание, воине. Излъгах те.

Той има наглостта да покаже, че намира думите й за забавни.

— Това е реакция на жена с големи очаквания. Но трябва да знаеш нещо, керима — добави той нежно, — жените изпитват любов, но воините — не. Жените на Ша-Ка’ан отдават свободно любовта си и очакват в замяна само защита и грижи от своя мъж. Ще ти се наложи да приемеш това.

— Да се обзаложим ли? — тя се измъкна от ръцете му и му обърна гръб. — Виж, това така или иначе няма никакво значение — каза тя. — Всичко е само временно, затова не е кой знае какво. Сега ще забравим ли тези глупости, за да се заемем с важните неща? Искам да се разберем какво ще правим, след като службата ми свърши, защото не искам да се застоявам на тази планета.

Ръцете му отново я обгърнаха, но този път бе застанал зад гърба й и я стисна толкова силно, че тя не можеше дори да помръдне.

— Това, което те наранява, не е глупост, керима. Няма да позволя да бъдеш наранена, от каквото и да е.

— Няма да позволиш? — тя се засмя и се задави. — Ти ме убиваш!

Натискът намаля, но само защото тя отново се завъртя с лице към него.

— Ще спреш да приемаш това като нещо временно, жено. След като службата ти свърши, няма да ме напуснеш. Аз ще дойда с теб в твоя свят, ще свърша това, което трябва да бъде свършено, защото знам, че е важно за теб, и тогава ти ще се върнеш тук с мен и ще останеш завинаги.

— А ако откажа?

— Тогава няма да получиш помощта, от която твоята Марта настоява, че имаш нужда.

— Проклятие, условия ли ми поставяш? — попита тя войнствено.

— Да.

Тя се вгледа в него, борейки се между желанието да изкрещи и това да се засмее. Да не би да бе полудяла през последните няколко минути?

— Имаш ли някаква представа за какво се пазариш и в какво ще се замесиш?

— Това няма значение. Разбираш ли, че никога няма да ти позволя да ме напуснеш? Ти ми даде любовта си…

— Взимам си я обратно… — тя се опита да се обърне, но безуспешно.

— Ти ми я даде и сега е само моя, не можеш да си я вземеш. В замяна, аз ти давам своя живот — той е твой до деня, в който умра.

Тя имаше чувството, че това са думите, които воинът изрича, когато се врича на една жена. Също така, чувстваше с цялото си същество, че големият идиот я обича и дори не го осъзнава. Ако тези варвари се нуждаеха от нещо, то бе да се превъзпитат и да променят убежденията си, особено това, че воините не са способни да изпитват силни чувства. Нейният воин влагаше толкова чувства в това, което казваше, че ако вложеше още малко, щеше да й счупи костите. Защо въобще се бе опитала да се предаде, та тя никога не се предаваше? Ако той не я обичаше сега, много скоро щеше да го накара да я обикне.