Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ли-Сан-Тер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warrior’s Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 104 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh

История

  1. — Добавяне

Глава тридесета

Изминаха няколко часа, прекарани в неземно блаженство, преди Тедра отново да може да мисли ясно. Но преди да успее да се възмути, задето бе победена по този начин, варваринът се просна на леглото до нея и вече въобще не му беше до смях. Той бе напълно изтощен. Беше изцеден. И въпреки това, изражението му бе напълно сериозно.

— Това доказва всичко — каза той.

Не бе нужно тя да пита кое е доказано. Наранените чувства и засегнатата гордост не издържаха дълго след първите му целувки; същото се случи с решителността, гнева й и всичко останало. Трябваше да си го признае. Тя просто бе пристрастена към великолепното му тяло. Бе достойно за презрение и за оплакване, но така или иначе, бе доказан факт. Само бе изненадана, че Чалън не й го натякваше. Но той не го правеше. В изражението му нямаше триумф, а само неохота, че трябваше да каже нещо, за което явно не бе готов да говори.

— Сега е мой ред да кажа истината. Ще се постарая да съм напълно откровен.

Това бе придружено от половинчата усмивка, сякаш се опитваше да се пошегува, но си личеше, че не му е забавно. Съмняваше си, че той знае, как истински да се наслади на нещо — за него всичко бе черно-бяло. Беше убеден във всичките си вярвания и нямаше място за съмнения или натякване. Искаше й се и тя да беше поне наполовина толкова решителна.

— Добре, воине. Слушам те — каза тя с въздишка. — Но първо искам да ти кажа, че единственото, което направи, бе да докажеш простия факт, че тялото ми обича сексуалното споделяне с теб. Това не значи, че не съм говорила истината за онова, което ти казах. Просто точно сега, тялото ми не е подредило правилно приоритетите си.

И точно сега това бе добър пример, защото й се искаше той да се отдръпне от нея, щом смятаха само да говорят. Чалън се бе прилепил напълно към дясната страна на тялото й, почти излегнал се върху й. Тъй като тя лежеше по гръб, а той на едната си страна и се подпираше на лакът, мъжът буквално се бе надвесил над нея. Голите му гърди бяха притиснати плътно до нея и бе достатъчно леко да наведе едното си рамо, за да я покрие цялата. И макар че свободната му ръка не я докосваше, а почиваше спокойно на бедрото му, той изглеждаше така, сякаш бе готов да я сграбчи на мига. Позата му я разсейваше, опъваше нервите й и тъй като бе подчертано доминираща, за нея бе очевидно, че го прави умишлено. Освен това я принуждаваше да чака по-дълго, за да чуе каквото бе намислил да й каже. Тя се почувства леко обидена от очевидната му тактика и това й помогна да запази мълчание, докато той се наканеше да говори.

— Обикновено, на воина му е забавно — започна той, — когато неговата жена казва и прави разни странни неща, при положение, че той знае, че му е ядосана.

— Ти беше развеселен — напомни му тя.

— Бях облекчен, керима, и невероятно щастлив, че не съм ти нанесъл толкова голяма вреда, която не би могла да бъде поправена.

— Ето, отново изопачаваш всичко, което казах. Това, което стори, не може да бъде поправено, Чалън. Ти превърна едно просто наказание в демонстрация на варварското милосърдие. Преигра.

— Знам.

Тедра се намръщи. Бе сигурна, че го е чула правилно, но имаше чувството, че е пропуснала нещо.

— Я повтори? Какво имаш предвид с това „знам“?

— Наказанието ти продължи много по-дълго, отколкото трябваше.

— Признаваш, че си садист, така ли? — попита тя подозрително. — По някаква причина, вече се бях досетила.

Той се намръщи също като нея.

— Признавам, че бях толкова отвратен, от този свой дълг, че имах нужда от помощ, за да го довърша. Взех нещо, което да ми помогне, но нямах идея, че резултатите ще са такива.

— Чакай малко. Под помощ, имаш предвид нещо като лекарство? Помощ, която да те промени? Проклятие, да не си взел дрога?

— Да, може и така да го наречеш.

Тя можеше само да стои и да го гледа, без да знае дали иска да се разсмее или да се ядоса. Големият, смел варварин имаше нужда от помощ, за да накаже една дребна жена? Това беше много забавно. Дори тази причина бе малко трогателна. Да направи това… хей, я поспри, скастри се тя. Това нямаше никакво значение, нали? По дяволите, не.

— Значи не ти е било приятно да ме накажеш? Не ми се прави на глупак, бебчо. Така или иначе, бях наказана, тъй че според мен има голяма разлика в това да мразиш нещо и да го направиш.

— И според мен има „голяма разлика“ както се изрази. Съжалявам, че трябваше да те накажа. Но това не значи, че можех да игнорирам дълга си.

— Не ми ги говори тези. Ти си този, който коли и беси тук, ти си шоданът. Можеш да направиш всяко проклето нещо, което пожелаеш.

— А това, което желая, керима, е да се грижа за безопасността ти. Ако това значи, да се погрижа да спазваш правилата, които са създадени за твое добро…

— Не искам да те слушам повече, воине — сряза го Тедра. — Когато решиш какво искаш, удоволствие или отвращение, можеш да ме уведомиш и отново ще поговорим за това. Или като се замисля, няма да говорим. Вече не желая да обсъждаме тази тема.

Ще ме изслушаш — каза той с такова раздразнение, че гласът му прозвуча строго и заповеднически. — Още не съм те помолил за прошка. Правя го сега.

— Това да не е някакъв вид варварска шега? Искаш прошка, след като току-що призна, че не съжаляваш? Извини ме, но въобще не ми е забавно.

Той очакваше тя да кимне, приемайки извинението. Но Тедра нямаше никакво желание да кима, а той нямаше да продължи, докато тя не го направеше. Търпението му бе много по-голямо от нейното, което почти се бе изчерпало. Тя кимна, но остана със стиснати устни и не проговори. За него обаче, това бе достатъчно.

— Воинът ще направи това, което се очаква от него, без значение какви са чувствата му. Заслужиш ли си наказание, жено, не се заблуждавай, ще го получиш. Но няма да бъде направено отново толкова небрежно и без липса на емоции, като миналата нощ — тя понечи да каже нещо, но той сложи пръст на устните й. — Няма никакво извинение за липсата ми на загриженост и за това, че не бях наясно, че онова, което сторих, премина всички граници. Бях безотговорен, че не помислих по-рано какво може да последва, след като пих отварата, за да ми помогне. Вината е моя. И съжалявам за това. Съмнявам се, че дори прошката ти, може да ме избави от тази вина, но все пак те моля за нея. Ще ми простиш ли, чемар?

Той махна пръст от устните й и зачака да му отговори, но Тедра не знаеше какво да каже. Значи кошмарът, който я бе накарал да изживее, не е бил умишлен? Не е искал да й причини всичко това? Можеше ли да е истина? Щеше ли да й го каже, ако не бе така?

Той признаваше, че не е перфектен, че също като обикновените хора, правеше грешки. Това наистина я изненада, но той й призна, че съжалява, и проклет да е, звучеше напълно искрен. И все пак, не каза, че няма никога повече да я наказва, а точно обратното. Дори й обеща нещо повече — следващия път да й поиска прошка, за онова, което щеше да й стори. Още нещо, което я объркваше. Той бе помолил за прошка. Помоли! Дали това трябваше да бъде изкуплението за наранената й гордост? Всичко, което бе направил, бе да й напомни, че никога нямаше да забрави как му се молеше през изминалата нощ. А в сексуален аспект, как би могла някога да забрави?

Тя се поизправи. Въобще не й харесваше пода под краката й да се клати така. Трябваше ли да му позволи да смята, че може да й причини всичко, щом след това, щеше да й се извинява. Обаче… обаче той я нарече чемар. Любима. Разбира се, за Ша-Ка’анските воини думата не бе нищо повече от знак за привързаност. Но все пак й бе приятно да я чува. За нея тя имаше едно особено значение… за един миг… и тя… тя наистина ли смяташе да позволи на сладките му приказки да я разубедят толкова лесно?

Сякаш трябваше да се оправдае за нещо, тя каза:

— Как така не си бил наясно какво ми причиняваш и все пак си го спомняш? Откъдето и да го погледна ми звучи невъзможно, Чалън.

— Наистина е невъзможно. Помня много малко от това, което ти сторих. Осъзнах колко е сериозно, след като видях реакцията ти. И знам, че слънцето почти бе изгряло, докато успея да се възстановя и да остана в съзнание достатъчно дълго, че да се отдалеча от теб.

— Нима искаш да ми кажеш, че не помниш какво ми стори? — попита тя, повишавайки тон.

— Не помня… но все пак бях сигурен, че съм направил това, което трябваше да направя.

Арогантността му, че е свършил онова, което според него е трябвало да стори, я ядоса много повече от всичко останало досега.

— Тогава нека перифразирам въпроса си. Казваш ми, че не помниш моята роля в снощното фиаско?

— Нищо, след като ме нахрани. Помня, че разпалих гнева ти, както и всичко, което се случи от момента, в който се присъединих към теб, до мига, в който ме нахрани. На сока, който пих, му е нужно известно време, за да подейства напълно. Но не мога да си спомня, кога съм започнал наказанието, нито някоя част от него.

И тя би трябвало да се хване на тези лъжи?

— Значи не помниш заплахата ми, че ще скоча от балкона и ще се самоубия, не помниш, че заплаших да отрежа това безполезно парче месо… което е между… твоите…?

Тя не довърши. Неподправеният ужас в погледа му, й даде да разбере, че той наистина вярва, че му е наговорила всичко това миналата нощ. Доказа й, че той наистина не помни нищо, от това, което му бе казала и направила. Може би миналата нощ щеше да му каже всичко това, но по онова време бе прекалено заета да плаче и да го умолява да я люби и дори не се бе сетила да заплашва или блъфира.

Тя почувства как дъхът, засяда в гърлото й. Основите, поддържащи гнева и възмущението й, се сринаха. Само предположението, че е направил, това, което се е очаквало от него, не бе същото, като да помни, че го е извършил. Той не си спомняше срама й и колкото и да си представяше какво се е случило, имаше вероятност даже да не успее да се доближи до реалността. Можеше дори да успокоява гордостта си с увереността, че вероятно би издържала нормалната продължителност на подобни наказания… и ако Чалън не бе под въздействието на наркотика, сигурно щеше да спре, когато тя започна да плаче и да го умолява. И дори малко сълзи и молби нямаше да променят това, което искаше да направи, а то бе да се разсмее, защото щеше да имаше възможност да му прости и все още ще може да му се наслаждава напълно, докато свършеше службата й. Затова може би, в действителност бе благодарна, че е взел помощното средство, макар и заради него да бе удължил ненужно страданието й. За нея най-ужасното бе това, че се бе унижила и посрамила и се зачуди колко ли дълго щеше да си спомня случилото се, след като знаеше, че той не го помни.

Но нима щеше да го остави да си отдъхне толкова скоро? Грешката му не бе по-лоша от нейната, но за своята тя бе изтърпяла наказание. Кой наказваше воините, когато сгрешаха? Тя можеше — помисли си с известна доза задоволство. Какво по-добро от това да използва вината му срещу него. Не й се налагаше да го излъже, за да го направи. Всъщност, той все още изглеждаше доста разстроен от мисълта, че тя е прибягнала до насилие, и то не само срещу него, но и срещу себе си, а това въобще не се бе случило.

— Не познаваш ли гнева, когато го чуеш, воине? Никога не съм ти казвала това през миналата вечер. Дори не съм си го помисляла.

— Значи това е било само за да засилиш вината ми?

— Не, просто за да видя дали ми казваш истината, или не.

— Значи, ако все още си ядосана, трябва да предположа, че истината не ти е повлияла по никакъв начин. Ако е, можеш да ми простиш…

— Не съм казала това — прекъсна го тя, стараейки се да прозвучи неохотно.

Но той го прие буквално и реши, че щом може да му прости, значи вече му е простила и на момента по цялото му тяло се плъзна истинско облекчение. Тя не бе разбрала колко много го бе тревожило това, докато не усети как тялото му се отпусна върху нейното. Но не оцени усмивката, която се разля по лицето му, заедно с облекчението.

— Искаш много от мен, без да ме компенсираш за стореното, воине — нацупено каза тя, надявайки се да попречи на веселието му да се завърне.

Не успя.

— Нима? — той се опита отново да изглежда сериозен, но просто не успя. — Ами ако ти кажа, че съм ти донесъл един малък подарък, с който да изкупя част от вината си към теб?

Това разпали любопитството й, особено след като се бе появил, без да носи нищо със себе си. Зачуди се каква ли бе варварската представа за подарък, който можеше да изкупи вината. Но каквото и да беше, едва ли би могла да си го представи.

— Подаръците може и да успокояват вашите Ша-Ка’ански жени, но не и мен. Там, откъдето идвам, е око за око, зъб за зъб.

— Това не го разбрах, обясни ми.

— Значи, че трябва да получиш същото като мен, бебчо, да си сменим местата… да кажем до края на вечерта.

— Искаш да лежа по гръб, докато ти ме гледаш от позицията, в която съм сега?

Тя едва не се засмя заради объркването му.

— Не, не физически да си сменяме местата.

— Значи да си сменим статута? — заключи той, видимо развеселен. — Искаш да бъдеш шодан?

— Не… имам предвид това, аз да бъда победителя, а ти — победения в предизвикателството, и да ми дадеш всички привилегии, които произтичат от това.

Той застина за миг и тя си помисли, че сигурно дори е спрял да диша. Вече не му се налагаше да гледа сериозно. Всъщност, той дори изглеждаше малко шокиран.

— Искаш да ме поставиш в позиция, в която аз да се подчинявам на твоите заповеди?

— Вече схвана, бебчо, и няма да има никакви ограничения, ако се съгласиш на това. Без значение какво ти наредя да направиш или какво ти направя аз, няма да ми отказваш. Трябва да приемеш всичко, като истински победен, и да ми дадеш същата служба, която ти давам и аз.

— И ще ми простиш?

— Напълно.

— И ще ми служиш доброволно?

— Безусловно.

Той не попита нищо повече. Изминаха няколко дълги минути, без да направи нищо друго, освен да стои и да я гледа. Инстинктивно, тя знаеше, че вътре в него се борят нещо повече от желанието да я успокои и нежеланието да го направи по нейния начин. Тедра едва не промени решението си, знаейки, че за него бе напълно непознато чувството да изпълнява нечии други нареждания, особено ако са давани от жена. А да се съгласи да изпълнява заповеди, без да знае какви ще бъдат те, щеше да бъде непосилно за него. Никога нямаше да се съгласи.

— Ще получиш своето „око за око, зъб за зъб“, керима.