Джоана Линдзи
Жената на воина (34)

Глава тридесет и четвърта

— Кой притежава тези мини?

— Аз.

Тедра се обърна изненадано към него. Спускаха се по един стръмен склон, дълъг повече от сто метра. Чалън й обясняваше как се добиват Гаалските камъни, как се транспортират, продават и всички опасности свързани с тях. Беше изумена да научи, че всички миньори са мъже, които по един или друг начин са загубили зрението си. Разбира се, нямаше много такива миньори, но бе важно те да са слепи, защото, за разлика от обикновените каменни мини, жилата на гаалските камъни светеше толкова ярко, че зрящите миньори със сигурност биха ослепили. Ша-Ка’анците явно все още не бяха открили начин да избегнат този риск или просто не искаха да го направят. Все пак, добивът на Гаалски камъни бе добре заплатена работа за хората с увредено зрение.

— Какво имаш предвид с това „аз“? — попита тя. — Искаш да кажеш, че ги управляваш във функцията си на шодан?

Чалън се засмя на объркването й.

— Това, че съм шодан не ми носи много облаги, освен, че живея в хубава къща. Мините са собственост на семейството ми, което от стотици години притежава северната страна на планината Раик.

— Но градът е от северната страна, нали? Това означава ли, че притежаваш и Ша-Ка-Ра?

— По-голямата част от него, да.

— Е, по дяволите, нищо чудно, че си шодан. Как стана така, че досега не си споменал колко могъщ земевладелец си?

— Не съм сметнал, че е нужно да го правя. Но и тук грешиш, керима. За шодан се избира най-силният воин или постът се получава, когато един воин предизвика и победи настоящия шодан.

— А как беше в твоя случай?

— По малко и от двете. Воините, които ме следваха искаха титлата да бъде моя. Шоданът се ядосал, след като чул слухове за това, и ме предизвика.

— Сигурно това е била страхотна победа за теб.

— Не напълно. Когато нямах толкова задължения, имах повече време да се забавлявам.

Тя се изчерви, но не заради думите му, отнасящи се за сексуално споделяне, а заради страстния му поглед.

— Горкият ми той — измърка тя. — Не съм забелязала напоследък да си ограничил забавленията.

— Не бих и могъл, след като до себе си имам такава красавица, загубила предизвикателство, която да ме изкушава.

Тедра се завъртя, за да не гледа собственическия му поглед, който я изпиваше от глава до пети.

— Изправени сме пред една леко неудобна тема, скъпи. Все пак тези мини не са „мястото, където спиш“.

— Това има ли някакво значение?

Нямаше, не и сега, но тя не би му го признала. Колкото бе порочен, можеше да стане доста неудобно, ако решеше, че тя би му позволила да я люби на едно толкова странно място. Все пак, ескортът му от воини ги чакаше навън и се зачуди колко ли време щеше да им отнеме да се разтревожат и да влязат да ги потърсят.

— Какво ще инспектираш, след като не можеш да влезеш в района, където е жилата?

Чу го да въздъхва, преди да й отговори.

— Тунелите, поддържащите греди. Има воини, които вършат това ежедневно, но два пъти в година обичам сам да направя инспекция.

Таванът и лявата стена бяха заковани с дъски, за да покрият остатъците от главната вена, която преминаваше през този район. Ако дъските ги нямаше, щеше да е много светло. Дебелите греди, за които бе споменал, минаваха през средата на цялата пещера и всяка от тях беше подкрепена от няколко двуметрови дървени стълба.

— Наистина ли сега е времето точно за една от тези инспекции? — попита Тедра.

— Не — призна той и въобще не изглеждаше засрамен. — Просто реших да задоволя любопитството на жена си.

Тя се ухили, поглеждайки нежно към него.

— Какво ще правя с теб, воине? Наистина трябва да спреш да бъдеш толкова мил, в противен случай мога да реша да те взема у дома със себе си — тя не му остави време нито да отговори, нито да осмисли думите й. — Хайде, тук си да инспектираш, нали така? Аз ще ти помогна — тя тръгна към следващата греда. — Тази тук изглежда здрава, колкото и останалите.

Тя ритна един от поддържащите стълбове, и то доста леко, но проклетото нещо помръдна. Тедра отскочи назад, когато от покрива започна да се сипе пръст. Поемайки си трудно въздух, тя каза:

— Съжалявам за това…

Чалън я издърпа назад, преди да успее да довърши мисълта си.

— Върни се към изхода, жено, веднага!

Той я избута в тази посока. Тя направи две стъпки, преди да се обърне и да види, че Чалън отива към гредата, която бе ритнала.

— Ами ти…

Шумът, който последва, заглуши думите й. Планината притискаше надолу дъските, заковани за тавана. Поддържащата греда не успя да издържи на натиска и се строши. Без подкрепата на гредата, дървеният покрив също започна да се троши и в следващия миг Тедра с ужас видя как голяма част от покрива се срива. Всичко това се случи само за няколко секунди.

Младата жена бе ударена от вълна пръст и прах и веднага започна да кашля. Облакът бе толкова гъст, че не можеше да види нищо поред себе си, дори силния блясък на гаалските камъни не можеше да го пробие.

— Чалън, нищо не виждам. Ела при мен. Чалън? — обля я студена вълна, когато осъзна, че той не кашля като нея, чуваше се само шумът от пръст и ситни камъни, падащи по земята… и тогава осъзна, че той беше точно под мястото, където таванът се бе срутил. — Чалън!

Паникьосана, Тедра влезе в облака прах и се блъсна в нещо, падайки върху голяма купчина отломки… и тогава чу стон, идващ изпод тях. Тя веднага отскочи, отдалечавайки се от отломките. Купчината бе ужасно висока, невероятно тежка.

Като луда, тя започна да копае с ръце. Отместваше камъни и пръст, плачеше и се давеше, като повтаряше безспир името му, и крещеше, когато не можеше да отмести някоя от по-големите отломки. Тедра дори не можеше да види какво прави. Знаеше само, че докосва дърво, камъни, пръст и нищо друго. Тогава нещо се опита да я издърпа, затова тя се обърна и го атакува.

— Спокойно, Тедра — една силна ръка се обви около нея, преди да успее да нанесе някаква сериозна вреда. — Ние можем да работим по-бързо от теб.

Тамирон и останалите воини от ескорта им. Благословени Звезди! Или бяха чули виковете й, или част от облака прах бе достигнал до тях, за да ги предупреди.

— Излез навън и…

— Ще чакам тук.

Тонът й не търпеше възражения, затова и той не настоя. Просто я премести на безопасно място, докато другите вече се залавяха за работа.

След няколко агонизиращи минути се чу нов стон. Тедра едва не припадна от облекчение, изтласквайки настрани най-големия си страх. Чалън все пак щеше да се оправи. Не беше ранен лошо. О, Звезди, моля ви, моля ви, не му позволявайте да е ранен лошо!

И тогава го изнесоха. Шестимата воини, които бяха нужни, за да го изнесат, не спряха пред нея, за да го види. Едва не счупи пръстите на Тамирон, тъй като той не я освободи достатъчно бързо, за да ги последва. Но дори и когато ги настигна, все още не можеше да види Чалън, заради воините, които го носеха. Тя се опита да се шмугне между двама от тях, но те не й позволиха.

— Да не се опитваш да ги забавиш? — попита остро Тамирон, ядосан заради това, че едва не бе счупила пръстите му.

— Не, аз просто…

— Стой настрани, жено, колкото по-скоро го изнесат, толкова по-скоро ще се погрижат за него.

Тедра знаеше, че думите му са разумни, но точно в този миг тя не разсъждаваше трезво. Явно и Тамирон бе стигнал до същото заключение, защото продължи да я стиска за ръката и не й позволи отново да се опита да се намеси. Когато най-после напуснаха тунела, Чалън вече лежеше на земята отвън.

Тя се откъсна от хватката на Тамирон и хукна към Чалън, но един от воините, който го бе носил се обърна и не й позволи да се доближи. Само един поглед към лицето на мъжа накара Тедра да изпищи и да почувства такава тежест в гърдите си, че започна да се задушава. Но не припадна. Тя буквално подивя, нападна воина, събаряйки го на земята за секунда, след миг обезвреди и следващия, който се изпречи на пътя й. Бяха нужни четирима от тях, за да я задържат, и те застанаха около нея, като стоманена стена, отказвайки да й позволят да премине, отказвайки да й позволят да види какво бе останало от нейния воин.

— Просто искам да го прегърна! — изкрещя тя на стоманената стена, падна на колене и започна да удря земята с юмруци, докато не разрани до кръв ръцете си. — О, Звезди, неее! Неее! Не ми го отнемайте! Върнете ми го, моля ви, моля ви, моля виии!

— Тедра, трябва да спреш — Тамирон застана на колене до нея и я прегърна. — Той чу гласа ти и опитва да се събуди. Нима искаш да страда, преди да умре?

Тя се отдръпна назад и го погледна шокирано.

— Той все още не е мъртъв? Държите ме далеч от него, а той не е мъртъв?

Тя събори Тамирон в бързината да се изправи, но той улови крака й, когато мина покрай него и я събори на земята. Наложи му се да легне върху нея, за да я задържи на земята. Но това бе почти невъзможно, тъй като се бе доближила до Чалън и знаеше, че е още жив.

— Достатъчно, жено! — трябваше да й изкрещи, за да я накара да го чуе. — Не можеш да сториш нищо за него, не го ли разбираш? Нищо! Той ще е мъртъв, преди слънцето да залезе. Остави го да си отиде в мир, преди истерията ти да го събуди и да му причини само болка.

— О, глупаци такива! — изкрещя му тя. — Аз мога да го спася!

— Не си го видяла — каза той, този път по-нежно.

— Защото не ми позволяваш!

— Жено… Тедра… костите му са строшени. Има смъртоносна рана на гърдите си. Не може да се направи нищо, без значение какво мислиш.

— Мога… мога! — проплака тя. — Казвам ти, мога да го спася, само ако намеря комуникатора си… Тамирон, моля те, трябва да ми повярваш. В Чалън има една малка кутия, тя е моя. Къде може да я е сложил… къде я е скрил? Къде може да е скрил нещо?

— Не бих ти казал.

Тя не можа да повярва на ушите си.

— Не… бъди… идиот! — изкрещя му тя. — Трябва ми кутията. Трябва да я намеря, веднага! Нима искаш той да умре?

— Не бъди глупава…

— Проклет да си, защо не ми вярваш? С тази кутия, мога да спася приятеля ти. Ако изпитваш нещо към него, как може да поемаш риска, как може да си сигурен, че не ти казвам истината?

— Как може тази кутия да го спаси?

Благословени звезди, най-после започна да я слуша.

— Аз ще…

— Не.

Тедра възкликна, когато чу гласа му толкова слаб, но все пак заповеднически. Тя се опита да обърне глава, за да го види, но не можа.

— Чалън, не разбираш! Трябва да ми кажеш къде е…

— Не — повтори той, но не говореше на нея. — Тя не… трябва да… го има, Тарн. Ако й го дадеш… тя ще ме напусне… и никога няма… да се върне.

— Няма да го направя! — проплака Тедра, опитвайки се да накара Тамирон да я пусне. — Чалън, няма да те напусна. Ще те отведа някъде, където ще се излекуваш и ще се върна заедно с теб. Ще ти върна и комуникатора, кълна се!

— Той не те чу — каза й Тамирон. — Отново загуби съзнание.

Тедра простена и след това изръмжа.

— Махни се от мен, воине. Сама ще се върна до града и ще го намеря. Но кълна се, ако той умре, след като си могъл да ме упътиш къде да търся, ще те убия.

— Чу го, Тедра. Няма да получиш кутията. Заповедите му трябва да се спазят, без значение…

— Той не знаеше какво говори! Не знаеше, че умира… нито това, че бих могла да го спася. Ако го знаеше, нямаше да го интересува дали ще остана или не, не мислиш ли? Но ще ти кажа какво има значение. Аз бях причината този тунел да се срути. Ако той умре, значи аз съм го убила. Ще оставиш ли една беззащитна жена да живее с тези последици? — когато той се опита да се усмихне, тя изръмжа: — Това трябваше да задейства варварския ти манталитет, не да те забавлява. И ако не се махнеш от мен, ще те нараня.

— Какво може да направи тази твоя кутия за него?

Нима най-после се бе осъзнал?

— Ще го Трансферира… там, откъдето идвам. Ще Трансферира Чалън направо в медитеха и там той ще оздравее — не можеше да вини Тамирон за скептичния му поглед, но този път не можеше да си позволи да не го убеди. — Проклет да си, казвам ти истината. Ако не ми се доверяваш, можеш и ти да дойдеш, но не ми губи повече времето, Тамирон. Върни се в замъка и намери кутията, преди да е станало прекалено късно.

— Това няма да е нужно. Тя е у мен.

— Какво?

— Чалън ми я даде и ме предупреди да не ти я давам. И тъй като знам за склонността ти да ходиш там, където не трябва, реших, че е най-безопасно да я нося със себе си. Серрен — Тамирон повика един от воините, които не бе наранила, когато изгуби контрол над себе си. — Донеси торбата, закачена на хатаара ми.

Той помогна на Тедра да се изправи, но отново не й позволи отиде при Чалън.

— Все още не бива да го виждаш…

— Не се прави отново на глупак — сряза го тя. — Няма значение как изглежда сега. Преди денят да свърши, той ще бъде като нов — няма да има дори белег, който да свидетелства за случилото се.

— Това ще бъде истинско чудо — каза невярващо той.

— Да. Е, там откъдето идвам има много неща, които на теб ще ти се сторят истинско чудо.

— Тогава наистина ли си от друг свят?

— Не просто от друг свят, а от напълно друга звездна система. С малко късмет, някой ден може да я видиш. Но само след минута ще получиш доказателство за това; чувствай се предупреден воине, за да не се изненадаш от нещата, на които ще станеш свидетел.

След това го игнорира, за да се обърне към Чалън, и повече не помръдна. Те се бяха опитали да й спестя тази гледка. Тамирон не й бе казал и малка част за нараняванията на Чалън. Имаше скъсани мускули, висящи парчета кожа, зеещи кървящи рани, дори по лицето му… имаше кръв навсякъде. От гръдния му кош стърчеше дървена летва дълга повече от половин метър и поне четири пръсти широка. О, Звезди, сигурно е изпитал ужасна болка, когато се събуди, и все пак единствената му грижа бе тя да не го напусне.

Отново се разплака неудържимо. Посегна към него, но я бе страх да го докосне. Искаше да постави главата му в скута си. Искаше да го прегърне. О, раздираше се от толкова много емоции, че я бе страх да не го нарани още повече. Колко ли време имаше още… дали беше жив?

— Побързай, по дяволите! — изкрещя тя през рамо.

Тамирон вече бе до нея и поставяше комуникатора в ръката й. Тедра едва не го целуна, но вместо това избърса мокрите си бузи в ръкава си, преди да включи комуникатора.

— Марта, имам спешна ситуация, затова ми спести коментарите си. Тук ли си?

— Какъв е проблемът, кукличке?

— Моят воин е… той умира. Искам да отвориш медитеха и да го трансферираш там веднага щом ти кажа. Разбра ли ме?

— Разбира се, двама за трансфер.

— Не. Аз си имам комуникатора, ще се трансферирам сама и ще взема още някой с мен. Ти трябва да се концентрираш над Чалън. Локализира ли го?

— Ако той е този с ниските енергийни нива, значи да — отвърна Марта. — Но най-добре кажи на всички около него да се отдалечат, за да не стане грешка.

— Само момент. Първо трябва да махна нещо — и се обърна към Тамирон. — Кажи на приятелчетата си да не изпадат в шок, когато той изчезне.

Каза го, само за да го разсее, тъй като бе сигурна, че той ще я спре да направи това, което бе намислила, това, което трябваше да направи. Но не успя да се справи, Тамирон се върна, преди да успее да извади дървото от гърдите му.

— Не — той улови ръката й и я спря. — Това задържа кръвта. Ако го махнеш той ще е мъртъв само след няколко секунди.

— За много по-малко време Чалън ще е извън опасност. Трябва да го махнем, преди да отиде в медитеха, иначе капакът няма да се затвори и няма да може да го излекува. А горе на кораба няма кой да го махне, освен Корд, но той може да не е наблизо.

— Кораб… там горе?

— Не ми задавай въпроси точно сега, Тамирон. Нямаме време. Пусни ми ръката.

— Не, аз ще го направя. Заседнало е между ребрата му. Няма да имаш силата да го издърпаш.

— Благодаря ти — въздъхна тя облекчена. — Но в секундата, в която го махнеш трябва да отстъпиш назад.

Той кимна, макар и неохотно. Доверяваше й се и това бе всичко, от което тя имаше нужда. Не бе сигурна, че ако бе на негово място, би повярвала на всичко, което му бе казала. Не, знаеше, че не би повярвала.

В мига, в който Тамирон отстъпи назад, Тедра извика:

— Сега, Марта! — тя хвана ръката на Тамирон и му каза: — Всичко, което ще почувстваш, е лека тръпка, воине, това не бива да те тревожи.

Тя не си направи труда да го попита дали е готов. Беше прекалено нетърпелива да последва Чалън, който вече бе изчезнал. И те също изчезнаха.

— Добре дошла у дома, момичето ми.