Джоана Линдзи
Жената на воина (13)

Глава тринадесета

Вътрешността на палатката бе доста голяма и образуваше обширна стая. Стените бяха направени от някакъв тънък материал, който бе здраво захванат за земята. Тедра проучи всеки милиметър от интериора, докато крачеше напред-назад и чакаше варварина да се върне. Беше гладна и раздразнена, защото през целия следобед бе оставена сама само с фембеъра, за компания, както и много ядосана, задето й бе заповядано да остане там.

Тъй като заповедта бе дадена за „там, където спи“ тя трябваше да й се подчини. Но чак след като остана сама, й хрумна, че мястото, където Чалън спи, обхваща цялата палатка, която бе една огромна стая. Това означаваше, че можеше да й нарежда да върши каквото си пожелае през целия ден, а не само за през нощта, когато легнеше да спи. Бе длъжна да му се подчинява само когато бе извън палатката, и то ако й разрешеше да излезе. Определено щеше да се наложи да поговорят за това, наред с останалите неща. Не бе свикнала да научава за нещата при свършен факт, когато вече нищо не можеше да се промени.

Белият фембеър лежеше спокойно пред нея, заел поза все едно бе кралят на зверовете, какъвто може би наистина беше. От време на време размахваше дългата си опашка, а сините му очи неотлъчно следяха всяко нейно движение. Когато стомахът й започна да къркори, тя се зачуди дали и голямата котка не е огладняла. Започна леко да се притеснява, когато часовете минаваха един подир друг и в палатката притъмня.

Когато парчето кожа, покриващо входа на палатката най-после се отвори, Тедра почувства облекчение и вече спокойно можеше да прояви раздразнението си. При вида на храната в ръцете на Чалън, обаче веднага се успокои. Но не го посрещна с усмивка. Все пак, той я бе игнорирал няколко дълги часа, през които нямаше какво да прави и бе пазена от огромен звяр. Не виждаше причина да я охраняват. Беше му казала, че ще постъпи честно и ще му се подчинява, а според нея, това означаваше, да следва нарежданията му, без значение дали й харесва, или не.

— Защо не си отвила гаалските камъни, жено?

— Ако е трябвало да отвия нещо, трябваше да ми кажеш. Не съм свикнала да ровя в нещата на някой, който не е наоколо.

Тя наистина се бе изкушила да го стори, нищо че нямаше кой знае колко негови вещи в палатката. Огромна кожа, която можеше да се използва както за килим, така и като одеяло, лежеше на пода; един добре напълнен кожен чувал и малка дървена кутия, бяха всички останали вещи положени на пода на палатката.

— Значи предпочиташ да стоиш на тъмно? — попита той, приближи се към нея и остави храната на пода точно до кожата, преди да се настани върху нея.

— Какво общо има тъмнината с камъните? — попита тя и го чу да въздиша.

— Наистина се опитвам да бъда търпелив с тези твои преструвки, че всичко в нашия свят ти е непознато.

— В твоя свят — поправи го тя. — Продължавам да ти повтарям, че това не е моят свят.

— Така казваш ти. И предполагам, че не знаеш, какво е кутия за гаалски камъни.

Тя му се ухили.

— Разбира се. Сигурно е онази кутия до теб, след като в стаята няма други. И така, какво са гаалските камъни?

Той не й каза, а й показа, отваряйки кутията. Тедра възкликна, когато палатката се изпълни със светлина. Тя падна на колене до него, за да погледне от близо и видя, че в малката кутия има пет гладки камъка, които излъчваха синя светлина. Можеше да ги гледа, без очите да я заболят, и все пак в палатката бе толкова светло, сякаш я огряваше слънчевата светлина.

— Невероятно — каза тя запленена. — Това е някакъв източник на енергия, нали? Чудя се дали може да се сравни с крисиллиума, който бе открит преди няколкостотин години. Преди него, корабите ни можеха да пътуват само с хиперскорост. А сега се движат със стеллар скорост, която е десет пъти по-бърза от всичко друго в съседните Звездни Системи. Но тези камъни изглеждат така, сякаш излъчват чиста енергия. Горещи ли са?

Чалън я гледаше раздразнено, докато я слушаше, но тя не го забеляза. Вместо отговор, той вдигна един от гаалските камъни и го постави на дланта й. Всъщност камъкът бе студен на допир, което бе още по-изумително, освен това бе и невероятно лек. И дори след като той затвори кутията с четирите камъка, палатката остана ярко осветена, само от камъка, който бе на открито. Беше толкова светло, че Тедра нямаше как да не се зачуди на какво е способен някой по-голям камък.

В следващия миг тя започна да мисли изцяло делово.

— Това е нещо, за което бих могла да търгувам, Чалън. Има ли много такива в Ша-Ка’ан? Лесно ли се добиват?

Той взе камъка от ръката й, постави го върху кутията и я премести далеч от нея.

— Изяж си храната, която ти донесох — каза й той.

— Добре, може и да нямаш нищо, което да изтъргуваш с мен, но можеш поне да отговориш на въпроса ми за гаалските камъни.

— Няма да говориш с мен за търговия, жено. Сега ще ядеш, а след това ще поработиш върху тялото ми, както ти споменах по-рано днес.

Смяната на темата веднага прогони всички мисли за търговия от главата на Тедра. Само от представата как го докосва, тялото й се съживи и я обзе възбуда. Приседна на пети и погледна към голямата купчина печено месо, към което имаше добавен някакъв вид зеленчук, но гладът й се бе изпарил.

— Защо първо не направим масажа? — предложи тя, но той поклати глава.

Тедра изпита силно разочарование. Какво всъщност бе очаквала? Все пак, той бе направен от камък. Защо въобще си бе помислила, че масажът ще го възбуди толкова, че най-после да пожелае да прави секс с нея? Както и през изминалата част от деня, така и сега той явно нямаше намерение да споделя с нея сексуално преживяване.

Тя вдигна храната и започна да яде, като се опитваше да прогони от ума си мислите за това, дали той щеше да се слее с нея тази нощ, или не. Нямаше никакви прибори за хранене, затова направо вдигна парчето месо с пръстите си, опитвайки да игнорира факта, че до преди няколко часа това месо е било част от тялото на живо същество.

Чалън се излегна на една страна и подпрян на лакът я наблюдаваше, затова и нямаше как да пропусне изражението й, когато за пръв път отхапа от местото.

— Не ти ли харесва кисракът?

— Предполагам, че ще ми се наложи да свикна с него, след като ще живея тук най-малко един месец.

— И къде смяташ да отидеш, след като изтече месеца? — попита снизходително той.

— Ти ми каза да не говоря за това.

Той изсумтя.

— Има и друго месо, ако кисракът не ти допада.

Тя бе изненадана от думите му. Все пак не възнамеряваше да я умори от глад, което бе успокоително, след като я бе оставил толкова дълго време без храна.

— Благодаря ти, но и да ми дадеш някакво друго месо, резултатът ще е същият, тъй като досега не съм яла нищо такова. Имаме храна, която на вкус е като вашия кисрак. Дори и такава, която наричаме месо, но тя е с различен вкус, текстура и цвят. И не е истинско месо. Преди стотици години сме спрели да убиваме животни, за да се храним с тях.

— Изкуствени мъже, а сега и изкуствено месо. Какво други изкуствено имате на Кистран?

Той успя да прикрие неверието си с равнодушно изражение, призна му го, но тя щеше да се възползва от всяка възможност да му разказва за чудесата на модерния свят. Не се знаеше кога може да улучи нещо, което да го убеди, че не си измисля истории за негово развлечение.

— Предполагам, че има много неща, които обаче вече приемаме просто за даденост. Вземи, например, домашните любимци. По време на Великия Воден Недостиг на планетата ни повечето животни изчезнаха, а малкото останали и подходящи за домашни любимци видове са прекалено скъпи. За да се сдобиеш с тях, трябва да платиш доста голяма сума, при условие, че механичните са много по-евтини. Не говоря за животни, като твоя фембеър тук, а за нещо сладко и мъничко, притежаващо всички поведенчески качества, присъщи на един домашен любимец.

— Ти имаш ли такъв домашен любимец?

— Аз си имам Марта, а тя ми носи повече тревоги, отколкото бих могла да понеса. За какво ми е механично куче, което да се търкаля на килима ми? — виждайки празния му поглед тя се нацупи. — Това беше само шега, варварино. Всъщност, трябваше да избирам дали да си купя къща в предградията на града, или домашен любимец. Избрах къщата, защото исках малко уединение, вместо някаква компания, а и си имам Марта, която е нещо подобно, точно както и Корд. Но веднага щом съберях достатъчно разменни символи, с радост щях да си взема и домашен любимец.

— Истинското животно е по-скъпо отколкото мястото за живеене? — той вече не криеше недоверието си.

— Точно така — ухили се тя. — Предполагам, че и тук редките неща са много по-скъпи от тези, които ги има в изобилие? Какво ще кажеш за гаалските камъни? Те много ли…

— Сега сменяш темата — каза той намусено.

Толкова за това да го подлъже да й каже за камъните.

— Добре, няма да говоря за тях. Но имам няколко други въпроса. Какво ще стане, ако поискам защита от друг воин, преди да е свършила службата ми? Двамата ще трябва ли да се биете заради мен?

— Ако говориш за това, че умишлено ще причиниш неприятности, жено, ще бъдеш наказана.

Тя се усмихна на намръщения му поглед.

— Просто бях любопитна, бебчо. Как бих могла да науча правилата, ако не питам? Ти, изглежда, нарочно чакаш да наруша някое правило, преди да ми кажеш, че не се прави така. А според мен, тогава вече е твърде късно.

Той прекара ръка през косата си и наистина изглеждаше леко объркан.

— Странно е да имам жена, която не знае законите. Всички жени ги научават още от най-ранна възраст.

— С други думи, ти не се опитваш съзнателно да ме вкараш в капан, заради незнанието ми? Ами тогава, варварино, май ти дължа едно извинение — думите й бяха казани прекалено сухо, за да ги приеме на сериозно. — Добре, нека да те попитам още нещо. Какво ще стане, ако предизвикам някой, докато все още търпя последствията от предизвикателството ми към теб?

Той седна, а по изражението му личеше, че въобще не му харесва посоката, в която са поели мислите й.

— Няма да правиш нищо такова, жено.

— Няма ли? Кой казва, че няма? И в този ред на мисли, какво ще стане, ако пак реша да те предизвикам.

— Ще изгубиш и така службата ти ще се увеличи с още един месец.

— Но ако те победя, ще имам цял месец, за да ти го върна, за всичко, което ми причини? Ето това е сладка мисъл. Бих ли могла да те накарам да размислиш, ако решиш отново да ме накажеш?

— Не.

— Поне можеше да се замислиш за миг, преди да ми откажеш — промърмори нацупено тя.

Тогава той й се усмихна.

— Казах ти какво да направиш, за да избегнеш повторно наказание, и смятам, че това би трябвало да е достатъчно.

— „Би трябвало“ е много далеч от „ще“. Не ме разбирай погрешно — каза тя, когато усмивката му се изпари. — Имам намерение да ти се подчинявам, винаги когато се предполага, че трябва да го направя… И като говорим за това, тази твоя палатка ще трябва малко да се промени, ако ще ми се налага да живея тук през следващия един месец. По някакъв начин ще трябва да разделим общата част от мястото, където ще спиш.

— Това няма да е нужно.

Е, тогава имаме много голям проблем, приятелче, защото не сме споменавали нищо за това, че ще трябва по цял ден да стоя в спалнята ти. Ако случаят е такъв…

— Не е. Това е само временен лагер — за времето, докато ловуваме в този район. Още с изгрева на слънцето ще тръгнем към Ша-Ка-Ра. Градът, в който живеем.

— В къщи, надявам се.

— Да, в къщи — ухили се той. — Не сме толкова примитивни, колко се опитваш да ни изкараш.

— По този въпрос може да поспорим, но смятам засега да се въздържа — каза тя, като гледаше намръщено към омазнените си пръсти.

Това накара варварина да избухне в смях.

— Ела, керима, ще те заведа на потока, където може да се измиеш.

— По-добре да се избърша. Докато не ми дадеш едно от онези чаури, за които спомена, или поне един колан, с който да направя облеклото си по-приемливо, ще остана тук… ако нямаш нищо против.

— Напротив, имам — каза той, но не звучеше раздразнен от начина, по който тя се опита да заобиколи заповедта му. — Освен това трябва и да се облекчиш.

— О — каза тя, но бързо прогони срама си, като каза: — Е, това променя всичко. Колко съм глупава, да си мисля, че тоалетните на варварите изскачат от стените на палатката им — тя го погледна и се ухили. — Няма значение. Днес достатъчно те забавлявах със своите Кистрански чудновати истории. Води ме.

Тедра отмести храната и се изправи, но преди Чалън да се приближи до нея, взе въжето, с което по-рано бе завързал китките й. Тя погледна първо въжето, а след това и мъжа, но не му подаде ръцете си. Той се ухили, докато се изправяше, след това го уви около кръста й, завърза го и придърпа един върху друг краищата на одеялото, за да покрие добре тялото й.

Тедра го погледна и също му се усмихна.

— Благодаря. Предполагам, че все пак не си толкова неприятен.

— Радвам се да го чуя, но когато влезем в Ша-Ка-Ра отново ще бъдеш завързана.

Очите й се присвиха ядосано. Наистина й се искаше да го удари, но тъй като знаеше, че само тя ще пострада от това, се въздържа.

— Наистина трябва да поработиш върху стратегията си, варварино — каза тя надменно. — Умният мъж щеше да изчака до сутринта, за да ми съобщи тази малка подробност.

Той се ухили широко и изобщо не изглеждаше обезпокоен от заплахата й.

— Ще ти кажа едно нещо, жено, между нас, винаги ще има пълна откровеност.

— И затова ми предоставяш цяла нощ да мисля за унижението, на което смяташ да ме подложиш утре? Много ти благодаря. Щях да се чувствам много по-добре без проклетата ти откровеност!

Тогава тя излезе от палатката, но се наложи да спре, защото не знаеше накъде трябва да тръгне. Бе нещо, заради което й се наложи да стисне зъби. Дори не можеше да излезе подобаващо от това място.