Джоана Линдзи
Жената на воина (19)

Глава деветнадесета

Настроението на Тедра се приповдигна, когато завиха по една улица и пред тях се появи белият замък. Той се извисяваше зад високи каменни стени, изградени от същия бял камък. Входната врата представляваше голяма арка, намираше се от страната на улицата и бе отворена за посетители. Това бе възможност, която тя не биваше да пропуска, защото не се знаеше кога друг път, щеше да се появи такава.

— Защо не спрем тук, за да отдадем уважението си на твоя шодан, преди да отидем в дома ти, Чалън? Много бих искала да се срещна с него.

— Защо?

Въпросът бе само формален, тъй като и двамата знаеха отговора. Затова тя сметна, че не е нужно да отговаря, а само поясни:

— Обещавам ти, няма да му споменавам за други светове, за търгуване или за наемане на воини. Просто искам да се срещна с него.

— Обещанието ти, същата сила ли има, както ако се закълнеш?

— Много добре — тя се възмути, че отново бе поставил интелигентността й под въпрос. — Кълна се, че ще бъда модел на Кан-ис-Транските жени, покорна от самото начало до края.

— Затова сам ще изразя уважението ти.

— Много смешно — отвърна тя.

Явно и той реши така, защото се засмя, докато минаваха през сводестата порта. Тедра го игнорира, тъй като вниманието й бе привлечено от раздвижването в овалния двор на замъка, а и вече можеше да огледа сградата отблизо. Замъкът наистина представляваше обширна и необикновена съвкупност със стаите си в различна форма и сгради, разположени една върху друга, с квадратни или кръгли кули, които ги разделяха, или обграждаха, или просто празни пространства, които можеха да бъдат тераси, или площадки. Нагоре структурата на замъка бе почти пирамидална, с високата кула в средата, завършваща със заострен връх.

Пред замъка, точно срещу портата, имаше дълга, правоъгълна сграда с плосък, леко назъбен покрив, който сигурно е бил замислен за защита при нападение. Шест широки стъпала опасваха цялата сграда и в нея можеше да се влезе от различни страни. Те водеха до двойна врата, която по нейна преценка, бе направена от стоманата Торено.

Вероятно имаше и други входове, но те не се виждаха. Вратите бяха затворени. От двете им страни стоеше по един воин и Чалън се запъти точно натам. Всички, които бяха влезли след тях през портата, дори и тези, яздещи хатаари или управляващи някакви превозни средства, теглени от големи зверове и натоварени с различни стоки и продукти, се наредиха пред замъка.

В предната част на двора видя обор, с висока ограда и отчасти покрит заслон в задната му част, където около дузина хатаари, се хранеха от големи дървени корита. Тедра дори успя да разпознае няколко от тях или поне това животно, което беше яздил Тамирон. Но не го спомена, защото в същия миг забеляза първия дребен мъж, който бързо премина през двора и се насочи към тях. Той всъщност не беше, чак толкова дребен, просто не можеше въобще да се сравнява с воините. Дори не беше облечен като воин. Панталоните и ризата му бяха направени от някакъв тънък материал, който изглеждаше лек и удобен, но иначе бе съвсем обикновен.

Сигурно бе мъж от расата Дараши, за които Чалън й бе обяснил, че са слуги, и точно този явно работеше в обора, защото се насочи към хатаара им. Той не проговори, но не се държеше страхливо или като роб, просто кимна и се усмихна на Чалън. А Тедра не получи дори един любопитен поглед, без значение дали краката й бяха голи, или не.

Това й се стори достатъчно странно, за да попита Чалън.

— Той не се ли интересува от жени?

— От жените Дараши, да — отвърна й воинът. — Всички останали жени са забранени за него.

— Затова дори не си направи труда да ме погледне. Много умно от негова страна, или поне така мисля, но това отнася ли се и за двете страни? Жените Дараши забранени ли са за воините?

Той й се ухили нагло:

— Не.

— Разбира се — каза тя с отвращение. После, когато видя, че слугата се отдалечава към обора, вниманието й се върна към другите хатаари и попита: — Кажи ми нещо, Чалън. Трябва да идваш тук всеки път, за да се отчетеш или там каквото правиш, нали?

— Налагаше се да дойда тук, да.

— Защо просто не ми го каза?

— Защото изглежда, че ти харесва да се пазариш, керима.

— По-добре потайна, отколкото подла — промърмори тя и си спечели още една усмивка от негова страна, докато й предлагаше лакът, за да я ескортира до стълбите.

Нито един от мълчаливите воини не се помръдна, но това не бе и нужно, тъй като вратата се отвори, преди да стигнат до нея. Воините явно познаваха Чалън, защото не го попитаха каква работа има в замъка. Те не произнесоха и дума, но също като слугите му се усмихнаха и кимнаха. За разлика от слугите обаче, очите им се плъзнаха одобрително по цялото тяло на Тедра и нещата взеха да й се струват по-нормални. Но после всички мисли се изпариха от ума й, щом влезе в замъка. Замък? Отвън можеше и да изглежда така, но отвътре бе като проклет палат.

Вътре беше просторно, с много високи тавани, светло и проветриво, точно като отвън. На пода имаш син килим, дълъг почти четири метра, а там, докъдето не стигаше, блестеше невероятен бял под от нещо подобно на мрамор. Вместо стени имаше големи отворени арки от двете стани на предверието, през които се виждаха останалите стаи обзаведени с дълги кушетки, ниски масички, малки цветни дръвчета в уникални саксии и огромни високи прозорци осигуряващи чист въздух и светлина. Предположи, че това са стаи за хранене и събиране, но се зачуди защо бяха разделени така? Дали бяха отделени по класи или по пол?

Тедра щеше да го попита за това, но в този момент вниманието й се насочи към мъжа, който им бе отворил вратата. Той бе невероятно висок и забележително приличаше на Чалън. Бе по-възрастен от мъжете, които бе видяла досега, и бе облечен като воин. Имаше същата агресивна брадичка, изразен нос и толкова тъмни очи, че тя не можа да реши дали са кафяви или черни. Косата му, за разлика от тази на Чалън, бе къса и не толкова златиста, по-скоро с кестеняв оттенък.

— Всичко ли беше спокойно? — обърна се Чалън към по-възрастния мъж.

— До колкото може да бъде с толкова много жени под този покрив, а сега ти водиш още една — по лицето на воина се четеше неодобрение и той добави: — Трябва да се погрижим за разположението…

— Знам, Лоуден, знам — прекъсна го Чалън с въздишка. — И ще се погрижим за това, веднага щом ни остане време. Но тази жена е специална и няма да се третира като останалите. Тя загуби предизвикателство.

— А…

Лоуден успя да произнесе само това, преди да избухне в смях. Тедра изръмжа отново, при вида на същата реакция, както при Тамирон. Тя стоеше там, потропваше с крак и се чудеше колко щети биха нанесли вързаните й ръце, ако ги използваше вместо оръжие. Хрумна й, че този мъж, може да си помисли, че я водят като подарък за шодана. А нейният ухилен воин не каза нищо повече, освен, че към нея, ще се отнасят по-различно. Само ако посмееше…

— Тази ваша шега, наистина взе да ми омръзва.

— Той се смее на мен жено, не на теб — отвърна й Чалън. — За да загубиш предизвикателство, някой трябва да го приеме. Смешно им е това, че съм приел.

Е, това вече беше друга работа и тя бе достатъчно великодушна, за да го каже:

— Нима имаше някакъв шанс, след като те проснах по гръб?

Лоуден спря да се смее, но Чалън започна, веднага щом видя изражението му.

— По-добре… по-добре ти обясни…

Чалън се смееше толкова силно, че не би могъл да каже и дума повече, но Тедра можеше.

— Мисля, че той иска да призная, че го изненадах — каза тя на по-възрастния воин, а после снижи гласа си до шепот. — Разбира се, трябва да си много тъп, за да се хванеш на този номер…

— Жено! — извикаха и двамата, само дето Лоуден бе искрено възмутен от думите й.

В очите на Чалън още светеха весели пламъчета, а той бе единственият, за когото я бе грижа, затова срещна погледа му, преди да попита:

— Нещо нередно ли казах?

Той се опита да изглежда строг, наистина се опита.

— Много добре знаеш за какво намекна. Какво стана с уважението, което ми обеща?

— Ще изпълня обещанието си, когато ти… Звезди — извика тя. — Той не е твоят шодан, нали? — тя се обърна и погледна подозрително към Лоуден, който от своя страна изглеждаше още по-изненадан.

— Аз? — изсумтя той. — Жено, ти обиди уменията на нашия шодан.

— Не, не си ме разбрал, аз говорих за… — тя спря, завъртайки се към Чалън, а очите й се присвиха в тънки цепки, ясен показател, че всеки миг ще избухне. — Надявам се, че в момента си правя погрешни заключения, бебчо. И че ти не би пропуснал да ми кажеш кой е шоданът, особено ако този шодан си смият ти, нали?

— Досега не е ставало дума за това, керима… — започна той, в опит да я успокои.

— Не ми викай керима, ти сине-на-спуканата-тръба — гневът й избухна с пълна сила. — Как посмя да не ми кажеш кой си, след като много добре знаеше, че имам работа за вършене с вашия шодан и ти казах, че искам да говоря с него? Дори ме накара да обещая да се държа добре, за да ми позволиш да се срещна с него! Е, с това се свърши, ако не си забелязал. Проклятие, дори би трябвало да те предизвикам отново.

Чалън просто стоеше и я чакаше да се набеснее, но когато тя спря, за да си поеме въздух, точно преди да продължи, той сграбчи завързаните й китки и ги прехвърли през главата си.

Когато се изправи, тя се оказа притисната към него, тъй като завързаните й ръце не й позволяваха да се отдръпне от натрапената й прегръдка. Не беше в позиция да крещи и вилнее, и вероятно той разчиташе именно на това, и в интерес на истината, засега спря. Но въобще не бе доволна от новото развитие на нещата.

— Има нещо, което трябва да знаеш, воине — каза тихо тя, гледайки го безизразно. — Когато се биехме, не пожелах да се възползвам от едни определени движения, защото почувствах, че след като си мъж, а аз жена, няма да бъде много честно от моя страна. Но сега си промених решението.

Това бе единственото предупреждение, което щеше да му отправи. Коляното й се заби между бедрата му и той инстинктивно я освободи, заслепен от болка. Щом видя това, Лоуден бързо хвана ръката й, защото си помисли, че ще опита да избяга. Естествено тя не възнамеряваше да ходи никъде, докато не изтечеше срокът от загубата на предизвикателството, но и не мислеше да се подчинява на някакъв воин, на когото не дължеше нищо. Случи се същото, както и при Чалън, когото изненада с действията си.

Тя се завъртя рязко и го ритна зад коленете. Те се огънаха и той изгуби равновесие, залитайки напред така, че тя можеше да го повали на пода, ако той не държеше ръката й. Може и да бе по-възрастен, но все още бе воин, и при това голям и мускулест като Чалън. А по погледа в очите му личеше, че само я чака да се опита да стори това отново. Но тя не бе толкова глупава.

— Кажи му да отстъпи, Чалън. Не възнамерявам да ходя никъде, нито пък имам навик да ритам някой, паднал на земята, затова не е нужно да ме държи.

Чалън почти се бе изправил, но си личеше, че изпитва доста голямо неудобство.

— Чичо ми… не го вижда… по същия начин.

— И аз ли съм виновна за това? — възмути се тя. — И само ще добавя, че ако те бях предизвикала, сега щеше да си загубил — след тези думи тя се ухили самодоволно. — Трябва да си доволен, че казах само „би трябвало“ и оставих нещата до там.

Когато той не й отговори веднага, Лоуден се обади.

— Тази жена трябва да бъде наказана.

— И кой го казва? — поиска да узнае тя и изгледа сърдито мъжа. — Защо въобще трябваше да се намесваш? Това е между мен и този воин тук, който получи точно онова, което заслужаваше, задето умишлено не ми каза кой е в действителност.

— Жено…

— По-добре го забрави, чичо Лоуден — отряза го тя. — Няма нужда от наказания в този замък, можеш да задържиш предложенията за себе си. И той може да ме нарича жено, но за теб съм Тедра Де Ар.

Чалън застана между тях, след като се бе възстановил достатъчно, че да поеме командването.

— Остави, Лоуден. Жената смята, че има добра причина да бъде ядосана и до някаква степен наистина е така. Нямах желание да обсъждам с нея онова, за което искаше да говори с шодана, и поради тази причина не й казах кой съм в действителност. Шоданът не се интересуваше от това, но воинът в мен се вълнуваше от нещо съвсем друго. — Сега той гледаше към Тедра и нямаше нужда някой да пита „Какви неща?“.

— Признах грешката си, жено — каза й той. — Сега честта ти удовлетворена ли е?

Ако бе използвал друга дума, а не „чест“ тя упорито щеше да отговори „не“. Но с подбора на точно тази дума, той задейства чувството й достойнство и нямаше какво друго да каже.

— Е, щом си признахме грешките, предполагам, че бихме могли да кажем, че твоята компенсира моята… но само докато отново не чуя думата наказание.

— Засега няма да има такова — увери я той и добави: — Но ако за в бъдеще заслужиш наказание…

— Схванах картинката! — озъби се тя. Темпераментът й веднага припламна при това напомняне, но успя да се сдържи достатъчно, за да му каже:

— И когато службата ми свърши, ще обсъдя проблема си с друг шодан, затова не се тревожи, че ще те отегчавам с неща, които не те интересуват. Така или иначе, ти не си достатъчно свободомислещ, за да ми помогнеш.

— Както желаеш — каза той, но тя имаше чувството, че е докоснала оголен нерв. Просто й се искаше да го беше показал.