Джоана Линдзи
Жената на воина (33)

Глава тридесет и трета

Тедра още се усмихваше заради доброто настроение на варварина, докато той я водеше надолу по коридора. Бе решила да сложи кистранската си огърлица и да облече бяло чаури, след като Чалън я информира, че тази сутрин ще закусват с останалите обитатели на замъка. Той й даде да разбере, без обаче да го признава на глас, че би искал тя да си създаде приятели сред обитателите на дома му. Воинът гледаше напред в бъдещето, докато за нея това все още бе само нещо временно… и това включваше да не се замесва с Ша-Ка’анците. Тя вече бе направила колосална грешка по този въпрос. Щеше да бъде глупаво да прави още. Но когато господарят заповядаше, загубилият в предизвикателството трябваше да се подчини.

Бе сложила огърлицата си за кураж. И макар вече да не бе ядосана на Чалън, нямаше как да пропусне възможността да го „ужили“, затова пред него помоли кристалите да сменят цвета си. Беше доста доволна от реакцията му.

Изражението му, докато наблюдаваше как бистрите червени кристали се превръщат в блестящ аквамарин, беше доста комично. Той не знаеше как се случва това, но бе решен да разбере. Бе взел огърлицата й, без да я попита, дори без да я погледне, и внимателно бе започнал да изучава всеки един от кристалите. Въпросното занимание му бе отнело доста време и въпреки това не бе намерил нещо, което да накара кристалите да сменят цвета си.

— Как го направи? — бе поискал да узнае той.

— Къде ти бяха ушите, сладурче? Не ме ли чу, че наредих да смени цвета си?

— Значи огърлицата е компютър, като твоята Марта и прави това, което й наредиш?

— Това е програма — ухили се тя, предполагайки, че е споменавала тази дума пред него. — И не, не е компютър, нито е машина, която можеш да включиш или изключиш. Кристалите биха сменили цвета си за теб, защото знаят, че са красиви и обичат да го показват. Те са живи, сладурче.

Изражението му казваше „Да бе, да“. Но Чалън нямаше намерение да я обвини, че е лъжкиня, нито пък щеше да я попита как се променят цветовете. И все пак, той наистина искаше да узнае как става това. Беше очарован и искаше да види как отново се сменят, гледката беше удивителна. Може би по-късно, тя щеше да се опита да го убеди, че те работят точно така, както му каза, но засега щеше да прибави това към графата истории-от-Кистран-за-които-не-бива-да-се-говори.

Скоро, след като излязоха от стаята на Чалън, спряха пред една врата, която бе висока само два метра и половина — доста малка, в сравнение с останалите врати наоколо. Той й посочи да я отвори и тя го направи. Откри, че е много лесно, само с едно бутване успя да я открехне. Вътре видя познатите сини килими, белите стени и поставките с гаалски камъни, но познатото свършваше дотук.

Това бе най-малката стая, която бе виждала, откакто бе в замъка — поне четири пъти по-малка от спалнята на Чалън. По Кистранските стандарти обаче, тя все още си беше една доста голяма стая. Мекият килим се простираше от едната стена до другата. Имаше няколко дивана, които бяха сложени така, че от вратата се виждаха само облегалките им. Също така имаше няколко стола, отново обърнати с облегалките към вратата, които изглеждаха доста меки и удобни.

В единия ъгъл бе подпряно нещо, което приличаше на музикален инструмент, макар Тедра никога да не бе виждала нещо подобно. Фембеърът Шарм, който не бе виждала скоро, се бе изтегнал пред единия от диваните. Тя бе изненадана да го види, но се изненада още повече, щом зърна миниатюрното му копие, спящо в единия ъгъл на дивана. В другия ъгъл бе поставен странен апарат, с който Джалла й бе казала, че правят дрехите.

На едната стена имаше рафтове, пълни с различни по големина и форма вази, и някои от тях изглеждаха така, сякаш са направени от злато. Под рафтовете на пода имаше отворен сандък, който бе пълен с различни цветни камъни, цветни метали и разноцветни скъпоценни камъни, с които можеха да се направят цветя, за да се украсят вазите. В едно сандъче, инкрустирано със злато и сребро, имаше още бижута, а от двете страни на сандъчето имаше вериги, които служеха за дръжки, ако някой решеше да пренесе сандъка другаде. Друга кутия бе пълна с различни по големина, форма и цвят шишенца. Някои от тях бяха пълни, други празни и не беше трудно човек да се досети, че се използват за направата на парфюми.

— Това е стая, в която можеш да се занимаваш с хобито си, нали? — попита Тедра, след като прегледа съдържанието и на последния сандък. — Аз имам само компютърен терминал и колекция от записи на Древните, тъй като историята ми е хоби.

— Предполагам, че би могла да намериш нещо, с което да се занимаваш, тъй като от днес, тази стая вече е твоя.

— Моя?

— Място, където можеш да дойдеш и да бъдеш сама, или пък да не си сама. Можеш да разполагаш с всичко, което е в тази стая, както пожелаеш. Не ми ли каза веднъж, че за теб е важно да имаш място, където да се усамотиш?

— Да — тя бе изненадана, че го е запомнил, но още по-изненадана бе от загрижеността му. — Прекрасен подарък, Чалън. Бях започнала да се чудя как ще предотвратя полудяването си, след като нямам нищо за вършене, което да отвлича вниманието ми. Но трябва да те предупредя, никога през живота си не съм сътворявала нещо със собствените си ръце. Дори не знам какво да правя.

Той се усмихна.

— Сега имаш възможността да откриеш скритите си таланти. Жените ще ти покажат как се правят нещата. Но не това е моят подарък, чемар. Ти просто имаш нужда от тази стая, за да се забавляваш, когато не мога да бъда с теб.

— Така ли? — изсумтя тя, подозирайки, че той се шегува с нея. — Добре, ще се хвана на това. Какво може да бъде по-добро от стаята?

— Синът на Шарм.

— Какво на Шарм…? — още преди да довърши мисълта си, осъзна думите му и очите й веднага се преместиха към дивана, на който все още спеше малкият фембеър.

— Ооо! — и тя се разплака, просто нямаше как да се въздържи. — Домашен любимец, подаряваш ми домашен любимец, жив домашен любимец! Ооо, Чалън — прошепна нежно.

Тедра обви ръце около врата му и притисна лице към гърдите му, затваряйки очи. Чалън я прегърна колебливо. Беше напълно объркан от реакцията й.

— Това прави ли те щастлива, чемар?

— Да, много!

— Тогава защо плачеш?

— Не знам! — изхлипа тя.

Сега вече той разбра.

— Ах, женска реакция. Не очаквах да открия в теб нежна жена или поне не очаквах да я освободиш толкова скоро.

— Преживявам срив, затова покажи малко съчувствие — тя се отдръпна от него и го погледна укорително. — Аз съм Охранител 1. Охранителите не са нито нежни, нито женствени. Работата не ни го позволява — Тедра изтри сълзите от бузите си и погледна към мокрите си пръсти. — Не мога да повярвам, че се разревах.

Той се опитваше да не се разсмее.

— Жените често плачат, когато са щастливи. Трябва да призная, че смятах, че при теб няма да е така.

— Точно така, позабавлявай се на мой гръб — изръмжа тя. — Само една малка грешка… — тя млъкна и въздъхна, беше забравила защо реагира толкова емоционално. — О, Чалън, наистина ли е мой и мога да го задържа?

Този път той не потисна смеха си.

— Да. Тъкмо го отбихме, вече не суче, но както виждаш, Шарм все още е много привързан към малкото си. Няма да е лесно да ги разделим.

Тя пропусна скрития смисъл на думите му, тъй като бе нетърпелива да разгледа отблизо прекрасния си подарък.

— Как да го нарека? — попита тя, докато сядаше на дивана, за да го вземе на ръце. Щом го прегърна, от устните й се изтръгна още една въздишка. — Звезди, такова ли трябва да бъде новороденото животинче? — тялото на мъничето изпълни ръцете й и тежеше поне тринадесет килограма.

— Размерът му има ли някакво значение? — намръщи се Чалън, тъй като не разбра въпроса й. — Той ще порасне, ще стане много по-голям.

Тя погледна надолу към Шарм, който внимателно я наблюдаваше как държи сина му.

— Колкото него ли ще стане голям? Ще ми се наложи да разширя къщата си. Както знаеш, живея в града.

Що се отнасяше до Чалън, тя нямаше нужда да разширява каквото и да било, тъй като тук имаше достатъчно място, но не й го каза. Той я гледаше как докосва с буза главичката на бебето фембеър и това действие накара мъничето да започне да издава доволни звуци. Котето изрази доволството си само за кратко, преди да започне да се извива в опит да слезе на пода.

Чалън се усмихна, виждайки, че Тедра не желае да пусне животинчето. Но след това тя го погледна и виждайки топлотата в погледа й, той почувства, че му е трудно да си поеме дъх. Зад намусеното изражение се криеше нежен, женствен пламък. Това за него бе очевидно, а някой ден той щеше да успее да разгадае всичко в нея. Дрода, тази жена истински го очароваше със сложната си природа. И повече от всичко на света, той желаеше именно тя да бъде майката на децата му.

Тедра стопи разстоянието помежду им, застана пред него и той забеляза, че очите й отново са влажни.

— Благодаря ти отново за подаръка, Чалън.

— За мен беше удоволствие да ти го подаря, чемар — каза той пресипнало.

Тя обгърна с длани лицето му.

— Ти си толкова сладък варварин. Нищо чудно, че…

— Какво?

Тя отдръпна ръцете си и отвърна очи от настоятелния му поглед.

— Няма значение.

Той не я притисна за повече. Все още не бе готова да му признае истинските си чувства. Но много скоро…

Чалън я прегърна и я изведе от стаята.

— Ела, сега ще отидем да се нахраним, после трябва да отида да инспектирам мините за Гаалски камъни. Може би ще искаш да дойдеш с мен?

Тя го погледна изумена. Знаеше, че той е наясно с интереса й към Гаалските камъни. Никога не го бе крила. Дали това не беше нещо повече от загриженост от негова страна?

— Разбира се, много ще се радвам. И обещавам да не си водя бележки — пошегува се тя.

Но все още бе изумена от щедростта на Чалън. Когато варваринът имаше гузна съвест, той наистина се чувстваше виновен.