Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ли-Сан-Тер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warrior’s Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 104 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и пета

Тедра прекара следващите няколко часа от следобеда обхваната от нервност, примесена с гняв — гняв, защото никога досега не се бе чувствала нервна. Каквото и наказание да й бе измислил Чалън, тя трябваше да го приеме, поради простия факт, че много добре знаеше, че ако я хванат извън замъка, ще бъде наказана и въпреки това, го направи. След като си решил да нарушиш правилата, няма смисъл да се оплакваш от последствията, колкото и неприятни да са те.

Тедра не можеше. Но проклятие, поне можеше да се оплаква, задето още от самото начало й бяха наложени толкова нелепи правила. Откакто стана възрастна, никой никога не я бе спирал да влиза и излиза там, където пожелае. Е, вярно е, че не можеше да стигне много далеч, но смяташе, че поне може да се разхожда наоколо. Беше приела това като неизменна част от загубата на предизвикателство. Но службата й не изискваше тя да е на разположение всеки час от всеки ден, а само няколко часа сутрин и вечер, и може би още няколко, ако Чалън я свареше в спалнята си на обед. А това не бе и половината от времето, което прекарваше сама, докато обикаляше из замъка.

Да, тя можеше да се оплаква колкото си иска, но Чалън така или иначе щеше да я накаже, защото той беше варварин, а те очевидно смятаха, че наказанието решава всички проблеми. Е, добре, тя вече го бе приела, но й бе нужен списък за-това-което-щеше-да-последва, за да знае как да се справи. Всяка друга жена на тази планета вероятно щеше да знае какво наказание ще получи за дадено прегрешение. Тедра не можеше да понесе факта, че тя е в неведение за онова, което я очакваше, и точно затова с всеки изминал миг, през който навън се стъмваше и наближаваше времето Чалън да се върне, тя ставаше все по-изнервена.

След като реши да вземе всички предпазни мерки, Тедра се отдалечи възможно най-далеч от входната врата и се озова на някакъв балкон. Искаше да може да го наблюдава, докато се приближава към нея. Както и да види колко е ядосан, и да прецени дали ако скочи от балкона, за да му избяга, ще му даде достатъчно време да се успокои, или ще влоши положението си. Тя бе достатъчно смела и глупава и макар да нямаше наистина намерение да скача през балкона, все пак искаше да е подготвена тази възможност. Може би, ако си счупеше нещо при падането, тъй като покоите му бяха на повече от шест метра височина, той вероятно щеше да забрави, че е искал да я накаже.

Балконът бе като балсам за сетивата й при всички тези обстоятелства. Имаше много добра гледка към града и прилежащите към замъка земи, дори виждаше пътя извън защитните стени и голямата порта, която стоеше отворена до късно през нощта. Виждаше светлината на гаалските камъни, които сега бяха открити на своите поставки и осветяваха улиците така, сякаш навън бе ден.

И тя самата бе отворила кутиите на няколко от камъните в стаята, както бе сторил Чалън предишната вечер. На всяка от четирите стени имаше тясна издатина, дълга малко повече от два метра, с по няколко малки дървени поставки наредени една над друга. На всяка от поставките лежеше по един гаалски камък, а на всяка от издатините имаше по пет камъка, които осветяваха напълно стаята. Те блестяха по белите стени и тавана и се отразяваха в мраморния под, сякаш вътре бе изгряло слънце. Тя бе отворила кутийките на всички гаалски камъни, освен тези на балкона, защото светлината струяща от стаята бе достатъчна, за да го освети добре.

Тедра отдели само няколко минути да се полюбува на гледката извън пределите на замъка, преди да се обърне, за да насочи вниманието си към входната врата на спалнята. Измина много дълго време, преди тя най-после да се отвори, но Тедра не се бе помръднала от мястото си. Чалън не беше сам. Той задържа вратата отворена за слугата Дараши, който внесе поднос с храна и го изчака да излезе, преди да затвори. И чак тогава погледна към нея.

Не му се наложи да я търси. Стаята бе толкова просторна, че човек нямаше къде да се скрие, освен може би под леглото, но и двамата знаеха, че тя не би се свряла там. А и както бе застанала на балкона, се виждаше добре. Е, не чак толкова добре от мястото му до вратата, но все пак достатъчно. Но цялото й очакване и внимателно подготвяне, се оказа напразно. По лицето на варварина не личеше никаква емоция, докато пресичаше стаята, за да застане пред арката, водеща към балкона. Бе напълно хладнокръвен. Явно това бе показателно в неговия случай. Нямаше я усмивката, с която я поздравяваше обикновено. Липсваше и горещият, страстен поглед, който й бе хвърлил, когато се видяха по-рано днес. Просто я огледа хладно и преценяващо, в продължение на няколко минути.

— Влез вътре, жено.

Дори гласът му бе леден.

— Ще вечеряме ли?

— Ние ще говорим. А аз ще вечерям.

— Значи ще бъда оставена без вечеря?

— Това… заедно с останалите неща.

Само за секунда, бе изпълнена с невероятно облекчение. Без вечеря. Варварско и детинско наказание, и то много леко. А сега въображението й се развихри, карайки я да се чуди какво ли е намислил да й стори. Но тя щеше да приеме всичко, което й бе подготвил. Все пак, бяха на място, където той имаше пълни права над нея.

Чалън я отведе до масата, на която бе поставена храната. Имаше червено и бяло месо, нарязано на ситно и покрито с тъмен сос, който можеше да е направен както от зеленчуци, така и кореноплодни; кошничка със сладки ролца от крумос; някакъв печен десерт, гарниран с крем, който ухаеше божествено, и гарафа с вино йаварна. Храната бе достатъчна да засити двама, дори трима човека.

Досега, Тедра въобще не бе изпитала какъвто и да е глад, но докато гледаше храната и знаеше, че няма да може я опита, огладня зверски. Чалън се излегна на един от диваните, но с нищо не й даде да разбере, че и тя трябва да стори същото. За нея нямаше никакво значение дали щеше да стои тук и да го гледа как яде, или щеше да иде някъде другаде в стаята, — след като веднъж вече бе зърнала препълнените блюда, коремът й щеше да се свива болезнено. Много по-лесно бе да си легнеш гладен, ако преди това не си нито видял храната, нито си я помирисал.

Тя понечи да се обърне към дивана до прозореца, но гласът на Чалън я спря.

— Ще си свалиш чаурито, веднага.

Само един поглед към него й бе достатъчен да разбере, че той няма никакво намерение да свали браките си, нито пък страхотният син комток, с които бе облечен. Е, не беше ли точно тя, която цял ден си казваше, че е по-добре да ходи гола, отколкото да носи това проклето чаури? А и нямаше да й е за пръв път да стои гола пред него, докато той е напълно облечен.

Тя сви рамене и каза:

— Ти си шефът.

После развърза колана, повдигна плата на едно място, подръпна го на друго и след миг, вече стоеше чисто гола пред него, а чаурито се бе превърнало в купчинка плат в краката й. Погледът му бавно и безизразно се плъзна по цялото й тяло, напомняйки й за деня, в който се бяха срещнали. Това накара Тедра да стане подозрителна и да се заучи какво, по дяволите, бе намислил да й стори тази вечер.

— Сега ще седнеш тук — каза той.

„Тук“ беше скутът му, към който й бе посочил, докато внимателно следеше реакцията й. И тя не го разочарова, като се изчерви се силно. Очите й също блеснаха, докато се беше втренчила в него, раздразнена от собственото си неудобство. Ако опитът й от сексуално споделяне бе по-голям от този, който бе имала през последните няколко дни, нямаше да се почувства толкова неловко. Но нищо от краткия й опит напоследък не я бе подготвило за чувството, което изпита при допира на голите си бедра до неговите, все още облечени.

И въпреки това, тя го направи и се опита да му каже с безизразен тон.

— Така ли смяташ да говорим?

— Така ще ме храниш. И през това време, ще говорим.

Двойно наказание: да го гледа отблизо, спомняйки си нощта, прекарана в еротични забавления — а тя нямаше как да не си спомни, след като бе седнала в скута му — и да бъде принудена да докосва и помирисва храната, от която не й бе позволено да яде. Това се казваше жестоко и необичайно наказание. Или това бе само прелюдия към бъдещата дискусия на тема „Колко лошо момиче е тя“?

— Нека да предположа — каза тя, посягайки към чинията с месо и обмисляйки дали да не я нахлупи на главата му. — Приятелчето ти Тамирон май е показал, колко ти е верен и ти е изпял всичко, нали?

— Той отдава верността си на този, на когото трябва. И да, той поговори с мен, ако това питаш, по своя странен Кистрански начин.

— Но не те интересува моята гледна точка, нали?

— Причините, поради които си заслужила наказание няма да го отменят, каквото и да кажеш.

— Нима? — попита тя, пъхайки парче месо в устата му. — Ами ако ти кажа, че някой ме е принудил да напусна крепостта, като ми е опрял нож във врата?

— Така ли се случи?

— Не — тя набута още две парченца месо в устата му, преди да продължи: — Просто исках да разбера дали всички причини са без значение, или само тези, които според теб са истина.

Той й се намръщи и спря следващата хапка, приближаваща се към устата му, като хвана ръката й.

— Няма друг начин, по който да се отнеса към лековерията ти, жено.

— О, съгласна съм с теб от цялото си сърце. Всъщност, това доста ме тревожи и мога да се обзаложа, че е само една част от наказанието ми. Но нека ти кажа нещо — тя подпря чинията с храна на гърдите му, за да може едната й ръка да бъде свободна да го храни, така че устата да му е пълна, докато му кажеше всичко, което бе намислила. — Вашите правила, може да се отнасят за вашите жени, но аз не съм една от тях. Тук аз съм гост и затова трябваше някой да ми разясни какви са правилата, особено след като са напълно варварски, да не споменавам, че са и обидни. Там, откъдето идвам, жените могат да ходят, където поискат, да правят каквото пожелаят, да са такива каквито им харесва и да се обличат както искат. С тях не се държат през половината време като с деца, а през останалото време като с робини.

— Свърши ли?

По тона му тя разбра, че нищо от това, което му каза, не го е накарало да промени решението си.

— Не. И само за протокола, никога не съм се съгласявала да спазвам проклетите ви правила, а само да ти се подчинявам, докато сме в тази стая. Но след като това не значи нищо за теб, както и всичко останало, което ти казвам, по-добре ми кажи нещо. Колко начина имате вие, големите смели воини, за да накажете бедните, беззащитни жени?

Той беше достатъчно нагъл да се ухили на ироничния й тон.

— Прекалено много са, за да ги изредя. С времето жената ги научава.

— С времето, а? За твое добро, се надявам това да е представата ти за шега, скъпи, защото ако си мислиш, че ще минавам през такова мъчение всеки път, щом престъпя линията, значи си напълно луд.

— Правилата за жените ни са създадени заради тяхната безопасност. И за да си в безопасност, ти ще им се подчиняваш.

— Дори и когато сама мога да се защитя?

— Ти не можеш да се изправяш срещу воините, жено. Ако се изправиш сама срещу тях, ще бъдеш поискана. Ако ги предизвикаш, ще загубиш. Тук жените не ходят, където пожелаят, не правят това, което пожелаят, не става това, което пожелаят и не обличат това, което сами пожелаят — защото това е страна, в която воините не позволяват жените да го правят. Ти научи това веднъж, след като загуби предизвикателството, сега ще го научиш, като бъдеш наказана.

— Просто така? — тя махна чинията, която бе подпряла на гърдите му и я остави на масата. Ако това не му бе дало да разбере, че вече се е ядосала, то яростният пламък в очите й, му го каза, а също и пръста, който заби в гърдите му. — И трябва да ти позволя да злоупотребяваш с мен, ти арогантен кретен такъв? Само легни назад и приеми наказанието? Просто бях отегчена и исках да разгледам града ти. Според теб, това ли е престъпление, изискващо наказание?

Тя се надигна на коленете му, с намерението да стане. Обаче ръцете му обгърнаха бедрата й и я принудиха да седне обратно в скута му. После дланите му се спуснаха към коленете й и я дръпнаха към него, принуждавайки я да обвие с крака кръста му. За един миг Тедра забрави защо му бе ядосана. Но Чалън побърза да й напомни.

— Ти си напуснала дома на своя защитник без ескорт — нещо, което една жена от Кан-ис-Тра не би сторила. Точно за това ще бъдеш наказана.

Той говореше тихо, но тя не забеляза никаква следа от съжаление в изражението му, нямаше дори неохота, нито нежелание да изпълни наказанието. Той просто си стоеше, без да показва никакви чувства. И не беше свършил.

— Също така, си излязла, без да носиш цветовете на дома ми, по които би могла да бъдеш разпозната. И заради това също ще бъдеш наказана.

— Не знаех, нищо за това — прекъсна го тя рязко.

— Невежеството не е извинение, тъй като ако бе поискала ескорт щяха да ти дадат и прилични дрехи.

— А щеше ли да ми бъде даден ескорт? Тамирон смята, че нямаше.

Чалън обаче не отговори на това, вероятно защото все още не бе свършил с назидателната си реч.

— Използвала си уменията си, срещу непознати воини, като си ги принудила да се отбраняват срещу теб, а при този сблъсък е имало голяма вероятност да не оцелееш. И за това, ще бъдеш наказана.

— Тогава кажи ми нещо, господин Съдия и Заседател. Трябваше ли да позволя на онези двама мъже да ме отведат, без да протестирам?

— Ако беше направила това, което се очаква от теб, те нямаше да те безпокоят.

Тедра кръстоса ръце на гърдите си и го погледна.

— И след като сме на тази тема, нека да не забравяме и влизането ми днес в залата за петиции.

— Не съм забравил. Заради това, загуби вечерята си.

Колко просто. Той й пробутваше варварската си логика, сякаш бе направил голям жест с това да я осведоми за какво точно ще бъде наказана. Е, на нея вече й бе писнало от всичко това и пожела незабавно да се измъкне от тази проклета планета, дори да се налагаше да прати по дяволите честта си и възможността да търгува с хората тук. За миг дори забрави, че се нуждаеше от наемници, същите воини, които за много кратко време се бе научила да не харесва, но които все още бяха единствената надежда за спасението на Кистран. Ако я предизвикаха достатъчно, тя можеше да забрави честта си, но не и всички Кистрански жени, които бяха превърнати в роби на Ша-Ка’арците, и чиято съдба сега бе в нейните ръце.

— Добре, варварино — каза примирено Тедра. — Ако си свършил с изброяването на всичките ми прегрешения, вади камшика си и дай най-доброто от себе си.

— Искаш да те бия?

— Да — каза тя и наистина го вярваше. „Но ако си мислиш, че след като свършиш между нас всичко ще бъде по старо му, помисли си пак.“

Последното не го каза на глас и не защото някаква странна бучка бе заседнала в гърлото й. Просто не искаше да му даде причина да размисли. Не, точно сега, тя искаше той да я нарани. Искаше да изпита болка, която да си спомня, и да я накара да се бои от него, да я накара да не чувства нищо, когато я докоснеше, да я накара да го намрази истински, защото дори сега, тя не можеше да се принуди да го мрази. Би трябвало, след всичко, което й бе наговорил, но тя просто не можеше. Всичко, което чувстваше в момента бе нужда… нужда да плаче. Звезди, колко ужасно бе да си го признае!

Тя не забеляза объркания му поглед, но нямаше как да не почувства, когато той се изправи, за да седне, тъй като лицето му бе само на милиметри от нейното, а гърдите му, се опираха в нейните.

— Сега ще легнеш по корем на бедрата ми, жено. Ако искаш, можеш да подпреш ръцете си на пода.

— Какво? — попита тя, разсеяна от топлия му дъх, галещ устните й. Но след миг се усети. — О, да, разбира се. Върху бедрата ти.

Все още бе малко замаяна, но когато осъзна какво прави, понечи да се изправи отново или поне се опита. Ръката му, притисната към гърба й, не й позволи дори да помръдне. Дори когато подпря и двете си ръце на дивана и се оттласна с всичка сила, пак не постигна нищо. Гърдите й достигаха до ръба на дивана, но ръцете й не можеха да докоснат масата пред нея.

Тя нямаше никаква друга възможност, освен да подпре ръце на пода между мебелите. Определено вече не бе замаяна. Всъщност бе доста възмутена.

— Това няма да подейства, воине. Ще ти се наложи да ме завържеш, иначе не отговарям какво ще стане, когато полудея, докато всичко това приключи.

— Не.

— Не? — тя завъртя глава настрани, за да го погледне. — Не се шегувам. Учила съм някои техники, които се задействат от само себе си, като рефлекс. А аз имам достъп до дясната страна на тялото ти. Мога да нанеса сериозни вреди на черния ти дроб и бъбреците, а ако успея да се завъртя може дори да те убия.

— Наистина ли смяташ, че това е възможно, жено?

Той й се подиграваше, беше напълно сигурна и това я разгневи още повече.

— Разбира се, че е възможно. Мога да понеса доста болка, но никога преди това не съм преживявала нещо подобно, затова не знам как ще реагирам. Не бъди толкова проклето арогантен и не мисли, че не съм опасна, когато ме предизвикат, воине. С правилната провокация, всеки може да стане опасен, но аз съм била тренирана точно за това. Не искам да те убия по погрешка, без значение колко ме изкушаваш точно сега.

— Оценявам прямотата ти толкова, колкото и загрижеността ти за безопасността ми, но няма да се наложи да минем прага на издръжливостта ти. Това, което ще направиш, е да стоиш мирно и тихо, докато получиш онова, за което сама помоли. Разбра ли ме?

— Заповядваш ми да се контролирам? — попита тя възмутено.

— Виждам, че си разбрала — доволно каза той.

Но Тедра можеше да се закълне, че и той едва успява да се сдържи да не се разсмее. Тя се обърна към масичката пред нея. Храната там сигурно щеше да я разсее, защото сега погледът й бе горещ и убийствен.

— Свършвай с това, проклет да си — излая тя.

— Както желаеш.

След като го каза, ръката му се спусна на голото й дупе и остана там, изчаквайки реакцията й. Това, че той изчакваше реакцията й, трябваше да я направи подозрителна, но не се случи, защото тя стисна очи и зачака първия силен удар. Който така и не последва. Тя бе ужасно разочарована, че не изпита никаква болка, защото все още имаше нужда от нея, за да я накара да го намрази.

— О, за Бога — каза тя провлачено и подигравателно, за да разпали гнева му. — Ухапването на комар боли повече от това твое любовно шляпване. Мислех, че това ще е наказание, а не обида.

— Така по-добре ли е?

Следващият удар бе малко по-силен, но отново въобще не я заболя. И отново ръката му остана отпусната на дупето й, докато тя не проговори.

— Смяташ ли да спреш с тези лиготии и да се захванеш сериозно със задачата.

— Както желаеш.

Следващият удар бе още по-силен, но не достатъчно, че да извика сълзи в очите й.

— Защо не опиташ с дясната си ръка? — предложи сухо Тедра. — Очевидно лявата ти не е много силна.

— Както желаеш.

Тя стисна зъби, очаквайки по-силен удар, но този, който последва бе по-слаб дори и от предишния. Сега и двете му ръце почиваха на дупето й и отново чакаха реакцията й. А реакцията бе бърза и яростна, и след като ръцете му не я притискаха тя се завъртя и му показа колко е разярена.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? По-силно тупам праха от браките си!

— След като си получила достатъчно, жено, трябваше да ми го кажеш, все пак това бе твоя идея, не моя.

— Какво?!

— Ти поиска да те набия — напомни й той и тъй като вече не можеше да се сдържа, се ухили. — Помислих, че молбата ти е странна, но след като наказанието ти нямаше да започне, преди да се навечерям, реших да удовлетворя молбата ти.

Тя изкрещя разярено и се опита да го удари, но тъй като тялото й бе в много странна позиция не успя да го стигне.

— Ти, нещастен син на болно са’або! Знаеш какво си бях помислила! Как смееш да си играеш така с мен?

— Когато една жена има толкова нелепи предположения, воина няма как да се сдържи и да не се пошегува с тях.

Всичките тези „както желаеш“ сега добиха много по-различно значение, той бе говорил буквално, и тя отново изкрещя и се опита да го удари. Този път той хвана китката й и без особени усилия повдигна тялото й и я постави в скута си, точно така, както бе застанала, преди той да започне да си играе игрички с нея.

— Сега ще стоиш мирно, жено.

Той пусна китката й, за да види дали ще му се подчини. И за миг тя го направи, но въпреки това не спираше да го изгаря с поглед.

Той най-нагло й се присмя за втори път.

— Сега вече започна ли да разбираш, че един воин никога умишлено не би причинил истинска физическа болка на своята жена? Това не е нужно, за да се накаже неправилното поведение. Казах ти го още първия път, когато се срещнахме. Трябваше да го запомниш.

— Отново правиш предположение и много сгреши с това, което стори.

Сега вече не му бе забавно. Дланта му обгърна едната й буза и този път в очите му видя истинско съжаление. Това я изплаши като нищо друго в живота й.

— Не, керима — каза той меко, използвайки галеното й име за пръв път тази вечер. — Повече няма да правя предположения. Преди следващия изгрев, ти ще се закълнеш да се подчиняваш на правилата. Ти не само ще молиш за милост, ти ще плачеш за нея. Но сълзите ти няма да размекнат този воин, щом той трябва да изпълни дълга си. Контролът няма да го позволи.

Тедра поклати глава, отричайки казаното от него, защото разбра от думата „контрол“ точно какво бе намислил да й стори. Но нямаше да бъде като последния път. Сега той нямаше да спре, докато тя не започнеше да се моли, да плаче и да обещава всичко, което пожелаеше той. Дори след и това, можеше да не спре. Онова, което бе решил да й стори, бе замислено така, че да я унижи, да смаже гордостта й, да я превърне в отстъпчива, покорна Кан-ис-Транска жена. Нямаше да я заболи. Не, но щеше да я подлуди от желание.