Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ли-Сан-Тер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warrior’s Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 104 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и осма

— Сега пък какво си сторила на шодана, жено?

Тедра, която стоеше на балкона, очаквайки да види Чалън да тръгва на сутрешното си пътуване, се обърна, щом чу тези думи. Тамирон стоеше пред вратата и гледаше раздразнено.

— Не е ли редно първо да почукаш на вратата, преди да влезеш?

— Направих го, и то няколко пъти.

— О, добре, бях се замислила, явно не съм те чула… или пък ти не си чукал достатъчно силно. Какво питаше?

Не му допадна равнодушието й. Сигурно зъбите му вече не бяха толкова остри, след като ги беше стиснал толкова силно.

— Току-що ме информираха, че приятелят ми е прекарал изминалата нощ с бутилка яварна — каза той. — И ако това не ти е достатъчно, той отложи и пътуването си. Просто седи и гледа в празното пространство и говори само, когато го попитат нещо. Той…

— Схванах картинката, воине. Това се нарича депресия.

— Не ме е грижа как му е името. Искам да знам, кое го е причинило.

— И, естествено, ти реши, че аз съм виновна?

Той дори не се замисли, а веднага отвърна.

— Да — изражението му я предизвикваше да го отрече.

Тедра сви рамене, за да изрази безразличието си, макар да не го чувстваше наистина. Спомените й от миналата нощ не бяха много, но онова, което помнеше, въобще не бе приятно. Беше се случило това, което искаше. Но изражението на Чалън, когато най-после осъзна, че тя не го желае, почти я уби. Ако това трябваше да бъде отмъщение, то рикошира право в нея и й отвърна по най-жестокия начин. И все пак, тя продължаваше да се оправдава пред себе си за стореното. Чувстваше се зле, но се мъчеше да се убеди, че просто е раздразнена. И единственото, което можеше да направи, бе да застане в отбранителна позиция.

— Искаш да знаеш какво съм направила? — озъби се тя на воина. — Е, това, което сторих, бе да пия малко сок от дхая. Разбира се, не си направих труда да го кажа на Чалън, също така както той не счете за нужно да ме информира какво е взел, за да ми устои. Накара ме да мисля, че само железният му контрол му помага да не се възбужда. Излъга ме!

— Излъгал те е, след като всяка жена знае за какво се използва сокът от дхая? Той се е пошегувал с теб, смятайки, че ще знаеш, че се шегува. Обичайно е воините да се шегуват, че контролът, който имат, е техен, а не предизвикан от сока от дхая. Когато един мъж направи така, той показва на жената, че без помощ не би могъл да й устои.

— И предполагам, че тя трябва да се почувства поласкана? Я престани, воине. Няма нито един комплимент, който може да направи подобно наказание по-леко.

— Така е за теб, но ти не си от Кан-ис-Тран.

— Не, аз съм от Кистран и никога не съм чувала за проклетия ви сок от дхая. И няма да се извинявам заради това си незнание. Щом вие мъжете взимате нещо такова, заслужавате да постъпят с вас по същия начин, за да видите какво причинявате на жените си.

— Значи си искала да ме накажеш?

Чувайки гласа, Тедра се завъртя, за да види Чалън, застанал до една от другите врати. Тя повдигна брадичка и се подготви за битка, тъй като и Чалън, подобно на Тамирон, не си направи труда да скрие колко й е ядосан.

— И как ти хрумна това? — извика тя, заставайки пред него. — Всичко, което направих бе да ти дам малко от безразличието, с което ме удостояваш ти, същото, което ми показа още в деня, в който се срещнахме. Откъдето й да го погледнеш, това не може да бъде наречено наказание, дори не се доближава до него. Безразличието при теб спира цялата машина и няма какво да се стори за това. А при мен — забавя двигателя. Но, разбира се, на теб това не ти пречи да се позабавляваш, нали?

— Никога не бих ти го причинил това.

Тя го знаеше. Дълбоко в себе си бе убедена, че той не би я любил, ако тя не го желае. В такъв случай, тя наистина го бе наказала и той имаше пълното право да й се ядоса. Да й бъде ядосан. Освен това, той бе прекарал нощта с мисълта, че тя вече не го желае, а това я разкъсваше отвътре.

Няма да се почувствам виновна за това! Няма! Ти ме накара да мисля, че си безчувствен, нечовечен идиот, който има способността да изключва чувствата си с едно мигване на окото. Затова получи малко „око за око, зъб за зъб“, и тук ключовата дума е „малко“. Ти не плачеше и не молеше, както правех аз. Дори не опитах да те възбудя повече, отколкото вече бе възбуден. Затова, какво толкова е станало, по дяволите?

— Въобще ли не се разкайваш за стореното?

— Нямам намерение да се извинявам, ако това имаш предвид — заяви упорито тя.

— Е, значи няма какво повече да си кажем.

Чалън се обърна, като я остави сама с вината, която тя отричаше, остави я да страда, тъй като бе прекалено горда да признае, че е сгрешила. Особено след като контролът, който той твърдеше, че притежава, може би е бил само на шега, както й каза Тамирон. Отдалечи се от нея, защото не можеше да я принуди да му каже, че съжалява; не можеше да я принуди да изпита вина, както я принуждаваше да върши всичко друго, което поискаше. Но не и този път. Не, когато тя искаше той да я принуди, той си играеше с Кистраните, уважаваше я и й даваше права, които никой в дома му нямаше.

Реакцията на Тедра бе чист импулс. Тя го нападна. Скочи към него, обви с крака кръста му и стисна с ръце гърлото му. Само след миг воинът трябваше да е на пода, а тя да успее безопасно да се отдалечи от него. Разбира се, тази сутрин нищо не ставаше както тя го искаше и това не бе изключение. Въпреки че не го предупреди, въпреки перфектния й замисъл, Чалън не падна на пода, и всичко завърши така, че след миг, той я носеше на рамото си.

Тедра се озова легнала по гръб. Когато успя да си поеме въздух, тя отвори очи и откри, че Чалън намества огромното си тяло върху нейното.

— Победена си.

Тя премигна. Той вече не изглеждаше нито ядосан, нито разочарован. Всъщност, изглеждаше доста доволен, сякаш е бил намислил нещо и то се е случило, точно както го е искал. Не й се наложи да умува дълго, за да разбере какво точно бе станало.

— Много умно — каза тя и устните й се извиха подигравателно. — Но няма да си тук да се възползваш, нали? Или смяташ да оставиш всичките тези шодани да те чакат, без да знаят какво да очакват?

— Предполагаш, че ще поискам още един месец служба ли? Въобще не съм мислил за това, чемар. Не, смятам да ти намеря нещо по-тежко за вършене, което ще те държи достатъчно заета, че да нямаш време да измисляш начини, с които да ме тормозиш… нито пък ще имаш време да се забъркаш в някакви неприятности. Докато ме няма, ще се подчиняваш на чичо ми. Ще следваш заповедите му и ако не му се подчиниш, за него ще е удоволствие да те накаже. Тази твоя нова служба ще продължи, докато се върна. Разбра ли ме?

— Но теб може да те няма цели седмици!

— Да, наистина е възможно.

— И аз ще бъда наказана през цялото това време? Според теб това честно ли е?

— Ще бъдеш наказана само ако не се подчиняваш на чичо ми, жено. Твоите задължения ще са като задълженията на жените Дараши и няма да са по-различни от това, което правеше за мен досега. Не виждам нищо нечестно, след като аз трябва да кажа каква е службата ти, а ти да я изпълниш. Не е ли така?

— Ако си мислиш, че не зная, че ме наказваш за миналата нощ, значи си луд. Не си мисли, че ще те чакам с отворени обятия, когато се прибереш.

— Ти ще бъдеш тук, жено…

— Разбира се, че ще съм тук — сряза го тя, усмихвайки се кисело, — но докато се върнеш, първата ми служба ще е свършила. И можеш да заложиш проклетото си тегло в злато, че няма никога повече да те предизвикам, затова можеш да забравиш за каквото и да е проклето служене занапред. Получавам отново правата си и смятам да ги задържа и това включва правото да ти кажа…

Той затвори устата й по най-лесния начин, за който се сети. След няколко минути, през които той опустошаваше устните й, притискайки страстно останалата част от тялото й, всички мисли за правата й се изпариха.

— Надявам се, че това е прелюдия към сутрешния ни ритуал за сбогуване. Ако е така, няма ли да е по-добре да кажеш на публиката ни да си върви?

— Той вече си отиде. Това значи ли, че все още ме желаеш?

— Винаги те желая, скъпи. Просто твоят проклет сок от дхая временно промени програмата ни и аз… съжалявам за това. Не биваше да ти го причинявам, но го направих, и трябваше да ти го кажа още миналата нощ.

Той я целуна отново, вдигна я на ръце и я отнесе в леглото си. Извинението й не я отърва от новата служба, но всичко останало бе толкова прекрасно, че тя бе убедена, че нейният варварин ще бърза да се прибере у дома.