Джоана Линдзи
Съвършен годеник (1)

Глава първа

Сигурно бе странно да считаш Хайд парк за задния си двор, но не и за Джулия Милър. Отраснала в Лондон, тя бе яздила там почти всеки ден откакто се помнеше. Най-напред първото си пони, а по-късно през годините и чистокръвните кобили, които го бяха последвали. Хората приветливо й помахваха, независимо дали я познаваха или не, просто защото бяха свикнали да я виждат там. И всички — от представителите на висшето общество, през чиновниците тръгнали на работа, та до градинарите — я забелязваха и се отнасяха с нея сякаш е една от тях.

Висока, русокоса, облечена по последна мода, тя винаги отвръщаше на усмивките и поздравите. В повечето случаи беше приятелски настроена и хората се стремяха да се отнасят с нея по същия начин.

Положението й в обществото, навярно бе още по-странно от факта, че тя считаше този огромен парк за свой собствен двор. Макар и израсла в аристократичен квартал на Лондон, тя не произхождаше от семейство на аристократи. Живееше в една от огромните къщи на „Бъркли скуеър“, защото не само от висшата класа можеха да си позволят такива домове. Всъщност семейството й се беше сдобило с фамилното си име още преди векове от един занаятчия. Било от първите, построили дома си на „Бъркли скуеър“ в средата на осемнадесети век, когато е бил обособен и самият площад. И затова семейство Милър живееха тук от поколения.

Джулия бе доста известна в квартала и всички я харесваха. Най-добрата й приятелка Карол Робъртс, бе аристократка. Познаваше и други дами от висшето общество покрай Карол, а също и от частното училище, което бе посещавала. Всички те редовно я канеха на своите сбирки. И не се чувстваха застрашени нито от красивата й външност, нито от пълните й джобове, защото тя беше сгодена. Едва ли не още от раждането си.

— Радвам се, че те срещам тук — дочу се женски глас зад нея. Карол Робъртс се приближи с кобилата си, която яздеше в лек тръст до тази на Джулия.

Джулия се усмихна на своята дребна чернокоса приятелка.

— Това трябваше да са мои думи, тъй като напоследък много рядко те срещам да яздиш тук.

Карол въздъхна:

— Знам. Хари не одобрява това особено откакто се опитваме да си имаме дете. Не иска да поемам никакъв риск, преди да знаем, че със сигурност съм заченала.

Джулия знаеше, че язденето може да причини помятане.

— Тогава защо поемаш риска?

— Защото не можах да зачена и този месец — каза Карол с разочарована извивка на устните си.

Джулия кимна съчувствено.

— Освен това — добави Карол, — толкова много ми липсваха разходките ни, че съм готова да се противопоставя на Хари през няколкото дни месечно неразположение, в които не се опитваме да зачена.

— Значи не е бил вкъщи, за да разбере? — предположи Джулия.

Карол се засмя и очите й проблеснаха игриво.

— Не разбира се, а и аз ще се прибера преди него.

Джулия не се тревожеше, че нейната приятелка може да си навлече проблеми със съпруга си. Харолд Робъртс я обожаваше. Познаваха се и се харесваха още от преди първия сезон на Карол, от който минаха три години. Така че годежът им, седмица след дебюта й, и последвалата няколко месеца по-късно сватба не бяха изненада за никого.

И двете момичета живееха на „Бъркли скуеър“ и бяха съседки откакто се помнеха. Къщите им се намираха една до друга, отделени само от тясна алея и дори прозорците на спалните им гледаха един към друг. Те се бяха погрижили това да се уреди. Затова дори когато не си ходеха на гости, можеха да разговарят, без да се налага да повишават глас. Нищо чудно, че станаха най-добри приятелки.

Джулия усещаше болезнено липсата на Карол. Все още се виждаха често, когато Карол беше в Лондон, но тя вече не живееше в съседната къща, а доста по-далеч. Освен това, няколко пъти в годината, тя и Харолд прекарваха седмици наред в наследственото му имение в провинцията. Той се надяваше да се установят там за постоянно, но Карол все още се противопоставяше на идеята. За щастие съпругът й не бе властна натура и не би си позволил да пристъпи към толкова крайно решение, без да вземе под внимание мнението на съпругата си.

Продължиха да яздят заедно още няколко минути, но Джулия яздеше в парка вече от час, така че предложи да спрат до чайната да похапнат сладолед на път за вкъщи.

— Твърде е рано и не е достатъчно горещо за сладолед. Обаче умирам от глад, а сутрешните сладкиши на мистър Кейбъл ми липсват ужасно. Подреждате ли все още сутрешна маса със закуски?

— Разбира се. Нима това би се променило само, защото си се омъжила?

— Харолд отказва да откраднем готвачката ти. Умолявах го поне да опита.

Джулия избухна в смях.

— Знае, че не може да си го позволи. Всеки път, когато някой се опита да я наеме, тя идва при мен, а аз й повишавам заплащането. Знае от коя страна се маже филията.

Джулия вземаше решенията по тези въпроси, тъй като нейният баща Джералд не можеше да го направи. Майка й също не го беше правила, докато бе жива. Хелън Милър така и не пое отговорност в живота си, та дори и за поддръжката на дома. Тя беше плаха, стеснителна жена, която се страхуваше да се опълчи на някого, било то и прислугата. Беше починала преди пет години в злополука с карета, която превърна Джералд Милър в инвалид за цял живот.

— Как е баща ти? — попита Карол.

— Все така.

Карол питаше винаги, а отговорът на Джулия си оставаше един и същ.

„Има късмет, че е жив“ — така й бяха казали докторите, след като я зашеметиха с прогнозите си, че Джералд никога няма да бъде същият. Главата му беше претърпяла много тежка травма по време на инцидента. Въпреки че седем от костите му, които бяха счупени през онзи ден, заздравяха, разумът му така и не се възстанови. Докторите бяха откровени. Не й дадоха никаква надежда. Баща й щеше да спи и да се събужда както обикновено, но щеше да се налага да се храни с чужда помощ, и говорът му щеше да си остане нечленоразделен. „Късметлия е, че е жив?“ — Джулия често плачеше, преди да заспи, припомняйки си тази фраза.

И въпреки това, Джералд бе опровергал прогнозите на лекарите. Още същата година, няколко месеца след инцидента, той имаше моменти на просветление, когато осъзнаваше, макар и за кратко, кой е, къде е и какво се бе случило. В началото бе изпълнен с толкова много гняв и болка от преживяното, че тези проблясъци трудно можеха да се нарекат благословия. После винаги, когато възвръщаше разума си, бе способен да си спомни за предишни моменти на яснота. За няколко минути или няколко часа той идваше на себе си отново, но това никога не траеше дълго. Нито можеше да възстанови в паметта си нещо от интервалите между проясненията.

Докторите не можеха да го обяснят. Според тях не бе възможно той да идва на себе си и все още не даваха на Джулия никаква надежда, че някой ден баща й ще се възстанови напълно. Наричаха тези състояния „чиста случайност“ и твърдяха, че няма документиран друг такъв случай и тя не би трябвало да се надява да се случи отново. Но то се случваше.

Сърцето й се скъса от мъка, при третия път, когато баща й дойде на себе си я попита:

— Къде е майка ти?

Бяха я предупредили да се старае баща й да бъде спокоен, ако някога се „събуди“ отново, а това означаваше да не му казва, че съпругата му е починала в инцидента.

— Днес е на пазар. Ти знаеш колко много обича да пазарува.

Тогава той се засмя. Да купува ненужни вещи, бе едно от нещата, в които майка й беше убедителна. Но за Джулия с все още прясна рана от загубата, да се усмихва и да сдържа напиращите сълзи, докато баща й отново се връщаше в онова сиво царство на нищото, се оказа едно от най-трудните неща, които бе правила.

Беше се консултирала с различни лекари. И всеки от тях я уверяваше, че баща й никога повече няма да се възстанови, а тя го отпращаше и намираше нов. Но с течение на времето спря да го прави. Продължи да се консултира единствено с доктор Андрю, защото само той се оказа достатъчно проницателен да определи случая на баща й като уникален.

Малко по-късно в трапезарията на семейство Милър, Карол носеше препълнената си чиния и голяма кошница пълна със сладкиши, когато внезапно спря, забелязала новото допълнение в стаята.

— Мили Боже, кога направи това? — извика Карол, завъртайки се да погледне Джулия с блеснали от изненада очи.

Джулия хвърли поглед на богато украсената кутия върху шкафа с порцелан, която бе привлякла вниманието на приятелката й. Беше облицована в син атлаз, ръбовете й бяха украсени със скъпоценни камъни, а под стъклото, с което бе покрита, се разполагаше прекрасна кукла. Джулия зае мястото си на масата и се постара да не се изчерви.

— Преди няколко седмици — отговори тя и кимна на Карол да седне. — Попаднах на един човек, който отвори магазин наскоро, до един от нашите. Той изработва тези прелестни кутии предназначени за предмети, които искаме да съхраним. И тъй като не искам тази кукла да се повреди с годините, поръчах кутия за нея. Все още не съм решила къде да я сложа, а стаята ми е толкова претрупана. Но вече свикнах да я виждам тук.

— Не съм предполагала, че пазиш тази стара кукла, която ти дадох — каза учудено Карол.

— Разбира се, че я пазя. Все още ми е много скъпа.

Беше истина, не защото Джулия ценеше куклата толкова много, а защото ценеше приятелството им, което тя олицетворяваше.

Отначало на Карол не й бе хрумнало да подари куклата си, но после, когато получи нова си спомни, че на Джулия й харесва тази и вместо да я захвърли на тавана й я даде.

Карол се изчерви при спомена за този ден, но накрая се засмя.

— Беше такова малко чудовище тогава.

— Никога не съм била лоша — изсумтя Джулия.

— Беше! Избухваше непрекъснато, отнасяше се лошо с всички и постоянно искаше нещо. Сърдеше се за всичко! Когато се срещнахме за първи път, за малко да ме удариш по носа и със сигурност щеше да го направиш, ако преди това не те бях съборила на земята.

— Бях много впечатлена — засмя се Джулия. — Ти беше първият човек, който ми каза „не“.

— Е, нямаше да ти позволя да ми вземеш любимата кукла. Не и след като току-що се бяхме запознали. Не трябваше дори да ме питаш за това. Но сериозно — каза изненадано Карол, — никога ли не са ти отказвали нищо?

— Не. Майка ми беше твърде слабохарактерна и нерешителна, е ти си я спомняш много добре. Винаги ми отстъпваше. А баща ми бе с много добро сърце. Не отказваше на никой, а още по-малко на мен. Имах пони много преди да съм достатъчно голяма, за да мога да го яздя, само защото бях поискала да ми купят.

— Аха! Ето защо беше такова малко чудовище, когато се срещнахме. Безобразно разглезена!

— Не беше така. Е, може да съм била малко разглезена, защото родителите ми не бяха достатъчно строги с мен, а моята гувернантка и прислугата със сигурност не са могли да ме възпитават. Но не бях крещяща и ревлива скандалджийка до деня, в който срещнах годеника си. Беше взаимна омраза от пръв поглед. Никога не искам да го виждам отново. За първи път родителите ми не позволиха да бъде на моето, би могло да се каже, че по онова време бях изпаднала в нещо като гневен пристъп, който продължи години наред. Преди да те срещна нямах никакви приятели, които да ми покажат колко съм била глупава. Ти беше тази, която ми помогна да забравя за него, поне във времето между срещите ни, настойчиво устройвани от родителите ни.

— Промени се ужасно бързо, след като се срещнахме. На колко бяхме тогава?

— На шест, и не се случи толкова бързо. Просто се погрижих да не ставаш свидетел на избухванията ми. Е, освен когато годеникът ми не ни беше на гости. Тогава не можех да се удържа дори в твое присъствие.

Карол се засмя, и то само защото Джулия се усмихна при спомена. Знаеше добре, че по онова време не й е било никак забавно. Някои от кавгите им бяха доста свирепи. Веднъж дори за малко да му отхапе ухото. Разбира се вината беше негова. Още от първата им среща, когато Джулия беше на пет и бе сигурна, че ще станат най-добри приятели, той грубо беше разбил надеждите й от гняв, че тя е избраната за него годеница. Всеки път, когато се виждаха, я вбесяваше толкова много, че й идеше да се хвърли и да му избоде очите. Не се и съмняваше, че той предизвикваше тези войни съвсем преднамерено. Глупавото момче си мислеше, че тя може да сложи край на годежа им, който нито той, нито тя искаше. Когато ясно осъзна, че Джулия няма да има дума по въпроса с техния годеж, той напусна Англия и това беше начин да спаси и двама им от един адски брак. Колкото и да бе странно, изпитваше благодарност към него. Ако не друго, след като бе заминал, вече можеше да види хумора в цялата ситуация и нямаше как да не признае, че се беше държала прекалено свадливо в негово присъствие.

Джулия кимна към храната пред тях, която вече изстиваше, когато Карол промени темата на разговора им.

— Организирам малко вечерно събиране тази събота, Джули. Ще дойдеш, нали?

Прякорът й бе измислен още когато бяха деца и дори баща й я наричаше така. Винаги бе смятала, че е глупаво да имаш прякор, който е дълъг, колкото истинското ти име, но тъй като нейният бе със звук по-къс нямаше нищо напротив.

Усмихна се на приятелката си през кифлата, от която тъкмо щеше да отхапе.

— Забрави ли, че тогава е балът у семейство Идън?

— Не, само си помислих, че можеш да се вразумиш и да измолиш да бъдеш освободена от тази покана — каза нацупено Карол.

— А аз се надявах, ти да си промениш решението и да приемеш поканата.

— Никакъв шанс.

— О, хайде Карол — заумилква се Джулия. — Мразя да влача с мен, онзи безделник, братовчед ми по такива събития. Още щом прекрачим прага и той ще се втурне да търси задна врата, през която да се измъкне. На него не може да се разчита да остане. Но ти…

— И за какво ти е? — прекъсна я Карол. — Познаваш всички и не оставаш дори за миг сама. Пък и годежът ти те освобождава от нуждата от придружителка. Брачният договор с граф Манфорд те прави почти омъжена. О, Боже не исках да подхващам пак това. Съжалявам.

— Няма нищо. Не е необходимо да отбягваш тази неприятна за мен тема. Като се има предвид колко се мразехме двамата, най-доброто, което можеше да стори този глупак бе да се махне.

— Така говореше преди три години, но тогава още не беше на възраст за женене. Не можеш да отречеш, че ще ти е неприятно да те нарекат стара мома.

Джулия избухна в смях.

— Така ли мислиш? Забравяш, че аз не съм аристократка като теб, Карол. Изобщо не ме интересува каква ще ме нарекат. Това, което искам, е, да не завися от никого, освен от себе си. Нямаш представа колко е хубаво това чувство. Вече е факт — семейното богатство, и къщата ще са мои, освен ако този грубиян не се завърне.