Шърл Хенке
Жената на белия апах (36)

Тридесет и пета глава

— Сватбата беше чудесна! — прошепна Елайза на съпруга си. Двамата бяха сами в наетия от Сантяго апартамент. В стаите, където преди тя бе живяла с брат си, точно в другия край на коридора, Самюъл се занимаваше с Орлена под надзора на Один и Елън.

— Само ти, аз, Самюъл и Орлена. Отец Уолш беше скандализиран до дъното на ирландската си душа! — каза брат й. — Съжалявам, че нямаше пищна сватбена церемония, за каквато мечтаят повечето жени.

Но Елайза Куин не беше обикновена жена.

— Слава богу, че дъщеря ни беше като агънце и не заплака през цялото време. Бих предпочела да ни беше венчал твоят приятел брат Бартоломе, но Самюъл трябва да се връща във Вашингтон, а ти знаеш колко държеше да ни види оженени, преди да си тръгне! — тя изгледа замисленото му лице и каза: — Първият път сватбата беше голяма, Сантяго, но за мен тя не означаваше нищо. Днес беше много различно, съпруже мой! Клетвата ми за вярност към теб бе истинска!

Той погали лъскавите й абаносови къдрици.

— Обичам те, съпруго моя! Заедно пресякохме долини и пустини, търсих те в блатата и къде ли не… Толкова дълго мечтаех за този момент! — наведе се към нея и я целуна нежно.

— Миналото е вече зад гърба ни! Сега започваме всичко отначало! — тя отново го привлече към себе си, но Сантяго леко се отдръпна.

— Елайза, querida, сигурна ли си? От раждането на Орлена минаха само няколко седмици! Ти едва не умря тогава! Не искам да ти причинявам болка!

Трогната, Елайза се усмихна:

Като се има предвид репутацията ти на коравосърдечен разбойник, ставаш твърде сантиментален! Аз съм добре, пък и Самюъл вече не прегражда пътя на известния испански главорез към спалнята на сестра му!

Тя погледна съпруга си — силен и красив в черния вълнен костюм.

— Пред олтара в сватбените си дрехи изглеждаше много тържествено и внушително, но сега смятам, че е време да ги свалиш.

Тя започна да разхлабва бялата копринена яка, после разкопча и ониксовите копчета на ризата му и притисна лице към гърдите му, вдъхвайки мъжкия аромат.

Докато го разсъбличаше, Сантяго започна да разкопчава сатенените копчета на гърба на синята, копринена рокля.

— Винаги ухаеш на виолетки, а кожата ти е като коприна! — прошепна той и плъзна ръце по гърба й, покрит само с дантелен комбинезон.

На масата край леглото мъждукаше свещ. Навън се здрачаваше, но те не забелязваха това, погълнати един от друг. Въздухът, наситен с миризмите на екзотичния град, ставаше все по-топъл.

Той свали венчалното й було и го захвърли на един стол. То плавно се спусна надолу сред облак от виолетки, докато Сантяго смъкна роклята от раменете й и я остави да се плъзне към пода. После се зае със снежнобялото й бельо. Където я докоснеха ръцете му, я изгаряше огън. Елайза се напрегна в прегръдките му и започна страстно да отговаря на целувките му, заразкопчава ризата и тесните му черни панталони. Свлече ги и освободи възбудения му член. От докосването на малките й ръце той потрепери. Вълнението му я зарадва. Толкова години бе вярвала, че не е способна да предизвика подобен трепет у никой мъж!

— Querida, нека не бързаме толкова, защото няма да успеем да стигнем до леглото, което Один ни приготви с такова старание! — прошепна той и отмести ръцете й. После бързо се съблече и застана гол пред нея. Елайза не откъсваше погледа си от него.

— Когато ме гледаш по този начин…

Грабна я на ръцете си и я понесе към леглото. Положи я с такова внимание, сякаш бе от крехък порцелан. Очите му жадно погълнаха тялото й — слабо и елегантно както винаги въпреки скорошното раждане. Само гърдите й бяха станали по-големи, натежали от млякото. Той се пресегна и ги докосна, загали с опитни ръце.

— Ах… — възкликна тя в огнен, екстаз. Косата й се освободи от фибите, когато започна да върти глава, напълно във властта на ласките му.

— Толкова време… — въздъхна тя. Толкова време чакам този момент! — чувстваше се напрегната, нетърпелива и някак безпомощна в ръцете му, когато свали леката й долна риза и развърза връзките на копринените й гащи. Пръстите му се плъзнаха по гладкия корем и по краката.

Сантяго спря за миг и я погледна. Косата й приличаше на разляло се по снежнобялата възглавница черно мастило. Задъхан той хвана финия глезен. Събу малката й пантофка и свали чорапа заедно с жартиера.

Когато повдигна стъпалото й към устата си и плъзна език по нежната кожа, Елайза се изненада от реакцията си. Никога не бе предполагала, че краката й могат да бъдат извор на подобна наслада. Пръстите й напрегнато се сгърчиха от неочакваното удоволствие. После той започна да обсипва с целувки тялото й. Накрая се отпусна на кревата до нея.

Елайза погали косата му. Докосна устните му и ги целуна страстно. Двамата се завъртяха в шеметен танц. Лицето и тялото й горяха. Тя копнееше за мига, когато ще го поеме в себе си и ще го притежава.

Той бавно прекъсна целувката им и я издърпа над себе си така, че тя да коленичи над него. Черната й копринена коса се спусна като завеса. Ръцете му хванаха бедрата й и ги наместиха. Прошепна й:

— Не бързай, любима! Не искам да ти причиня болка! — над горната му устна имаше капчици пот. Елайза започна да се навежда над твърдия му, възбуден пенис.

Искаше му се да й каже да внимава, да се движи по-бавно, но думите му бягаха. Бедрата му се напрегнаха, а тя, влажна и гореща, го пое целия в себе си, за да се слеят в едно. Сантяго потисна желанието си да се надигне, но Елайза прошепна:

— Не се стягай, скъпи! Аз съм готова за теб, жадувам за моя страстен, див любовник!

Той усети ноктите й да се забиват в раменете му. Тялото му се изви нагоре и се нагоди към нейния ритъм. Тя заглуши виковете си първо във врата, а после в устните му, когато се впиха в нейните в изпепеляваща целувка. Усещайки, че краят идва прекалено скоро, Сантяго забави танца на телата им. Ръцете му хванаха бедрата й, за да намалят пожара на страстта им до един по-спокоен и мек пламък.

— Точно това си представях… за това мечтаех… през всичките нощи, които прекарах в стаята от другата страна на коридора, толкова близо до теб… — прошепна той между целувките им.

— Никога вече няма да спим разделени! Ах… — възкликна в ухото му тя. Чувството, че е едно цяло с него, че е част от него не само физически, но и духовно, растеше с всяка секунда. И заедно с това се надигаше горещата, всепоглъщаща страст, изпълваща я на могъщи приливи.

— Сега… сега, моля те!

В отговор Сантяго усили скоростта и мощта на тласъците. Всичко около тях изчезна и двамата останаха сами, пленници на върховното си, взаимно удоволствие.

Когато усети, че я разтърсват тръпките на пълния, звезден екстаз, Сантяго я последва в абсолютните висоти, впръсквайки семето си в нея за един безкраен, ослепяващо ярък момент, преди да го обгърне дълбоката тъмнина.

Елайза се отпусна в прегръдките му. Лежаха изтощени. Постепенно дишането им се нормализира. Известно време мълчаха, оставяйки тишината да ги обгърне в своето безвремие. Сантяго усети сълзите й върху гърдите си и докосна мокрите й бузи да ги изсуши с много нежност.

— Никога не съм била толкова щастлива! — прошепна Елайза.

Гърдите му се разтърсиха от смях на облекчение.

— А пък аз се страхувах, че съм ти причинил болка!

Тя надигна глава и го погледна.

— Но ти не може да не си усетил чувствата ми, моето нетърпение!

— Вярно, че ме подтикваше към още по-дива, груба страст! — закачи я той.

— Не си прави никакви илюзии, Сантяго Куин, сега аз съм жената на Белия апах и ще се наложи да проявиш цялата си дивашка природа, за да ме задоволиш напълно, докато се връщаме към Санта Фе! Там ни очакват семейството и приятелите ни. Какво ще кажеш? Ще бъдеш ли отново мой водач!

Той се разсмя, вгледа се в красивото й, зачервено лице и обеща:

— Ще те отведа и отвъд самите звезди!

 

 

Планините Гваделупа, септември 1807 г.

Предвиждащото око седеше край огъня и се взираше в пламъците. През последните две години зрението й се влоши. С всяка следваща зима костите я боляха все по-силно. Скоро щеше да е време да отиде при съпруга си, Белия гарван. Вече чакаше с нетърпение мига, когато щеше да види мило усмихващото му се лице, както и Високата тръстика, и другите им деца.

— Скоро! — измърмори тя на пукащия огън. Но преди това трябваше да довърши още някои неща тук, в света на живите. Когато Пустинното цвете отметна завесата на входа, заедно с нея в колибата влезе и студеният въздух отвън.

— Закъсняваш! Сигурно големият корем забавя крачката ти — пошегува се старицата.

Пустинното цвете погледна издутия си корем и се усмихна.

— Той расте, а моите сили отслабват — тя сви рамене и внимателно се отпусна върху натрупаните кожи до Предвиждащото око.

— Сигурна ли си, че ще е момче? — с равен глас попита старицата.

— Имам такова предчувствие. Преследващия елен ще е доволен да има син! — отвърна младата жена.

Предвиждащото око подсмръкна:

— Не знам какво ще е детето. Ти също не знаеш. Не ни е дадено да предвиждаме толкова лични неща. Може и да е дъщеря, която ще наследи таланта ти. Лошо ли ще е това? — очите й се взряха в Пустинното цвете.

— Не, няма. Дори ще се радвам.

— Както и съпругът ти — няма нужда духовете да ми го казват!

— Не съм дошла, за да говорим за мъжа ми или за детето ни — каза Пустинното цвете.

— Защо тогава? — търпеливо попита старицата.

Срамежлива усмивка озари лицето на младата жена.

— Червения орел се връща с жена си и дъщеря си. Знаеш го и чакаш да чуеш какво мисля за това.

— И какво мислиш? — усмихна се Предвиждащото око.

— Радвам се, че брат ми си идва. Той е постигнал щастието; аз — също. Сгреших спрямо неговата американка. Реших да се противопоставя на волята на духовете и сега трябва да се опитам да се издължа на Елайза. Моля се тя да ми прости.

Лицето на старицата издаваше пълно спокойствие и увереност.

— Ще ти прости.

— Това много ще зарадва моята осиновителка и Нощния вятър — отвърна Пустинното цвете.

— Както и Преследващия елен. — Предвиждащото око знаеше, че нейната ученичка обича своя съпруг и желае да го направи щастлив.

— Да. Той се страхуваше, че вече никога няма да види приятеля си и че аз все още съм влюбена в Червения орел. Най-накрая тази история ще приключи. Съпругът ми ще разбере, че обичам само него.

— Думите ти ме радват. Сега върви и се погрижи за тазвечерното празненство.

 

 

Приближавайки към селото на апахите, Елайза си помисли: „Нищо чудно, че са оцелели въпреки постоянните нападения на испанците и команчите!“ Този път пътуването през тежкия планински терен се бе оказало много по-лесно. Тя погледна съпруга си и неговия брат. Двамата образовани, цивилизовани мъже бяха облечени в кожени дрехи. През челата им бяха вързани индиански ленти.

— Приличат на апахи, нали? — попита Орлена новата си етърва. — Дори червенокосият ми брат може да се сбърка с индианец.

Елайза кимна.

— Точно за това си мислех и аз!

— Не се притеснявай от срещата си с липаните сега, когато вече си жената на Червения орел!

— Не това ме тревожи! Мисля си за Пустинното цвете! — призна си Елайза.

Като си припомни колко години Ана бе обожавала Сантяго и как бе излъгала Елайза, Орлена също леко се смути, но въпреки това отвърна:

— Сега Ана също е щастлива. Сигурна съм, че ще те посрещне като своя сестра! — Орлена се загледа в замисленото лице на Елайза, после се чуха гласове и тя каза: — Виж, идват да ни посрещнат!

При влизането им в селото веднага ги заобиколи тълпа от весело подвикващи мъже, жени и деца. С истинска гордост Сантяго пое дъщеря си от ръцете на Елайза, докато Хоакин подържа Орелия, за да могат жените да слязат от конете.

По-големите деца бързо хукнаха при приятелчетата си и весело заприказваха с тях. Грапавата кора и Преследващия елен приветстваха Нощния вятър и Орлена. После любопитно зачакаха да се срещнат със Сантяго. Преследващия елен прегърна приятеля си.

— През последната година ми се случиха много хубави неща, но твоето завръщате, е особена радост за мен! Страхувах се, че вече няма да се видим! — каза индианецът на Сантяго.

— Тук е моят дом! Жена ми иска да го сподели с мен — отвърна той, докато Елайза и Преследващия елен се прегръщаха с обич. После от тълпата се отдели Пустинното цвете и Сантяго се засмя. — Виждам, че годината е била добра и за теб! — той погледна надутия й корем.

Ана се приближи и го прегърна.

— Добре дошъл у дома, Червен орел, братко мой! — с радост го поздрави тя. После се обърна към Елайза и протегна ръка. — Причиних на теб и брат ми много мъка! Моля те да ми простиш! Можем ли да забравим миналото и да започнем отначало? Наистина се радвам, че си тук със своя съпруг!

Искреността в блестящите й черни очи бе очевидна. От раменете на Елайза се свлече огромна тежест. Прегърна Пустинното цвете и каза:

— Сега сме едно семейство. Няма какво да ти прощавам!

— Семейството явно много се нуждае от мен, иначе Предвиждащото око не би ме извикала! — прекъсна ги един дълбок, басов глас.

Елайза се вторачи в изправилия се до нея гигант с посивяла коса, облечен в кафявите одежди на духовник от францисканския орден. Брадата му не бе подрязвана, а лицето му бе набръчкано като стара кожа — обветрено и изсушено от силното слънце през годините, прекарани в земите на югозапад.

— Елайза, запознай се с първия ми учител, проявил достатъчно смелост, за да се захване с двама луди глави като мен и брат ми! — каза Сантяго и прегърна свещеника.

— Вие сте отец Бартоломе? — попита тя.

Старият францисканец й се усмихна широко.

— Точно така! — той се надвеси над малката Орлена, която веднага хвана в ръчичките протегнатия му голям, грубоват пръст.

— А това трябва да е причината, поради която ме извикаха! Дъщеря ви още не е кръстена, нали?

— Откъде знаете? — усмихнато попита Елайза.

— Откъдето разбрах, че трябва да измина всички тези километри през пустинята и планините, защото вие се връщате в Ню Мексико. Онази старица е инструмент в ръцете на Бога! Или на Дявола! Не съм сигурен на кого! — ухили се той.

Предвиждащото око се усмихна.

— Духовете само ме използват. Ще видим дали един ден Пустинното цвете ще има силата да те призове като мен!

Той погледна към Ана, после молитвено вдигна очи към небето.

— Мисля, че съвсем се обърках! Тези води са прекалено дълбоки за мен! Като стана дума за вода, нека се приготвим за кръщенето! — той потърси одобрението на двете гадателки.

Предвиждащото око кимна на Пустинното цвете. Когато тя на свой ред също й кимна, насъбралото се множество избухна в гръмък смях.

Тази нощ в селото на липаните празнуваха.