Шърл Хенке
Жената на белия апах (34)

Тридесет и трета глава

Настъпи вечерта. Заедно с мрака, над земята се спусна гъста, зловеща мъгла. Сантяго не се върна.

— Кога мъгла падне, никой не може прекоси блата! — отбеляза Один, докато поставяше подноса с вечерята върху масата до леглото на Елайза.

— Да, сигурно си права, Один. Той ще се върне на сутринта.

Но утрото дойде и си отиде. Мъглата се вдигна и топлите слънчеви лъчи проникнаха през прозорците на къщата. Елайза си стоеше в стаята и се занимаваше с Орлена. Вече изобщо не поглеждаше към извития, обрасъл с бурени път, който водеше извън плантацията.

Старата негърка й донесе проста вечеря, състояща се от печено пиле и сладки картофи. Нямаше апетит, но трябваше да се нахрани, за да може да кърми дъщеричката си.

— Щом станеш достатъчно силна, ще заминем за Ню Орлиънс, малката ми! Губернатор Клеърборн сигурно вече се е побъркал от притеснение, да не говорим пък за Самюъл, ако се е върнал и е разбрал, че ме няма! — и двамата мъже вероятно се интересуваха от нея много повече, отколкото бащата на детето й! Въпреки това не можеше да забрави думите, с които се бе сбогувал с нея Сантяго. „Ще говорим пак довечера!“ Беше ли възнамерявал наистина да се върне? Пътищата бяха много опасни. Ами ако му се беше случило нещо?

 

 

Вашингтон, март 1807 г.

Какъв идиотски начин да умреш! Самюъл Шелби държеше насочена рапирата, а острият й връх проблясваше на слабите слънчеви лъчи. Той самият би предпочел да се бие със старата си кавалерийска сабя, но оръжието избираше противникът му.

Самюъл изгледа пълничкия мъж с посивяваща вече коса и старателно оформените над пълните устни мустачки. Бледосивите му очи гледаха студено. Лицето му излъчваше отчаяние.

„Може изборът на оръжие да е негов, но аз съм много по-млад и имам по-добри рефлекси!“ мислеше си Шелби. Бе решен да убие това чудовище. Само мисълта за кошмара, който бе изживяла с него Елайза, го караше да желае да направи Едуард Лувоа на парчета. Едва се сдържаше да не се нахвърли върху него. Трябваше да унищожи тази змия в човешки образ и да освободи сестра си от него веднъж завинаги!

Изслуша нарежданията на секунданта, после чу командата:

— En garde!

Лувоа бе приел предизвикателството, като се надяваше лесно да се справи с грубия, простоват брат на Елайза. Отекна звукът на ударили се една в друга рапири. Известно време двамата преценяваха силите и възможностите си. Никой от биещите се не нанесе на противника си сериозен удар, но французинът успя да засегне Самюъл няколко пъти.

Шелби стисна зъби и без да обръща внимание на болезнените, но повърхностни рани, се хвърли напред. Искаше да изтощи Лувоа, като заедно с това го накара да се почувства прекалено сигурен в себе си. Самюъл се оттегляше все по-назад и по-назад от противника си, въртейки се в кръг около него.

— Бий се като мъж, нецивилизован дивак такъв! — изкрещя французинът. — Прояви поне малко смелост!

— По-добре мисли за себе си! — отвърна му Шелби и отстъпи още назад.

Лицето на Лувоа се изкриви от гняв. Постоянното отбягване на истинско стълкновение от страна на Шелби го вбесяваше.

Въпреки хладното утро по слепоочието му заблестяха капки пот.

— Тази игра взе да ми омръзва! По-добре вече да свършваме! — каза той.

— Ами, свършвай, ако можеш, старче! Мисля обаче, че гадният ти начин на живот ще си каже думата сега! — Самюъл усети рапирата на противника му отново да закача ръката му, но отстъпи още назад.

На няколко пъти секундантите им се опитваха да прекъснат дуела. Беше ясно, че и двамата мъже са твърде решени да не позволят на противника си да напусне битката жив. Присъствието на лекаря бе само една формалност — и всички го знаеха.

„Дяволите да го вземат! — помисли си Самюъл и парира поредния удар. — Де да имах сабя — тогава бих му показал на какво към способен!“ Въпреки нанесените му рани обаче за него бе ясно, че младостта му е неоценимо предимство. Ризата на французина вече бе мокра. Пот се стичаше и по лицето му. Самюъл трябваше да се възползва от умората на врага си. Той се постара да накара своя скандален зет да изразходва напълно енергията си.

— Развратният ти живот е позабавил рефлексите ти, френско конте такова! Някога имаше репутацията на блестящ фехтовач! Защо още не си ме убил? Може да си се заразил от някаква болест от любовниците си или пък самият ти си носител на заразата?

Лувоа отвърна с бърз, опасен удар. Самюъл отново отскочи назад.

— Ще ми достави огромно удоволствие да те убия, като знам колко ще скърби сестра ти за теб! Но не се безпокой, ще се постарая да утеша моята enceinte^[1]!

Лувоа също умееше да обижда.

— Как ти хареса вестта за положението на Елайза, а Лувоа? — подигравателно се усмихна Шелби. Той отново отскочи назад и избягна смъртоносното острие на французина.

— Сестра ти е курва, но за мен ще е добре да призная детето за свое! Какво ще кажеш: Не че ще си жив, за да видиш какво ще стане!

Лувоа се успокои и отново движеше ръката си уверено, с максимална точност. Самюъл трудно успяваше да парира бързите атаки на французина, въпреки че неочакваните му удари разваляха ритъма на Лувоа.

Американецът получаваше повече рани, но те бяха повърхностни, защото бързината му винаги го спасяваше.

Дуелът бе започнал на една полянка, а на юг от нея имаше кленова горичка. Самюъл водеше противника си към дърветата. От земята се подаваха големи, извити коренища. Шелби и друг път бе водил битки с индианците на подобен опасен терен, затова знаеше как да се справя, без да губи почва под краката си. Дипломатът обаче не знаеше.

— Американците не само че не са джентълмени, но са и страхливци! Постоянно бягаш от рапирата ми, моето момче!

— Така ли? Да не би да си се уморил вече? — отново видя същата гадна белозъба усмивка.

Следващият удар на Лувоа го остави за секунда разкрит, така че Самюъл реши да рискува, финтира бързо вляво и успя да засегне ръката на французина. Най-после го рани! При това доста дълбоко разкъса мускула му. Усмихна се на изненадата, изписана върху лицето на Лувоа.

— Какво, чудовище, никога ли не са те ранявали преди? Много боли, а? — Шелби отново се отдръпна назад, избягвайки атаката на побеснелия Лувоа.

Почервенялото му до кръв лице блестеше.

— Никога не ме бе ранявал прост дървар като теб, който използва рапирата като брадва! Случайният ти успех няма защо да ти завърта главата! Пък и това ти беше за последно, преди да умреш!

Вече бяха близо до дърветата. Лувоа забеляза неравния терен зад Шелби. В студените му очи за частица от секундата проблесна искрица на задоволство. Шелби, който внимателно бе огледал мястото на дуела още предния ден, се приготви за играта на своя живот.

„Значи го видя, а, стара лисицо?“ Шелби прецени физическото и душевно състояние на противника си, французинът се бе задъхал, бе мокър от пот, пък и кървеше силно. Самюъл бе успял да рани ръката, с която той се дуелираше. Шелби отстъпи назад към най-големия клен. Лувоа веднага го последва.

Внезапно кракът на французина се закачи в някакъв корен и той се извърна, за да възстанови равновесието си. Секундантът му извика, че трябва да спрат и да се върнат на поляната, но дуелиращите се не му обърнаха внимание.

Почувствал, че сега е моментът да нанесе последния удар, Шелби атакува. Шпагата му бе насочена към сърцето на врага му и той я заби навътре. Пристъпи напред и натисна острието, което премина през тялото на Лувоа и излезе през гърба му.

Секундантите неволно извикаха, а лекарят се затича към двамата мъже.

 

 

Ню Орлиънс, март 1807 г.

Уилям Чарлз Коу Клеърборн прочете бележката с такова радостно вълнение, че му се наложи да я препрочете. После се обърна към едрия негър, представил се като Руфус, от плантацията на Дуберт нагоре по реката.

— Казваш, че до вас има около четири часа път с коне?

— Да, сър. Път много лош.

— Мадам Лувоа и бебето не могат да предприемат сега това пътуване, но аз ще се погрижа да ги доведа живи и здрави в града веднага щом това е възможно. Нека мадам ми изпрати бележка кога ще може да тръгне!

Щом секретарят му Пол изведе Руфус, губернаторът отново започна да чете бележката на Елайза. Какво ли се беше случило с този ренегат със студените очи, Куин? Елайза явно много се притесняваше за него, но пък това си беше съвсем нормално, като се има предвид, че испанецът бе баща на дъщеря й. Въпреки това му се виждаше невероятно толкова опитен мъж като Куин да се остави да бъде пленен от разбойници или изяден от алигатори!

Най-близо до ума беше, че ренегатът просто е напуснал американската територия и се е върнал при диваците си, като е изоставил жена си и детето си. Клеърборн въздъхна и реши, че въпреки това ще трябва да започне издирването му.

Когато Елайза реши, че Орлена вече е укрепнала достатъчно и времето е хубаво, тя изпрати бележка на губернатора. На следващия ден пристигна лодка с няколко войника и медицинска сестра. Один нямаше особено доверие на новопристигналата Елън, затова обяви, че държи да придружи Елайза и бебето.

Когато в топлата пролетна сутрин пристигнаха в Ню Орлиънс, ги посрещна острото ухание на френския пазар. Пролетта бе дошла неочаквано и нейната златна красота правеше щастливи жителите на града, но Елайза не бе радостна. Преди месец Сантяго се бе сбогувал с нея и й бе обещал да се върне до вечерта. Тя изгаряше от нетърпение да попита губернатора дали е научил нещо за Куин и онази Дуберт, но едновременно с това се страхуваше да се изправи очи в очи с него. „Ако прочета съжаление в погледа му, просто няма да мога да го понеса!“ В очите й напираха сълзи, но тя се овладя и решително вдигна брадичка. Малката групичка зави нагоре по пристанището, където ги чакаше една карета. „Вече цели седмици само плача. Стига толкова сълзи!“ — каза си тя.

Точно в този момент Орлена изгука. Гласчето й стопли сърцето на майката, която с усмивка сведе очи към красивата си дъщеричка.

— Не е ли хубавица! — възкликна Елън. — Никога преди не съм виждала такова бебе, толкова мъничко, а пък така живо! — широката усмивка, която смекчи неправилните й черти, накара лицето й да изглежда почти красиво. Тя пое в ръце бебето, докато Елайза се качи в каретата, после с видимо съжаление подаде детето на майка му.

Улиците, по които трябваше да минат, за да стигнат в дома на губернатора, бяха пълни с хора. Край френските продавачи на риба, които шумно рекламираха стоката си, крещейки, че са я хванали същата сутрин в градския залив, царствено преминаваха цветнокожи жени, понесли на главите си кошници със свежи цветя. Пъстро облечените креолски джентълмени се надуваха като пауни и пристъпяха важно, като с това си навличаха презрението на простоватите пристанищни работници с мръсни коси от Кентъки, които плюеха тютюн и псуваха.

Въпреки че пътуването им отне повече време, отколкото изискваше разстоянието заради претъпканите, тесни улички, по които трябваше да минат, Елайза не усети кога стигнаха до хотелската стая, наета от нея и Самюъл предния декември, когато се бяха върнали в Ню Орлиънс. Стопанинът на хотела, един креол, бе приготвил топла вана за нея и специално коритце за бебето. Отлагането на срещата с Клеърборн бе добре дошло за Елайза.

Въпреки това не мина много време и тя се оказа застанала пред вратата на канцеларията на губернатора в Кабилдо. Секретарят му я въведе вътре. Винаги розовото лице на Клеърборн сега направо почервеня, когато той скочи иззад бюрото си, за да я поздрави.

— Слава богу, че си жива и здрава, скъпа моя! Дъщеря ти, надявам се, че и тя е добре? Изглеждаш прекрасно, въпреки всички ужаси, които е трябвало да преживееш — той почервеня още повече и като издърпа един стол, я зачака да се настани удобно.

Елайза бе облечена в най-хубавата си дневна рокля от розова коприна. Освен това бе накарала Елън да сплете косата й в лъскава плитка, която опасваше главата й като корона. Бе решила да посрещне поредното изпитание във вид, който максимално да се доближава до жената, каквато е била преди.

— Много сте любезен, ваша светлост! Да, Орлена се чувства прекрасно! — усмихна се, но губернаторът забеляза измъчения й поглед.

Той погледна към претрупаното си с книжа бюро, премести нервно няколко документа и каза:

— Едва тази сутрин получих новини. Видели са сестрата на Кастал, вдовицата Дуберт, в града.

Елайза се вкопчи в облегалките на креслото.

— Как така? Би трябвало да е в затвора заради участието си в заговора. Та нали Уилкинсън арестува почти всички членове на Мексиканската асоциация?

— Тя не се крие, но не можеш да я срещнеш на улицата. Информацията за нея ми бе изпратена от братовчеда на скъпата ми Клариса Родриго Дурал, който случайно посетил банкера си, без да го извести предварително за пристигането си.

— Позволете ми да направя едно предположение! Този банкер е всъщност Кларк Джеймисън!

Удивен. Клеърборн пак почервеня и отвърна:

— Съвсем вярно. И, естествено, като повечето хора в града и братовчед ми още не знае, че Джеймисън и Кастал изчезнаха в блатата. Но когато прислужниците го отпращали на вратата, той успял да забележи вътре вдовицата, която точно в този момент пресякла коридора. Спомена за това съвсем случайно тази сутрин, докато двамата закусваха заедно.

— Ако тя е тук, какво ли е сторила на Сантяго? — уплашено попита Елайза.

— Точно това се надявам да науча съвсем скоро. Арестувах дамата и я доведох в Кабилдо.

— Може ли да присъствам на разпита — тя се наведе напред. Лицето й изразяваше искрена молба.

— Сигурна ли сте, че ще бъде разумно, скъпа моя? Ами ако… ако приятелчетата й, заговорниците са направили нещо на Куин…

— Дори и да е така, искам да знам истината веднага! Цели седмици се измъчвах в онази дупка. Пък и може да успея да накарам дамата да проговори — като жена с жена, нали разбирате? — студените й аметистови ечи го гледаха предизвикателно. Знаеше, че няма да й откаже.

Прозорецът на стаята, където държаха Джулиет, гледаше към сивата каменна сетна на затвора. Заради многобройните арести на Уилкинсън през последните месеци тъмницата бе претъпкана с политически интриганти — факт, който бе добре известен на уплашената жена. Когато губернаторът влезе в стаята, тя извърна към него блестящите си пълни със сълзи очи.

— Губернаторе, ще ми обясните ли какво значи всичко това? — попита с измъчен глас. После Джулиет видя Елайза зад гърба на Клеърборн. Очите й се присвиха и тя пребледня. — Какво прави тук тази жена? Не може да вярвате на лъжите й! Тя просто ревнува — една пренебрегната любовница, която обвинява мен, че любимият й я е изоставил!

— Изостави ли ме той, Джулиет! — гласът на Елайза бе студен и много спокоен. Тя бавно приближи към съперницата си.

Джулиет отстъпи назад и погледна губернатора.

— Моля ви, обяснете ми какво става! Не съм направила нищо, за да ме арестувате!

— Къде е Сантяго? Той тръгна от плантацията на зет ти преди цял месец, за да те доведе при губернатора.

— Това е абсурдно! — възмути се госпожа Дуберт.

— Той трябваше да те отведе при губернатора, защото ти също си участвала в заговора.

— Сигурно страда от родилна треска! Не знам нищо за никакъв заговор! — тя се отдалечи още повече от Елайза, търсейки закрила при Клеърборн.

Младата жена се обърна към губернатора и попита:

— Може ли да остана няколко минути сама с вдовицата? Има някои неща, които можем да обсъдим само по женски.

— Не! — Джулиет се вкопчи отчаяно в ръката на губернатора.

Той погледна изплашената креолка, после извърна очи към владеещата се американка и реши, че дискретността е висша добродетел. Откъсна пръстите й от ръката си и тръгна към вратата.

— Ще ви изчакам в кабинета си в другия край на коридора. Ако имате нужда от помощ, просто повикайте стражата отвън.

— Не мисля, че ще се наложи — спокойно отвърна Елайза.

— Не можете да…

— Напротив, може и ще го направи! — сурово каза Елайза и като отвори чантичката си, извади малко ножче. Когато го вдигна, острието проблесна на слънчевата светлина. Джулиет обмисли дали да не се престори, че припада, но реши, че е по-добре да не го прави. Грубите американци отвън нямаше да попречат на побеснялата си посетителка.

— Ако ме убиеш, губернаторът ще трябва да те арестува, въпреки че и двамата сте американци!

— Защо мислиш, че просто ще те убия, Джулиет? Първо ще те обезобразя! Знаеш, че наричат Сантяго Белия апах. Аз съм жената на Белия апах! В Ню Мексико видях неща, които биха ужасили дори и теб. А аз съм готова на всичко, за да разбера истината! Къде е Сантяго? Няма да повтарям въпроса си — тя замахна и сряза ръкава на роклята й. — Следващия път ще бъде ръката ти.

— Не съм убила ирландеца! — уплашено отвърни Джулиет. — Той е тук — тя посочи през прозореца.

— В затвора? — Елайза не можеше да повярва.

Преди губернатор Клеърборн да се появи отново, вече бе успяла да измъкне цялата история от изпадналата в истерия Джулиет.

— Оказва се, че чаровната малка вдовичка си има обожатели сред офицерите на генерал Уилкинсън, губернаторе! Докато Сантяго я водел към вас, попаднал на патрул. Няколко сълзливи молби от нейна страна и всички насочили мускетите си към него. Лейтенант Мелроуз го тикнал в „Калабуз“ и забравил да напише рапорт за случая — много удобно, нали?

Облекчението на Клеърборн бе очевидно. Куин все пак не бе изоставил Елайза! За неин късмет!

Елайза погледна многозначително Джулиет.

— Не е информирала Уилкинсън, че Сантяго е в затвора. Самият Джеймисън ми каза, че е получил нареждане от генерала да убие Кастал и всеки, който е знаел за участието му в заговора. Уилкинсън би се постарал някакъв нещастен случай да сполети Сантяго, ако знаеше, че е в „Калабуз“.

— Веднага ще наредя да го освободят — той се обърна да извика охраната, но Елайза го спря.

— Моля ви да ми позволите лично да отключа вратата! Дължа му го още от Санта Фе! — добави тя с дяволита усмивка.

Клеърборн я изгледа с любопитство, но не зададе никакъв въпрос.

— Много добре. А пък аз ще се погрижа да настаня нашата опасна вдовица! — продължи сухо той.