Шърл Хенке
Жената на белия апах (8)

Седма глава

Елайза се зае да приготвя багажа си, а Елиджа отиде да купи коне за пътуването им, когато вечерта се събраха, за да уточнят плановете си, той й донесе лоши новини. Видял наемния убиец на Мексиканската асоциация Джедедая Скадър в Сейнт Луис да спори за нещо със Сантяго Куин.

— Скрих се зад кръчмата и ги подслушах. Май Куин е продал оръжие на Скадър — контрабандно пренесено от Канада.

— През последните месеци ние засичахме доста от тези кораби, пренасящи оръжие за Ню Орлиънс — тя ядосано прехапа устни. — В такъв случай дали е разумно да тръгнем с Куин? Той добре играе ролята на търговец, но дали не е един от хората на Уилкинсън?

— Не мисля. Скадър се опита да си плати и да пътува с него, но Куин му отказа. Явно се караха за цената на оръжията. Испанецът едва успя да получи исканата сума. Май никога повече няма да търгува с конспираторите.

— Зле му върви бизнесът, а? — попита Елайза иронично. Тя нямаше доверие на ренегата.

— Какво ще кажеш за Скадър? Дали отново ще се опита да ни убие?

Тя се замисли.

— Няма много време, нали тръгваме утре.

Кумбс се сети за още нещо и бръкна в джоба на сакото си.

— Ето оръжието, което ме накара да ти купя. Осемсантиметровата дръжка е малко голяма за женска ръка, но този английски пистолет е много по-сигурен.

— Вече няма да повторя грешката да го нося в дамската си чанта.

Тя разви цевта и провери устройството. После мушна оръжието в джоба на полата си.

— Накарах мадам Фурие да зашие големи джобове на всичките ми дрехи, за да крия оръжието си в тях. Беше грешка, че не взех истински пистолет, като реших да дойда тук — Елайза потрепери. — Ако дори Господ не би пресякъл Мисисипи, за да отиде в Сейнт Луис, колко ли по-лошо ще е пътуването ни до Санта Фе?

 

 

Тази нощ тя не можа да спи. Лежеше и се взираше в мрака, преследвана от пронизващите зелени очи и циничната ослепителнобяла усмивка. „Ще пътувам с него толкова седмици!“ Докосна устните си и си припомни онази целувка. Толкова различна беше от всички останали, особено от тази на съпруга й.

Елайза се опитваше да заспи, когато дочу изскърцването на прозореца. Надникна иззад завесите на кревата и видя приближаваща се към нея тъмна фигура. Опита се да се претърколи в кревата, но чаршафите я забавиха. Една голяма, мазолеста ръка затисна устата й, докато другата я хвана през кръста и я стисна така, че изкара въздуха от дробовете й.

Тя отчаяно се опита да измъкне пистолета изпод възглавницата и ухапа по ръката нападателя си толкова силно, колкото можеше. Джедедая Скадър изпсува и тя поднови усилията си.

— Губиш си времето, кучко! Този път ще те довърша, но преди това… — той разкъса бялата й нощница и силно я ощипа по гърдите.

Елайза сподави вика си, а Скадър се изсмя. Здраво я притисна под себе си и натисна възглавницата към лицето й. Светът започна да потъва в мрак… Изведнъж тежестта от тялото на Скадър изчезна. Леглото се тресеше, докато нападателят й се бореше с някого. Тя се притисна към таблата на леглото и обезумяла затърси пистолета си. Двете неясни сенки си разменяха силни удари. Тя забеляза оръжието си на пода, където явно бе паднало, докато се бореха със Скадър. Леко се плъзна на земята и го грабна. Но по кого да стреля?

Един лунен лъч освети лицето на Скадър и Елайза веднага скочи на кревата, опря пистолета в гърба му и стреля. Политна към таблата на леглото. Изстрелът бе учудващо тих, заглушен от тялото на мъжа. Тя се сви между възглавниците, като не изпускаше оръжието от ръце. Трупът на Скадър се свлече на пода.

— Елиджа?

— Страхувам се, че не е той — отговори Сантяго и обърна по гръб убития, за да го разгледа. — Кумбс е мъртъв. Яздех нагоре по Уолнат стрийт, когато забелязах двама биещи се мъже. Веднага разпознах Кумбс и се опитах да му помогна, но това копеле го намушка и изчезна надолу по улицата. Исках да извикам някого на помощ, но Кумбс вече умираше. Той ми каза да дойда тук, защото Скадър ще се опита да убие и вас.

Елайза захапа ръката си, за да не се разплаче.

— Елиджа ми бе приятел през последните две години. Той… той беше добър човек.

— Съжалявам, че е мъртъв, но се радвам, че аз съм жив — Сантяго измъкна ножа от ръката на убития. — Той можеше да убие и мен — простичко каза Куин и се изправи. — Глуха ли е хазайката ви, та не чу всичко това?

— Тя не е добре със слуха, а и стаята й е в другия край на къщата. Прислужниците спят долу. Ако не бяхте дошли… — младата жена потрепери при мисълта за лошия дъх на Скадър и грубите му ръце.

— Добре ли сте, мадам?

Свита в средата на голямото, разхвърляно легло, тя приличаше на красива скитница; мастиленочерната й коса изглеждаше сребърна на лунната светлина. През разкъсаната нощница се виждаше нежната белота на гърдите й. Опитваше се да не се разплаче. Сантяго разбра, че това не е жена, която плаче често. Той опря коляно на кревата, посегна към нея, измъкна пистолета от ръката й и го хвърли до крака на леглото. После я прегърна. Нежността му я изненада. Ударите на сърцето му и близостта на мъжественото му тяло я накараха да се успокои. Бузата й бе опряна до косматите му гърди, там, където ризата му се бе разкъсала. С едната си ръка той леко я погали по гърба, докато с другата приласка главата й. Миришеше на тютюн, уиски и някаква друга, мъжка миризма, чиято острота й бе непозната. С наслада тя дълбоко я вдъхна. От блаженството я извади неговият глас.

— Скадър е имал сметки за уреждане с брат ви.

Кой по-точно беше кентъкецът?

Тя се наежи и се отскубна от прегръдките му.

— Просто един престъпник. Беше изпратен, за да ми попречи да замина за Санта Фе.

— Нима мислите, че сега ще ви взема с мен до Санта Фе? Кумбс е мъртъв. Вие сте съвсем сама.

— Брат ми е там. И е в опасност.

— Изпратете някого, някой мъж.

— Не познавам никого, на когото мога да се доверя! — Елайза се ядоса заради умолителния си тон.

Мъжът се разсмя.

— Освен дето нямате доверие на мен, да не би да се съмнявате и в генерал-губернатора?

— Какво знаете за генерал Уилкинсън? — подозрително го попита тя.

— Това, че е на заплата при испанците, но то се знае от всеки от Чихуахуа до Санта Фе.

— В Съединените щати не е известно такова нещо, уверявам ви — рязко отвърна Елайза, после изправи глава и го изгледа с присвити очи.

— Не съм испански шпионин — сухо каза Сантяго.

— Но вие продавате оръжие на тези, които са готови да платят най-много.

Той я пусна и коленичи, за да преметне през рамо трупа на Скадър.

— Още една причина да не идвате с мен до Санта Фе.

— Туш, мосю Куин, но при все това ще рискувам. Сега аз плащам възможно най-високата цена.

 

 

Планината Гваделупа, лятото на 1806 г.

— Изглеждаш притеснена, Пустинно цвете.

Грапавата кора я гледаше как се взира в далечината, застанала на ръба на скалата. Планините на изток проблясваха в бледолилаво и златно, докато последните лъчи на залязващото слънце докосваха назъбените им върхове.

Когато Ана се извърна, блестящите й очи бяха пълни със сълзи.

— Няма нищо, вожде. Трябва да обмисляш много по-важни дела, отколкото моите глупави притеснения.

Едрият мескалеро се усмихна и показа белите си, правилни зъби. Въпреки че бе минал четиридесетата си зима, той все още бе много привлекателен мъж. Гъстата му черна коса бе посребряла леко по слепоочията, а слънцето и вятърът бяха издълбали бръчиците в ъгълчетата на очите му.

— Не мисля, че си глупава. Вярвам, че си имала видение.

Тя предизвикателно вдигна брадичка, отметна назад гъстата си черна коса и каза:

— Предсказващото око ти е казала. Не е имала право.

— Тя е много мъдра гадателка, на която племето ни разчиташе през много зими, но не е безсмъртна.

— Мислиш, че трябва да заема мястото й ли? — видението, което я бе споходило преди малко, накара сърцето й болезнено да се свие. — Ами ако не искам да живея с липаните?

— Това е твое право. Знам, че приятелят ми Нощния вятър те отгледа като собствена дъщеря. Свободна си да се върнеш при него и при испанската си майка, когато пожелаеш — той се поколеба малко, понеже това бе деликатна тема. — Защо се върна при нас, Ана?

— Толкова рядко ме наричат с християнското ми име — само при посещенията на отец Бартоломе.

Тя не отговори на въпроса му. Той я погледна изпитателно. Момичето въздъхна и направи крачка към него. Както винаги присъствието му й вдъхна сигурност и спокойствие. Той бе най-добрият приятел на втория й баща. Двамата бяха избягали още като деца от сребърните мини край Чихуахуа и дълги години бяха яздили заедно. Също както Нощния вятър Грапавата кора носеше върху широкия си, мускулест гръб белезите от безброй битки с испанците.

Тя го погледна и каза:

— Върнах се, защото изпитвах нужда да уча. С мен се случваха странни неща…

— Сънища, предсказващи бъдещето? — меко попита той.

— Да. Отначало не им обръщах внимание. Нали бях получила най-доброто европейско възпитание! За просветените испанци такива видения са просто суеверия.

— Но сърцето ти не можеше да се отрече от тях.

— Сърцето ми не можеше да се отрече от тях — повтори като ехо момичето. — Насън виждах разни неща. Не се чувствах на мястото си сред испанците. Реших да се върна при липаните. И понеже родното ми племе бе унищожено, приех близките на осиновителя си.

— Решението да се върнеш съвпада с времето, когато братът на Нощния вятър, Червения орел, дойде при нас от Ню Мексико и ни донесе оръжие и барут от големите градове отвъд хоризонта — изрече той. Дали тя щеше да пожелае да говори за Сантяго Куин?

Мургавите й бузи почервеняха:

— Червения орел прекара известно време в дома на осиновителите ми, докато бях още дете. Той учи в Мексико Сити, а после пътува отвъд океана много зими. Виждала съм го много рядко.

— И въпреки това го обичаш — меко каза Грапавата кора.

Тя преглътна.

— Ти си мъдър мъж, вожде. Да, обичам Сантяго Куин, а и той ме обича, но като малка сестричка.

Грапавата кора почувства болката на това признание.

— Последното ти видение засяга Червения орел, нали? Добре ли е той? Ще се върне ли при нас?

— Той пътува на запад, да.

— И? — настоя вождът.

— Със себе си води една бяла жена.

Той я погледна и сбърчи чело. Това не бе всичко, което беше видяла, но явно предпочиташе да запази останалото в тайна. Не биваше да я насилва повече. Наближаваха селото и група смеещи се деца, които играеха на топка, изтичаха покрай тях.

Ана, която за липаните беше Пустинното цвете, усети, че мъжът до нея е завладян от тъжни мисли.

— Сигурно се тревожиш за новините, които ти донесе вторият ми баща. Заради испанците?

— Губернатор Алънкастър постоянно изпраща хора да търсят ездачите, които спасяват робите апахи, но всички те изчезват. Като Нощния вятър — изрече той с крива усмивка.

— Ами команчите? Страхувам се, че отново ще бъдем принудени да се бием с тях.

Очите на Грапавата кора потъмняха при спомена за последната ловна група от липани, жестоко избита от старите им врагове команчите, съюзили се с испанците.

— Ние сме малко племе и ще се бием само заради оцеляването си, но при все това съм доволен, че Червения орел ни носи нови английски оръжия.

— Те наричат себе си вече американци, а не англичани — Ана не пропусна случая да демонстрира своята начетеност — на шега, разбира се. И двамата имаха нужда от разведряване.

Грапавата кора изсумтя.

— Щом говорят същия език, тогава са англичани.

Предсказващото око забеляза приближаващите се между дърветата Грапава кора и Пустинното цвете. Когато се разделиха, лицето на момичето издаваше голямата й мъка.

„Много си страдала и ще страдаш още, но имаш особена дарба, Пустинно цвете. Духовете ще те възнаградят един ден. Но първо трябва да се научиш да използваш мъдро силата си“ — мислеше си тя.

 

 

Сейнт Луис, лятото на 1806 г.

Сантяго се отърва от трупа на Скадър, като го хвърли зад един склад за импрегнирани кожи на пристанището. После отнесе тленните останки на Елиджа Кумбс при единствения в града собственик на погребално бюро и го събуди доста преди изгрев-слънце. Съсухреният старец изобщо не попита какво се е случило с Кумбс. Тук нощем често умираха хора, станали жертва на стари вражди или кражби. В Сейнт Луис все още нямаше платена полиция.

Елайза написа писмо до близките на Кумбс в Кентъки и друго — до президента, в което обясняваше прибързаната постъпка на Самюъл и причините, довели до нея, както и появяването на Скадър в Сейнт Луис и последвалата му смърт. Двете послания тя изпрати на съдията Истън, който отговаряше и за пощенските услуги в града. Той бе назначен от самия Джеферсън, така че можеше да му се има доверие, че ще се погрижи писмата да стигнат до своето местоназначение. Елайза знаеше, че президентът ще е против плана й да освободи Самюъл, но докато информацията за него стигнеше Вашингтон, тя вече щеше да е стигнала река Арканзас. „Ако дотогава не съм се удавила, счупила врата или пък скалпирана от индианците“ — тъжно си каза тя.

Елайза разтърка очи, за да прогони съня, и се приготви да започне деня. Изми лицето си със студена вода и така премахна следите от мъчителната безсънна нощ. Приготви сутрешния си тоалет със съзнанието, че й е за последен път за няколко месеца напред. Реши да закуси добре в кухнята на вдовицата Фурие, преди да се срещне със Сантяго Куин, облече се и доопакова багажа си.

Извън града, облегнат на един клен, Сантяго наблюдаваше приготовленията за заминаването им и пушеше испанска цигара. Товарът, който трябваше да носят мулетата, бе доста голям. По-голямата част от него се състоеше от топове ярки платове, кани висококачествено малцово уиски и други стоки, които трябваше да им осигурят бърза печалба. Добре скрити под законния товар, бяха барутът, патроните и пушките с дълга цев от Кентъки, предназначени за липаните от племето на Грапавата кора.

Испанското правителство издаваше специални разрешителни на търговците си, като по този начин ограничаваше достъпа на чужденците на тяхна територия. Въпреки че беше испански гражданин, Куин нямаше разрешително. Вместо това той подкупваше граничните власти — нещо, което правеха всички ренегати. Но дори и най-корумпираните държавни служители щяха да заповядат да бъде убит на място, ако откриеха оръжието за апахите. Обаче испанските погранични гарнизони бяха толкова малко и толкова нарядко разположени, че вероятността да заловят нелегалния товар, преди той да е стигнал предназначението си, беше твърде малка.

Сантяго бе продал биволските кожи и конете за добра сума в Сейнт Луис, след това бе подновил кервана от мулета и закупил най-необходимите неща за дългото пътуване. Мулетата бяха яки, по-сигурни и способни да носят много по-голям товар от конете. Куин наблюдаваше младия полуиндианец Чако, който брат му бе измъкнал от медните мини. Момчето се оправяше добре с нервните животни. Слабичкият, жилав младеж щеше да им е много полезен по време на пътуването.

Това обаче не можеше да се каже за бялата жена. Той отново прокле глупостта си, че се съгласи да я вземе със себе си. Защо го направи? Не бе ли научил от Джули достатъчно за разглезените, красиви французойки? Освен това тази бе полуамериканка, което я правеше още по-опасна.

Той отново се замисли за тайнствените й мотиви. Изглеждаше твърдо решена да намери брат си, но това можеше да е само прикритие. Защо искаше да стигне в Санта Фе толкова бързо? Знаеше за интригите на Уилкинсън. Лукавият генерал бе изпратил онзи млад глупак Пайк да подклажда война с испанците, а Сантяго бе почти сигурен, че по някакъв странен начин братът на Елайза Лувоа е свързан с експедицията на Пайк. Е, тя трябва да е голям оптимист, ако очаква да намери някой от тях в Санта Фе. Разбира се, той беше не по-малък оптимист от нея, ако си мислеше, че самият той неговите хора ще стигнат до Санта Фе, щом с тях щеше да пътува жена.

— Ще почакаме и ще видим как ще се разпределят картите в тази игра — каза си Сантяго. Кой знае защо, но имаше чувството, че красивата вдовица бе, освен всичко друго и ловък комарджия.

— Готови сме да тръгваме. Къде е жената? — тонът на Преследващия елен показваше колко доволен е от перспективата с тях да пътува Елайза Лувоа.

— Казах й да бъде тук при изгрев-слънце. Сигурно се е успала — последния път, когато ще може да си позволи подобен разкош — подигравателно се усмихна Сантяго.

— Не си се съгласил на тази дивотия заради парите. Тук има нещо повече — умните, черни очи на индианеца го измериха от глава до пети.

Сантяго хвърли угарката на земята и я стъпка с кожените си мокасини. Усмивката му се стопи, но преди да отговори, Елайза пристигна в лагера. Определено това не бе най-подходящият момент.

Огньовете вече бяха загасени, а багажът — натоварен на мулетата и конете. Мъжете, повечето от които мургави испанци с индианска кръв в жилите си, я изгледаха с любопитство. Две индианки помагаха при опаковането на нещата. Облечени с безформени кожени туники и гамаши, те по нищо не се различаваха от мръсните си, развлечени мъже. Повечето от тях бяха опасни на вид. Едно голобрадо момче срамежливо й се усмихна, а дебел старец я поздрави, като учтиво свали вехтялата си сламена шапка. Останалите мъже обаче бяха или враждебно настроени към нея, или й се хилеха похотливо. По гърба й пропълзя ледена тръпка, докато търсеше сред тълпата Куин.

Видя го — беше се облегнал на едно дърво и говореше с едрия индианец, който така я бе стреснал с перфектния си английски. Когато тя се приближи, всички замлъкнаха. Дори и животните сякаш се укротиха. Хората чакаха да видят какво ще последва. Ренегатът тръгна към нея. Вървеше гъвкаво и пъргаво като котка. Въпреки високия си ръст той бе подвижен и стегнат като планински лъв.

Обточените му с ресни кожени дрехи му стояха като втора кожа и прекрасно подчертаваха широките му рамене, тесен ханш и дълги крака. Очите й се спряха на показващите се през разтворената риза червеникави косми. Елайза винаги щеше да си спомня начина, по който я бе прегръщал, допира на кожата му, мириса му. Тя се опомни и премести поглед на оръжието му. Двата пистолета „Хокинс“ висяха на кожения колан около тънката му талия, а на дясното му бедро се поклащаше голям, остър нож. На врата му висеше торбичка за патрони, а под дясната си мишница носеше пълен с барут рог.

— Изглеждате така, сякаш ще се биете с цялата испанска армия — каза тя и зачака да й помогне да слезе от седлото.

Той огледа слабата й фигура, облечена в същия син костюм за езда, който носеше и по време на срещата им на конните надбягвания. Сложи едната си ръка на дръжката на пистолета си, а с другата направи широк жест.

— Вие не сте готова да пътувате с нас.

— Не разбирам какво…

— Вие не разбирате нищо — изскърца със зъби той, ядосан, че се съгласи тя да тръгне с тях. Пресегна се и грубо я свали от седлото. Жената възмутено възкликна, а Сантяго се обърна към Преследващия елен: — Изхвърли тази измишльотина и сложи на коня й едно от излишните седла.

— Как се осмелявате…

Сантяго измъкна ножа си и пристъпи към нея. Тя отстъпи назад.

— Да не сте полудели? — от ужас дъхът й секна.