Шърл Хенке
Жената на белия апах (30)

Двадесет и девета глава

Стаята бе претъпкана с натруфени мебели стил Луи Петнадесети. Масивните златни свещници едва осветяваха небрежно разхвърлените рокли, бижута и прозрачни нощници. Прислужничката бе освободена за през нощта.

— А сега… скъпи — каза Джулиет и отметна от челото си една немирна кестенява къдрица, докато побутваше Сантяго към леглото.

Той се излегна, като я остави да изиграе ролята си докрай. Тя бавно и чувствено започна да съблича скъпата си бална рокля. Сладострастното й бяло тяло бе твърде пълно, но въпреки това тя все още бе прелъстително красива жена. Куин си представи слабата фигура и позлатеното от слънцето лице на Елайза, чието тяло бе толкова пъргаво, колкото и ума й. Тя никога нямаше да надебелее като тази разглезена, отмъстителна Джулиет Дуберт.

Останала само по бельо, тя започна да разкопчава тънката му ленена риза. След това плъзна ръце по гърдите му, надолу към колана на панталона. Прокара ръце по гърба му и докосна белезите от едва заздравелите му рани. В очите й проблесна похотливо любопитство.

Сантяго я хвана за раменете и я събори на голямото, меко легло. Тя захапа рамото му и разкъса плата на ризата.

— Индианците ли ти сториха това? — задъхано попита тя.

— Апахите не измъчват хората си. Брат ти ме изтезаваше. Къде е той, Джули? Кажи ми или и най-големите старания на Раул да ми причини болка ще избледнеят в сравнение с това, което мога да ти сторя аз! Неслучайно ми казват Белия апах! — той измъкна от ботуша си тънка остра кама. — С това мога да обеля хубавата ти бяла кожа сантиметър по сантиметър, като започна от лицето ти! Тук сме съвсем сами. Никой няма да чуе писъците ти!

Лицето й посивя. Възбудата й се стопи при вида на проблясващата на слабата светлина кама. Тя се взри в пронизващите я зелени очи. Мили Боже! Раул бе оставил по него белези от камшик — какво ли щеше да й причини този дивак?

— Или по-добре да започна с гърдите — леденото острие се плъзна по шията й и спря върху връхчето на гърдата й. — Много са големи — спокойно отбеляза той.

Тя трепереше от ужас.

— Сантяго, моля те…

— Къде е Раул? Апахите си имат специален начин да се разправят с пленничките си! — ножът се премести още по-ниско.

— Той е в един стар склад на улица „Леви“! Смята, че ще те изпратя там, но аз никога не съм възнамерявала да направя подобно нещо! Вземи картата, която съм начертала и го нападни откъм гърба!

Сантяго я пусна и като се изправи, я издърпа от леглото.

— Покажи ми картата!

Тя го изгледа с омраза и отиде до бюрото, отрупано с неплатени сметки.

Джулиет му хвърли картата.

— Взимай я и се махай! — изсъска тя.

— И да се лиша от очарователната ти компания?

Изгледа го учудено.

— Идваш с мен, за да съм сигурен, че няма да попадна в капана на брат ти! — без да пуска ножа той бързо прегледа картата.

— Не! — възкликна тя гневно. — Разкрих ти плана на глупавия си брат — казах всичко! Чака те в стария склад на Поатиел край реката. Ако влезеш през горния прозорец…

— Ако вляза през прозореца, както ти казваш, ще мога да заловя Раул без проблеми — значи няма нищо страшно и ти можеш да ме придружиш! — спокойно отбеляза Сантяго. — Обличай се! Сложи нещо черно! Така дрехите ти ще са съвсем подходящи за случая — хем ще ти служат за прикритие, хем стават за погребението на омразния ти брат!

Джулиет трепереше. Не бе готова за подобен обрат на нещата. Изобщо не беше готова! Бе възнамерявала да се люби с дивия ирландец и после да му каже къде се крие Раул, както й бе наредил Джеймисън. Тя се бе надявала, че ако Куин успее да убие брат й, ще й бъде благодарен и ще я вземе под своя закрила, дори след време би могъл да я направи графиня. А ако брат й пречукаше ирландеца, тя пак можеше да си бъде любовница на Джеймисън. Бе предвидила всичко — освен че Сантяго ще рискува нейния живот!

— Не може да искаш това от мен! Знаеш колко опасен е Раул!

— Знам също каква предателка си ти, Джули! — Сантяго разрови сандъците с дрехите й и избра една тъмносиня рокля, измачкана и очевидно приготвена да бъде дадена на някоя беднячка. Хвърли я към нея и каза:

— Обличай се или ще те откарам гола! Не трябва да караме Раул да чака, нали! Сантяго спокойно и невъзмутимо избра една черна наметка и се приближи към нея.

— Първо роклята, а после това!

Тя се опита да избяга, но Куин я хвана и изви ръката й назад. Джулиет започна да се бори в ръцете му, като го риташе и се опитваше да издраска лицето му със свободната си ръка.

— Раул бе прав! Ти си искаш американката! — избухна тя. В момента, в който необмислено изрече тези думи, Сантяго я стисна още по-силно.

— Знаеш къде е затворена Елайза, нали? — изръмжа той.

— Не! Раул е в склада и…

— Но Елайза не е там! Кастал не би я държал в града, рискувайки някой да я открие. Хората на Клеърборн претърсват всяко ъгълче вече няколко седмици! Къде е тя?

Понечи да изпищи, но той я стисна за гърлото. Чу се само тихо изграчване. Джулиет не можеше да диша. Уплаши се, че Куин ще я удуши. Едва разбра тихо изречената му заплаха. Когато ръката му освободи смъртната си хватка, Джулиет си пое дълбоко въздух и се разкашля. Сантяго я разтърси.

— Ако Елайза е мъртва, дори с твоето перверзно въображение не можеш да си представиш какво ще последва! А сега! — той я стисна здраво и изрече много бавно: — Къде е Елайза? Тя не е в онзи склад с Раул, нали?

Въпреки че се боеше от брат си, тя бе ужасена от заплахите на Белия Апах!

— Тя е в плантацията на шурея ми. Ще ти кажа как да стигнеш дотам.

— Не, скъпа Джулиет, ти ще ме заведеш!

Тя се вкопчи отчаяно в ръката му.

— Ако го направя, трябва да ми обещаеш, че ще ме защитаваш от брат ми и приятелите му! — лицето й вече не бе зачервено, а бледо.

— Ще убия Кастал и всеки, който е в заговор с него! Това стига ли ти? — той отново побутна роклята към нея и тя започна да се облича с несръчни, треперещи пръсти.

 

 

Кларк Джеймисън разбра, че нещо не е наред още щом видя двамата да излизат от къщата на Дуберт. Джулиет бе тръгнала заедно с Куин, а държанието й много се различаваше от това отпреди един час. Явно бе казала на този проклет ренегат къде се намира Раул, точно както се бяха уговорили, но защо бе тръгнала с него?

Той се замисли какво да направи. Заповедите, които бе получил от генерал Уилкинсън, гласяха да следи Куин да не провали по някакъв начин плана им да дискредитират членовете на Мексиканската асоциация. Кастал трябваше да умре, за да не може да издаде участието на генерала в заговора на предателите. Продажната сестра на Раул трябваше да накара Куин да убие брат й. Щом се отървяха от Кастал, щяха да намерят начин да елиминират и ренегата. Джеймисън видя любовницата си да се качва в една затворена карета заедно с Куин. Реши да ги проследи.

След няколко пресечки си даде сметка, че не отиваха към брега и запустелите складове край него. Вместо това стигнаха до конюшнята на улица „Чартър“, където бе отседнал Куин, и влязоха вътре. Джеймисън разбра, че изобщо не преследваха Кастал. След малко двамата се появиха отново — Куин бе въоръжен и яздеше своя едър жребец, а Джулиет се крепеше настрани на седлото на някаква кафява кобила.

Тя го водеше при онази Лувоа! Значи недоверието му спрямо Джулиет бе напълно оправдано. Джеймисън зави по тясната уличка към пристанището и препусна натам със светкавична скорост.

 

 

Дълбоката провинция на Луизиана

Толкова дълго вече бе затворена в тази мръсна, студена колиба, че бе загубила реална представа за време. Елайза се протегна върху неудобния дюшек и погледна изгряващото слънце. Ако имаше късмет, това щеше да е последната й сутрин в тази дупка!

Откакто Кастал я бе довел тук, Гаспар Дуберт бе единственият й бял посетител. Той бе един безволев глупак. Почти бе сигурна, че планът й ще успее.

Една от робините, измъчена стара жена, която не говореше английски, й носеше храната и чистеше, но единствено Кастал притежаваше ключа от белезниците й. Той пристигаше на всеки няколко дни, за да провери какво прави Елайза. Тя бе разбрала, че в колибата бяха затваряли негрите, опитали се да избягат. Дуберт можеше да откачи веригите, с които бе прикована към кревата, и да й позволи да се разходи малко около колибата. „Здравословно упражнение за нея и детето“ — бе казал той, като че тя и бебето й щяха да преживеят още две седмици!

Беше ред на Гаспар за посещение. Той винаги идваше пеша през гъсталака, който обграждаше полянката, където бе колибата й, което я навеждаше на мисълта, че някъде наблизо трябва да имаше плантация. Похитителите й я бяха докарали тук през нощта, при това тогава тя бе в безсъзнание. Дали в тази гора имаше пътека, по която би могла да тръгне?

Боеше се от мечки и отровни змии, но повече се страхуваше от Кастал.

Елайза си бе изработила план — дано успееше!

„Не забравяй, Дуберт е глупак!“ — каза си тя и отново преповтори какво точно трябва да направи. Бременността й щеше да й помогне да заблуди креола още по-лесно.

 

 

Гаспар Дуберт вървеше по пътеката през горичката, без да забелязва красотата на покритите с роса кипарисови дървета, по чиито клони бяха накацали бели чапли. „Плантация ли!“ — изруга той. Семейството им бе доведено до просешка тояга от глупостта на Рамон. Сега пък с поведението си вдовицата на брат му бе опетнила доброто име на рода им. Рамон бе загинал на дуел заради нея! „Чест! Джулиет дори не знае значението на тази дума! А аз съм принуден да търпя обидите на нахалния й брат Раул!“ — възмущаваше се той.

Когато наближи колибата, Дуберт се замисли за пленничката им. Притесняваше се за нея. Елайза Лувоа бе съпруга на дипломат от двора на френския император. Накрая фанатичната омраза на Кастал можеше да ги прати всички в затвора, и то заради някаква стара вендета, причинена отново от тази глупачка Джулиет.

Елайза го чу, че вдига резето на вратата. Всичко вървеше по плана. Когато той влезе, тя посочи купата върху грубата маса и каза:

— Слава богу, че сте тук, сър! Мисля, че нещо не е наред с това задушено — ужасно ми прилоша от него! — тя се сви на кревата и притисна корема си с ръце. — Моля, подайте ми легена! Не искам да повърна върху дрехите си — започна да си поема дълбоко въздух.

Дуберт грабна легена и като коленичи, го сложи пред нея. Елайза грабна тежката глинена купа от масата и с всичка сила го удари в слепоочието. Той залитна. Преди да се опомни, Елайза, хвана легена с две ръце и го хвърли върху главата му.

Когато мъжът се просна в безсъзнание на пода, тя се захвана да пребърква джобовете му за ключа от веригата, като мърмореше:

— Имаш късмет, че точно днес прислужницата изхвърли легена, иначе щеше да се събудиш с нещо повече от обикновено главоболие!

След секунди бе свободна, а Дуберт — превързан към кревата. Освен ключа, който хвърли в храстите, когато излезе навън, Елайза бе взела и пистолета му.

Пътят се разклоняваше в различни посоки, но понеже скоро бе валяло, не бе трудно да открие тази, по която бе дошъл Дуберт — стъпките му личаха ясно. Като повървя около половин час, Елайза разбра защо не го е виждала да пристига на кон. Животното не би могло да мине по пътеката. Стиснала пистолета в ръка, тя бе готова да стреля, ако някое от шумолящите в храстите създания решеше да я нападне.

Когато най-после стигна до плантацията, дрехите й бяха мокри и кални. Въпреки студа Елайза се бе изпотила от напрежение.

Порутената двуетажна къща бе обградена от огромни дъбове, покрити с мъх. Земята бе обрасла с бурени. Дървените рамки на прозорците бяха избелели, а някои от дъските на предната веранда — прогнили. В къщата бяха останали само двама стари негри. Те събираха изпопадалите листа, които вятърът постоянно разпиляваше.

Дуберт сигурно бе оставил някъде наблизо коня си. Тя се огледа и като видя порутената конюшня, се отправи към нея през запуснатата градина.

Елайза се надяваше конюшнята да е празна, но когато надникна през вратата, видя едър мъж с камшик в ръка. Тъмната му коса бе мръсна, а от здраво стиснатите му устни стърчеше зъб — единствената „украса“ на непривлекателното му лице. Мъжът тъкмо разглеждаше сив жребец, който нервно пристъпваше.

За да не привлече вниманието на другите, ако стреля, тя пъхна пистолета в джоба си и сграбчи една подпряна на стената лопата. Мъжът усети присъствието й и понечи да се обърне точно когато тя замахна. Вместо да го уцели в слепоочието, лопатата се заби право в носа му. Той беззвучно се свлече на земята, а кръвта потече по мръсната му риза.

Конят, който явно принадлежеше на Гаспар Дуберт, бе оседлан.

— Ти май си единственият кон, който става за езда тук! С теб имам повече шансове да избягам от преследвачите си!

Тя успокои животното и го отведе настрана от миризмата на кръв, идваща от изпадналия в безсъзнание мъж. Когато намери главния път, Елайза несръчно се метна на коня, доволна, че седлото бе мъжко. Предполагайки, че я бяха докарали на север от града, тя тръгна натам, където предполагаше, че е юг. Ако имаше късмет, още същата вечер щеше да се яви пред губернатор Клеърборн и да бъде отново със Самюъл.