Шърл Хенке
Жената на белия апах (28)

Двадесет и седма глава

Областта Начес, януари 1807 г.

Самюъл Шелби внимателно заобиколи възлестото коренище на дъбовото дърво, като удряше комарите, които го бяха измъчвали през цялото време, откакто бяха тръгнали северно от Начес. Пътуването с лодка от Ню Орлиънс се оказа най-леката част от пътешествието им. Това, което им се налагаше да понасят сега, бе истински ад. Гъсто обраслият, хълмист район бе пълен с речни пирати и горски разбойници, готови да нападнат безобидните пътници, които имаха нещастието да привлекат вниманието им. През последните два дни Самюъл дори видя скалп, прикован към едно кипарисово дърво — дали това свидетелство за необикновена жестокост представляваше останките от някоя невинна жертва или пък бе заслужената съдба, сполетяла опасен бандит, чудеше се той.

— Това място ме плаши, лейтенант — обади се младият рус войник, загледан във високите тръстики. — Казват, че понякога изскачат диви котки и изяждат човека и коня му.

Самюъл му се усмихна успокояващо.

— Не ми се вярва, Джастис, но все пак си отваряй очите. Най-много трябва да внимаваме за двукраки нападатели!

След завоя излязоха на полянка, заобиколена с дървета, през чиито клони слънчевите лъчи проникваха подобно на струи разтопено злато. Едва се бяха отърсили от потискащото въздействие на тъмния гъст шубрак, когато забелязаха колибата, която имаше твърде зловещ вид.

Самюъл разгледа лошо скованата дървена постройка. От покрива липсваха няколко дъски, а прозорците нямаха стъкла.

— Дано успеем бързо да си свършим работата и да се махаме от тук! — каза той и даде знак на хората си да слязат от конете.

Това бяха хора, специално подбрани за тази мисия от губернатора на Луизиана Клеърборн, верен на президента Джеферсън и федералното правителство. Войниците не носеха униформа. Задачата им бе да открият и унищожат голямо количество пушки и амуниции, предназначени за заговорниците в Ню Орлиънс.

— Чакайте тук, докато аз вляза вътре. Ако чуете стрелба, пристигате веднага! — Самюъл отиде до ниската, тясна врата на колибата и се наведе, за да влезе. Божичко, чувстваше се като в пещера. Блъсна го миризмата на изгнило дърво, долнопробно уиски и пот.

На масите горяха с треперлива светлина лоени свещи. Край една от стените имаше нещо като тезгях, но освен прогнилите столове нямаше никакви други мебели. Сигурно повечето неща бяха изпочупени при честите сбивания. Трябваше да внимава да не бъде въвлечен в някоя пиянска свада. Но като разгледа заобикалящите го грозни лица, някои от които бяха без зъби, уши и дори носове, Самюъл реши, че шансовете му да се измъкне безнаказано, са съвсем малки.

Отиде до тезгяха и хвърли една монета.

— Малко студена бира ще ми дойде добре!

Съдържателят бе дебел, плешив мъж с отрязани уши — знак, че навремето е лежал в някой от затворите на изток и така е бил белязан за престъплението си.

— Аз съм Джейк Мънроу — той наля киселата, топла бира в нащърбена чаша и изчака Шелби да се представи на свой ред.

— Викат ми Маркъс Алън, родом от Кентъки. Трябва да се срещна с някой си Дътън. Хю Дътън. Да се е навъртал тук? — Мънроу присви очи. С палеца си посочи към дъното на помещението. В тъмния ъгъл се бе свила една едва забележима фигура.

— Задължен съм ви! — каза Самюъл и тръгна към Дътън. Когато обърна гръб на Мънроу, космите по гърба му настръхнаха от напрежение.

Елайза бе научила от един по-непредпазлив член на Мексиканската асоциация в Ню Орлиънс, че Маркъс Алън трябва да се срещне тук с Дътън и да придружи незаконния товар до крайната му цел. Губернатор Клеърборн бе арестувал Алън и Шелби бе дошъл на срещата вместо него. Оръжието трябваше да бъде спряно. Дътън бе мършав, тъмнокос мъж, чиито черти не можеха да се видят добре на тази светлина. Само очите издаваха истинската му природа. Когато се усмихна, се видя, че в устата му почти не са останали зъби.

— Ти трябва да си Алън.

— Аз съм Маркъс Алън — спокойно отвърна Самюъл и като придърпа един стол, седна така, че да му е удобно да бръкне в джоба си за пистолета.

— Алън бил от Кентъки, така чух. Ти май не приказваш като такъв.

— Роден съм във Вирджиния. В Кентъки се преместих по-късно. Хората ми чакат отвън. Мексиканската асоциация спешно се нуждае от тези оръжия.

— Ми, аз си бях тук и чаках! — защити се Дътън. — Ти закъсняваш. Имаш ли достатъчно хора и коне да превозиш товара?

— Мъжете, които водя, ще го охраняват, докато дойдат и останалите. Сега трябва да сме много внимателни, особено след като генерал Уилкинсън се обърна против нас.

Мъжът изпсува и плю на мръсния под.

— Уилкинсън е голям глупак, щом предаде онези приятелчета в Ню Орлиънс! Те имат добри връзки бая нависоко в армията на краля — при тази забележка той се изправи и каза: — Да отидем при товара.

Значи високопоставени испански офицери също участваха в заговора точно както бяха предположили двамата с Елайза! Интересно кого бяха успели да привлекат онези предатели от Мексиканската асоциация?

След завръщането си в Ню Орлиънс бяха научили, че президентът е уволнил Уилкинсън от поста губернатор на Горна Луизиана, въпреки че го бе оставил началник на войската там. Без да се интересува повече от съдбата на Пайк в Ню Мексико, генералът се бе подчинил на заповедта да изгони заговорниците от Ню Орлиънс.

— Уилкинсън остави лейтенант Пайк и хората му да загинат. Предполагам, че ще завършат дните си в някой испански затвор — с отвращение каза Самюъл.

Дътън засмука един от изгнилите си зъби, после умело се изплю и се изсмя:

— Пайк и приятелчетата му ще се оправят, не ги мисли! Сигурно сега вече се радват на гостоприемството на самия генерал Салкедо!

Салкедо! Генерал-губернаторът на вътрешните провинции, един от най-високопоставените офицери в правителството на Нова Испания! Информацията щеше да е добре дошла за Джеферсън. Двамата мъже излязоха навън и Дътън разгледа здравите, добре въоръжени мъже, които трябваше да представляват хората на заговорника Маркъс Алън.

— Ще свършат работа — каза той на Самюъл. После се качи на мършавия като стопанина си кон и всички потеглиха към реката.

— Когато всичко свърши, целият испански запад ще бъде наш! Ще сме много богати! — в очите на Дътън проблесна алчно пламъче.

След неколкочасово препускане сред кипарисовите дървета той ги отведе до малко заливче. Ако нямаше кой да им показва пътя, никога не биха могли да го намерят. Една погрешна стъпка и щяха да попаднат в зловещото блато. Дътън извика на мъжете от грубите дървени лодки, на които бе натоварено оръжието.

Самюъл бързо ги прецени и даде знак на Джастис. Хората му слязоха от конете и се разделиха на тройки, тръгнаха към закотвените лодки. Щом приближиха достатъчно, извадиха пушките си. Самюъл бързо измъкна пистолета си и се прицели в изненадания Хю Дътън.

— Арестуван си за предателство и подстрекаване към бунт, Дътън! Конфискувам тези лодки в името на правителството на Съединените щати!

Мъжът изпсува, но само един поглед му бе достатъчен, за да се убеди, че е безсмислено да се противи.

Правителствените войници ги надвишаваха два пъти по численост, а пък и някои от хората му бяха просто наемници, на които се плащаше само да откарат товара надолу по реката, а не да рискуват живота си.

— А сега, Хю, ти спомена някои неща, които искам да пообсъдим още малко!

— Върви по дяволите, ти…

— Така не се говори на човек, който държи живота ти в ръцете си! — каза Шелби и като опря пистолета си в гръкляна на Дътън, продължи: — Та, за генерал Салкедо…

 

 

Ню Орлиънс

Елайза седеше зад тънката желязна преграда, която я отделяше от балната зала, за да не „скандализира“ присъстващите на бала с вида си. Тя бе бременна в шестия месец, а една дама не биваше да се появява в подобно състояние на публични места. Като си спомни за гордостта, с която индианките носеха надутите си кореми и работеха през цялата си бременност, тя реши, че законите на цивилизованото общество наистина понякога са твърде смешни. Толкова много се бе променило мисленето й, откакто тръгна на запад със Сантяго! Дори само споменът за него я караше да плаче, но тя решително отхвърли подобни мисли.

Миналото си е минало. Нищо не можеше да съживи любовта им. Поне й бе оставил част от себе си, за която да се грижи и обича през остатъка от живота си!

Детето щеше да носи името на Лувоа, но колкото и лошо да бе това, във всички случаи бе по добре, отколкото да го наричат копеле. Устните й се изкривиха в иронична усмивка при мисълта за това, как щеше да реагира Едуард Лувоа на писмото, което му бе изпратила веднага щом пристигна ха в Ню Орлиънс и в което му съобщаваше, че ще става баща.

Танцуващите се носеха по лъскавия паркет. Залата бе претъпкана. Елайза не трябваше да е тук, и то не само защото бе бременна, а и понеже Самюъл бе настоявал тя да помоли губернатор Клеърборн да я настани на някой кораб, заминаващ нагоре по реката, за да отиде в семейната им плантация, където братовчед й Нестор и жена му Алма вече я чакаха. Тя не бе изпълнила заръката на брат си.

Той искаше сестра му да е далеч от кипящия от интриги Ню Орлиънс, обаче знаеше, че тя би предпочела да отложи оттеглянето си в изолираната от света плантация. Не че я биваше много за работа напоследък, помисли си тя с тъжна усмивка.

Елайза огледа гостите и скоро забеляза генерал Уилкинсън, изпотен въпреки студа. Той се поклони на една креолска матрона с внушителни размери. Извади памучна кърпичка и старателно попи потта от челото си. Генералът не знаеше нищо за пътешествието й до Санта Фе или пък че Самюъл бе жив и се бе върнал с нея в Ню Орлиънс. За Уилкинсън Елайза бе само добрата приятелка на губернатор Клеърборн и съпругата на тайнствения френски дипломат. Генералът я подозираше още от Сейнт Луис, но нищо не можеше да докаже. Охраната на самия губернатор на Ню Орлиънс постоянно я съпътстваше. Съжаляваше, че не може да говори с хитрия Уилкинсън насаме. Въпреки че бе изкусен интригант, генералът ставаше много непредпазлив в компанията на красиви жени. Елайза погледна издутия си корем и си помисли: „В това състояние едва ли бих могла да мина за фатална жена!“

— Надявам се, че празненството ви харесва, въпреки че не можете да участвате в него! — лицето на току-що влезлия в ложата й губернатор Клеърборн изразяваше искрена загриженост.

Когато нещастният, тридесет и две годишен мъж с пуританско възпитание бе пристигнал в града, никой от местните креоли не го хареса. Сега обаче, въпреки че отказваше да използва френски за държавни преговори, Клеърборн постепенно печелеше все повече и повече симпатии. Бе упорит и честен човек, който си гледаше работата с усърдие, спечелило му ако не обичта, то поне уважението на враговете. Дори Уилкинсън избягваше да му противоречи.

Той внимателно пое протегнатата й ръка, а Елайза мило му се усмихна.

— Забавлявам се чудесно, ваша светлост! Както й вашият амбициозен военен командир! — и тя посочи с ветрилото си генерал Уилкинсън.

Клеърборн сви устни.

— Ако знаех какво крои пак.

— Арестувал ли е още някого? — попита Елайза.

През последните седмици Уилкинсън бе издирил и арестувал много от хората, участвали в заговора, които евентуално можеха да го издадат.

— Войниците му докараха още няколко заподозрени. Никак не е за чудене — в този край има хора, готови да заговорничат срещу самия Ад!

— Мислите ли, че наистина иска да спре заговора, или само ни заблуждава?

— Де да знаех! — притеснено отвърна Клеърборн. — Войската на Ню Орлиънс се закле във вярност на президента Джеферсън, но ние имаме всички основания да подозираме, че много от офицерите са в заговор с амбициозни испански военнослужещи, решени да свалят сегашното правителство в Нова Испания.

— Необходима ни е по-пълна информация! — каза тя и прехапа замислено долната си устна.

— Да се надяваме, че скоро ще я имаме. Поне разполагаме с хора като брат ви, готови да рискуват живота си, за да спрат притока на амуниции за заговорниците. Надявам се планът им да не успее!

— Но понеже генерал Уилкинсън арестува няколко души, които според него са в съзаклятие с испанските предатели, той може да си присвои цялата заслуга за потушаване на заговора. А като герой на Ню Орлиънс ще бъде много трудно за президента да го отзове.

— Уви, така е. Но може би информацията, която трябва да получа тази вечер, ще се окаже полезна за нас. Току-що ми предадоха бележка, с която един от агентите ми ми определя среща.

Очите на Елайза се разшириха.

— Какво според вас е научил той?

— Не знам, но се страхувам, че вече трябва да ви изоставя и да вървя. Помощникът ми, капитан Сандърс, ще ви изпрати. А сега, ако ме извините…

— Но, разбира се, губернаторе. Смятам да погледам танците още малко и после ще се прибера.

Когато Клеърборн си отиде, Елайза отново потърси с очи генерал Джеймс Уилкинсън, който бе изчезнал в тълпата от красиви креолски дами и американски офицери. Изведнъж видя познато лице. С разтуптяно сърце тя се вторачи в Раул Кастал! Той вече не носеше бляскавата синьо-бяла униформа на испанската армия, а бе облечен в черни дрехи, които придаваха на лицето му още по-зловещо изражение.

Все още усещаше върху себе си пронизващия му поглед, с който я бе изгледал, когато го издаде пред Алънкастър. Той бе един от заговорниците — в това тя изобщо не се съмняваше.

Елайза го гледаше как спокойно минава през тълпата, флиртува с превзетите красавици и обсъжда нещо с няколко креолски благородници, недоволни от сегашната политическа власт, които обаче Уилкинсън бе счел за неуместно да арестува. После, по време на кадрила, генералът и Кастал се разминаха, докато всеки от тях партнираше на по-възрастна дама в танца. Срещата им съвсем не беше случайна и Елайза бе доволна от прикритието, благодарение на което бе успяла да го види, без той да я забележи.

Когато танцът свърши, двамата заведоха дамите си до местата им, а после се отправиха към различни врати. Елайза дори не се замисли. Помоли да й донесат наметката. Тежкото кадифе обви тялото й, а качулката прикри лицето й.

Молеше се Кастал да не знае, че е решила да остане в Ню Орлиънс, и ако я забележи, да реши, че е дебела креолска матрона, излязла навън да подиша малко чист въздух. Тихо го последва по коридора, по стълбите и после в градината. Генерал Уилкинсън се появи почти мигновено иззад една мимоза.

Елайза се прилепи до стената и безшумно се придвижи по откритата веранда, така че да се намира точно над тях. От мястото си щеше да чува чудесно разговора на двамата конспиратори.

 

 

На бледата светлина лицето на губернатор Клеърборн изглеждаше бледо като маска. Той прокара ръка през светлокестенявата си коса.

— Значи Дътън твърди, че заговорниците от Ню Орлиънс работят заедно с генерал-губернатор Салкедо?

Самюъл отвърна:

— Няма съмнение в това. А Уилкинсън знае всички планове на бунтовниците. Салкедо ще освободи Пайк и хората му. Вместо да бъде дребен владетел или военен герой, Уилкинсън е решил, че за него ще е по-добре да играе ролята на умиротворител, но не бих имал доверие нито на него, нито на Салкедо!

Лицето на Клеърборн придоби сурово изражение.

— На много малко хора мога да имам доверие, лейтенант! Някой трябва да замине веднага за Вашингтон, за да информира президента за новото развитие на събитията.

— Готов съм да потегля след час, сър — отвърна Шелби. — Моля, пригответе писмото си. Аз самият имам още доста да прибавя, когато говоря с президента.

Самюъл се върна в хотела, където бяха отседнали с Елайза. Тя още не се бе върнала от бала. Усмихна се тъжно и прошепна:

— Въпреки че не можеш да танцуваш явно се забавляваш добре, сестричке, но все пак бих предпочел да си на сигурно място, далеч от Ню Орлиънс.

Като й написа кратко писмо, Самюъл се приготви за дългия път. Губернатор Клеърборн щеше да обясни подробностите на Елайза. В бележката си той просто отново повтори братската си заръка — да напусне Ню Орлиънс и да остави опасните интриги възможно най-скоро. Братовчедите им в Кентъки щяха да се радват тя да им погостува.

 

 

Елайза коленичи на студения дървен под на верандата. Краката й бяха изтръпнали от дългото стоене. Тя се опита да овладее треперенето си и да се съсредоточи в разговора между Кастал и Джеймс Уилкинсън, който тъкмо спокойно обясняваше, че плановете за превземането на Нова Испания само са отложени за известно време. Кастал спореше сърдито с американеца. Елайза чуваше само откъслечни фрази.

— Трябва да обясните промяната в плановете на нервните си приятелчета креолите — тонът, с който бе изречена заповедта, не търпеше никакви възражения. Въпреки че не можеше да го види, тя си представи как Кастал цял изтръпва от нанесената му обида.

— Господата от Мексиканската асоциация съвсем не са изнервени, генерале! Американецът — подигравателно изрече той — Кларк Джеймисън се хвалеше, че ще ни помогне да завземем Ню Орлиънс, преди да се придвижим на запад към испанските земи!

Елайза можеше да си представи с каква жар бе мечтал Кастал за мига, когато ще влезе в родния си град като завоевател! Като си размениха още няколко прикрити обиди, Уилкинсън освободя подчинения си и се присъедини към празненството в залата. Кастал тръгна на среща с останалите конспиратори. Тя реши да го последва. Това не бе лесна задача, но младата жена успя да подкупи един кочияш и да последва закритата карета на Кастал из калните улици. Наложи се да убеди кочияша, че господарите му ще останат на бала още дълго време и скоро няма да се нуждаят от услуги те му.

Трябваше да изостанат доста, за да не ги издаде тропотът на конските копита по паважа. На няколко пъти, когато каретата на Кастал свиваше с някоя тъмна уличка, тя се страхуваше, че са го из пуснали.

Скрита под клоните на огромна върба Елайза наблюдаваше Раул, който спря пред една колиба на западния бряг на Мисисипи, в самия край на града.

Тя прошепна на кочияша си:

— Ще се приближа, за да видя какво става вътре. Ти върви право при губернатор Клеърборн и му предай това! Подаде му бележката, която бе успяла да надраска по пътя насам.

— Не знам, госпожо — неловко измърмори кочияшът. — Трябва да се връщам на бала. Мистър Уитън е платил добри пари да го чакам!

— Губернаторът на Орлеанс ще ти плати тройно! — напъха бележката в грубата му ръка. Можеше да си представи какъв хаос ще настъпи, щом охраната на губернатора откриеше, че една бременна жена е успяла да им се изплъзне! Клеърборн щеше да им смъкне кожите, ако не успееха да я открият. — Ако войниците, охраняващи дома на губернатора, те питат нещо, кажи им, че мадам Лувоа се нуждае от помощта му. Повярвай ми, Клеърборн ще те приеме веднага и ще ти заплати добре!

Когато каляската се отправи към града, Елайза внимателно тръгна по една пътека към колибата. От закритите с хартия прозорци се процеждаше слаба светлина. На няколко пъти кракът й затъваше в калта и едва не загуби обувките си в нея. Без да обръща внимание на съсипаните си пантофки, тя се приближи до колибата. До слуха й достигнаха неясни гласове.

— Това никак не ми харесва! Дътън много закъснява с тези лодки, натоварени с оръжие!

— Дътън е получил пълни инструкции. Този груб американски дървар е прекалено тъп, за да се отклони от дадените му заповеди — отвърна Кастал.

— Отдавна не сме получавали вест от Салкедо от Чихуахуа. Това ме притеснява много повече от закъснението на някакъв си тъп селянин от Кентъки! — намеси се трети и после продължи: — Какво има, Армандо?

— Пуснете този звяр навън, преди да е направил още някоя поразия тук! — нетърпеливо нареди Кастал.

Чу се разместване на столове, после вратата изскърца и нещо тихо изръмжа. Елайза замръзна от ужас. Куче! Тя се огледа наоколо, отчаяно търсейки някакво прикритие, но ниската крайречна трева не можеше да й предложи никакво скривалище.

— Мисля, че имаме гост — изсъска Кастал, като приближи вратата.

Елайза вдигна полите си и се опита да избяга, но кучето, дребен териер, се хвърли върху нея. То впи зъби в кадифената й наметка и като заби лапи в калта, не й позволи да избяга. Тя се опита да се освободи и удари кучето по главата с чантичката си, но преди да се измъкне, Кастал вече я бе хванал за рамото.

— Я да видим, кой е това? — прошепна в ухото й той. — Самотна жена! — Нареди на стопанина на животното да накара кучето му да я пусне, после я отведе вътре в колибата. Когато свали качулката й, възкликна: — О, мадам Лувоа, така се надявах, че ще имам удоволствието да се срещнем отново. Но не предполагах, че това ще стане толкова скоро!

Блъсна я върху един грубо скован дървен стол до паянтова маса и я огледа внимателно. Когато видя големия й корем, на устните му се появи жестока усмивка.

— Копелето на Куин — каза Раул и поглади мустаците си. — Цели десет години чакам този ден! Десет години! Сега вече родът Кастал ще бъде отмъстен!