Шърл Хенке
Жената на белия апах (6)

Пета глава

— Тогава това е било капан! — извика Елайза, докато крачеше в салона на вдовицата Фурие. По липса на прилични хотели пътниците без роднини в града оценяваха опърпано-буржоазната бедност на тази къща.

Елиджа взе фалшивата бележка, подписана с неговото име, и поклати рошавата си глава.

— Прилича на моя почерк, но грозните ми драскулки са лесни за имитация.

— Само ако някой знае кои сме и защо сме дошли в Сейнт Луис.

— Уилкинсън?

Тя махна с ръка.

— Не мисля, че е той. За него е много по-вероятно просто да ме следи отблизо и да внимава да не науча нещо, а ако не може да направи това, да се погрижи никакво съобщение да не пристигне до президента. Но не вярвам, че е наясно коя съм в действителност.

— Казваш, че нападателите ти са мъртви?

При спомена за случилото се в тясната, тъмна уличка Елайза потрепери.

— Точно така. Спасителите ми бяха бързи и точни.

— Човекът, наел двамата главорези, ще направи друг опит. Трябва да бъдем внимателни. Няма да ти пращам бележки никога вече.

— Искрено се надявам на това, Елиджа — мрачно каза тя.

— Кои бяха мъжете, дето ти помогнаха?

— Сигурна съм, че не са от особено значение. Просто двама скитници, вероятно идващи от Юга. Белият говореше френски. — Спомни си пронизващите зелени очи и студената усмивка, тръсна глава и попита: — Познаваш ли някого, на когото можем да се доверим при пътуването ни до Санта Фе?

— Мисля, че да. Той е нещо като легенда по тези места. Испански ренегат, баща му е наемен убиец — Сантяго Куин.

Тя присви устни с отвращение.

— Звучи прекрасно, няма що!

— Той пътува от Санта Фе до Сейнт Луис няколко пъти годишно. Търгува с Мануел Лиса, стар враг на Шуто, така че няма как да е приятел с Уилкинсън.

— Този тип мъже са приятели на този, който плати най-много, но мисля, че си прав — ако не е в добри отношения с Шуто, сигурно не е от хората на генерала.

— Куин е известен с бързите си и успешни преходи до Ню Мексико. Освен това… — Кумбс сви рамене.

— Значи просто трябва да му платим възможно най-високата цена. Нямаме време за губене. Уреди ми среща с него колкото се може по-скоро.

 

 

Елайза се погледна в огледалото за последен път и реши, че ще може да очарова генерала и офицерите му, дори и преситения Аугуст Шуто. Къщата на търговеца, разположена в покрайнините на града, бе известна с красотата си, не като се има предвид колко малко прилични сгради имаше в Сейнт Луис, Елайза хранеше известни съмнения.

Къщата се оказа истинска изненада за нея: на два етажа и в изискан френски стил, каменната сграда бе заобиколена от превъзходно поддържани градини. Имаше дори и живописно езерце.

— Виждам, че домът на мосю Шуто ви харесва — изкиска се съдията Истън. Старият джентълмен и дъщеря му бяха дошли да я вземат с каретата си.

Инстинктът й подсказваше, че може да се довери на отдавнашния приятел и на президента Руфус Истън, но при все това Елайза смяташе внимателно да опипа почвата, преди да му разкрие истинската си самоличност.

— Знаех, че са богато семейство, но това е просто възхитително.

— Почакайте да влезете вътре — проблеснаха очите на Руфус, докато помагаше на дамите да слязат от каретата.

Балната зала бе огромна, както и всички останали стаи в къщата, обзаведена с най-елегантните мебели, докарани от Ню Орлиънс, но произведени всъщност във Франция. Полилеят хвърляше ярка светлина върху изрисуваните с рози тапети. Ореховият под бе излъскан до огледален блясък. Както бе модата в най-избраните къщи в града, никъде в стаите на първия етаж нямаше килими, а само малки, ръчно тъкани постелки пред камината.

Елайза обходи с поглед усмихнатите лица, вслуша се в гласовете на хората, говорещи на френски, английски и испански. Въпреки че Сейнт Луис вече бе американски град, французите го бяха основали през 1764 година, а испанците го бяха управлявали цели четиридесет години. Хора от всички националности се бяха събрали под американския флаг, като все още изчакваха да видят дали това ще се окаже добре за бизнеса им. Тя знаеше, че ако авантюристи от типа на генерал-губернатора Уилкинсън и неговите испански приятели предложеха по-висока цена, много мъже щяха да минат на тяхна страна.

Застанал до вратата, Сантяго огледа претъпканата бална зала. Сирин бе настояла да я придружи. Първоначално той бе решил да откаже на капризната си любовница, но накрая все пак се съгласи. Даде си сметка, че така би могъл да научи нещо повече за плановете на Шуто за търговията с кожи. Усмихна се и докосна къдрица от кехлибарено русата коса на Сирин. Готовността му да я придружи я бе зарадвала, а сластната вдовица креолка винаги го награждаваше щедро в такива случаи.

— Скъпи, трябва да се запознаеш със съдията Истън. Независимо от американския си произход той е истински джентълмен — тя го поведе към внушителен мъж, който разговаряше с няколко офицера.

— В твоите уста да си американец звучи точно толкова лошо, колкото да си индианец от племето крийк — развеселен прошепна той. Знаеше колко скандализирана бе тя от приятелството му с Преследващия елен.

След като си размениха обикновените любезности, Сантяго отново започна да се оглежда наоколо. Изведнъж едно лице привлече погледа му. В другия край на залата стоеше красивата французойка, която бе спасил от двамата главорези. Тогава му се бе видяла възхитителна, но сега направо го накара да затаи дъх.

Лъскавата й абаносова коса бе вдигната нагоре във висок кок от струящи къдри, преплетени с живи теменужки. Необикновените й очи прекрасно хармонираха с виолетовата й рокля от моаре. Дълбокото, кръгло деколте откриваше доста от бялата й плът, както бе модерно, а аметистовият медальон подчертаваше нежността на гънката между гърдите й.

Тя бе заобиколена от обожатели, между които бе и арогантният тиранин Уилкинсън. Сантяго присви очи и се приближи, за да наблюдава брилянтното й изпълнение отблизо. Тя бе по-възрастна и образована от Джули навремето, но някои женски хитрини никога не се променят — нежният сребърен смях, пърхащото в опитните ръце ветрило, танците, чувственият поглед… И все пак за Сантяго бе ясно, че за нея разговорите с генерал-губернатора не бяха просто флирт. Тя обръщаше внимание на всяка негова дума, подтикваше го да говори при всяка неловка пауза, насочваше разговора. Защо ли го правеше?

Сантяго знаеше, че Уилкинсън е забъркан с испанските заговорници, които се стремяха да предизвикат война. Дали и тя не бе една от тях? Дори и така да беше, със сигурност не бе виждал по-красива заговорничка от нея. Двамата все още не се бяха запознали официално. Той се усмихна цинично, докато си проправяше път към мадам Лизъл, която знаеше всичко за всеки в Сейнт Луис. Попита я знае ли коя е красивата непозната с виолетовите очи.

— Била от Париж, но още не съм й се представила, мосю Куин. Казва се Елайза Лувоа и явно е близка приятелка на нашия генерал-губернатор — изпъкналите й малки очички следяха с интерес чернокосата красавица в другия край на стаята.

Сантяго целуна ръка на старата дама и подобно на пума, преследваща елен, се отправи към мадмоазел Лувоа.

Под сведените си мигли Елайза наблюдаваше приближаващия се висок, червенокос непознат. Той се взираше в нея напрегнато. Изглеждаше й познат, макар да бе сигурна, че никога не би забравила срещата си с подобен нахален дявол.

Черният му костюм бе с безупречна кройка. Различаваше се рязко от обкръжаващите го блестящи еполети и панделки на офицерските униформи. Облеклото подчертаваше стройната му фигура, а дългите му, прекрасно оформени крака бяха обути в скандално тесни панталони. Тя проучи изсечените, правилни черти на лицето му — патрицианско, почти келтско като конструкция, с правилен нос, решителна брадичка и пронизващи очи. Цветът на кожата му бе особено впечатляващ — бронзовият тен на човек, прекарваш много време навън, ярко контрастираше със снежнобялата копринена вратовръзка и рижата, добре оформена коса.

„Колко умно от негова страна да не закрива с брада това красиво лице.“ Елайза се опомни и извърна очи, когато погледът й срещна белозъбата му усмивка. Мъжът бе разбрал, че е предизвикал интереса й. А сега нахалникът си пробиваше път към нея!

Сантяго застана пред нея, взе ръката й и я целуна.

— Мадмоазел Лувоа, това трябва да е нашият танц, нали? — попита той на английски и преди тя да успее да му отговори, я поведе към дансинга.

— Рискувахте много, мосю! Знаете много добре, че изобщо не се познаваме и че още по-малко съм ви обещавала този танц — въпреки това тя започна да танцува с него, чудейки се защо е толкова впечатлена от този мъж. Със сигурност бе срещала и други безочливи красавци. Но нещо в зелените му очи…

Той се изненада от перфектния й английски. Тя бе истинска загадка. Какъв странен цвят имаха очите й — тъмновиолетови.

— Позволете да ви направя един комплимент. Никога не ми е било толкова приятно да танцувам с някого.

Тя се усмихна.

— Просто съм по-висока от повечето жени и ми е по-лесно да ви следвам. Не можете да си представите какво изпитание е да танцуваш с по-нисък от теб мъж.

Сантяго си спомни, че за нея говореха, че е от Париж, и попита:

— Танцували ли сте някога с императора? Наполеон е доста дребничък.

— А вие срещали ли сте го някога?

— Виждал съм го по времето, когато следвах в Сорбоната. Но вие не отговорихте на въпроса ми.

— Кой сте вие, господине? Изглеждате ми познат, а никога преди не сме се срещали.

— Винаги ли отговаряте на въпросите с въпроси?

Когато танцът свърши, без да пуска ръката й, Сантяго я поведе към една от вратите към вътрешния двор.

Омагьосана, Елайза го последва през претъпканата зала към тихата, хладна, огряна от лунна светлина градина. Често й се бе случвало да флиртува с разни мъже, за да изкопчи дадена информация, но винаги бе успявала да контролира чувствата си. Тя се забавляваше с неуспешните им опити да я съблазнят. Но този мъж беше различен. И много по-опасен от всички!

Когато я притисна към широките си гърди, тя веднага сложи ръце помежду им, за да го отблъсне, но Сантяго просто я прегръщаше и се взираше в очите й, сякаш искаше да проникне в душата й.

— Танцували ли сте някога с императора? — повтори въпроса си той.

— Веднъж. Беше ужасно. Като повечето суетни мъже, той очаква жената веднага да припадне само защото е решил да й обърне внимание.

Младият мъж се усмихна.

— Добър отговор. А целували ли сте се с императора?

Елайза настръхна при тази обида, но преди да успее да изрази възмущението си, Сантяго я притисна силно към себе см. Повдигна брадичката й и устните им се срещнаха. Изненаданото й ахване позволи на езика му да проникне в устата й. Сърцето й биеше лудо и тя знаеше, че се е изчервила. Това се случваше за пръв път през нейния двадесет и седем годишен живот.

Сантяго усети притеснението й и се изненада. В балната зала се бе държала като изтънчена, остроумна жена, в глухата уличка се бе проявила като хладнокръвна и властна аристократка, а сега една най-обикновена целувка я бе накарала да се изчерви и задъха. Самият той бе силно привлечен от нея. Докосна с върха на пръстите си пулсиращата вена на шията й, после погали горещата й буза.

— Мога ли да се надявам, че съм получил по-висока оценка от императора за начина, по който целувам и танцувам?

Тя се измъкна от прегръдката му.

— Вие сте ужасно нахален, при това не сте никакъв джентълмен.

— Само си взех наградата, задето ви спасих живота, красавице, както и за това, че ви връщам… — той се усмихна на изумлението, изписано по лицето й, когато й заговори на френски и й подаде малкия пистолет.

— Вие! — тя погледна оръжието така, сякаш виждаше змия, готова да я ухапе, после го грабна от ръцете му и го пъхна в джоба на роклята си.

— Ако отново смятате да посещавате подобни опасни места, мога да ви намеря по-благонадеждно оръжие.

— Подобни места са много по-подходящи за вас, нали? И къде е сега вашият гол приятел? Може би се крие в храстите? — той се бе отнесъл с нея като с глупачка, и тя не можеше да му прости.

— Преследващия елен си има друга работа.

— Докато вие се правите на джентълмен, така ли? — Елайза бързо заговори на английски и се опита да мине покрай него, за да се върне обратно в залата.

Той сложи ръка на рамото й и я задържа.

— Прическата ви се е развалила. Позволете да ви я оправя, докато вие се поуспокоите — с привичен жест Сантяго започна да намества разпилелите се къдрици.

— Изобщо нямам нужда от успокоение, а за косата си мога да се погрижа и сама! — тросна се Елайза.

— Скъпи — измърка Сирин, като се приближи към тях. Тя веднага собственически сложи ръка на рамото на Сантяго, който се оказа между двете жени.

„Изглежда като турски султан, развеселен от съперничеството на робините.“ Елайза се усмихна студено и кимна на блондинката.

— „Скъпият“ си е отново ваш. Подарявам ви го — него и преследващия му скалпове придружител.

Тя бързо тръгна към вратата, доволна от нервния поглед, с който русокосата изгледа сенките в градината. Значи и тя знаеше за индианеца. Както и много други неща за нахалния мошеник, който се чувстваше еднакво добре в крайбрежните кръчми и в елегантните бални зали. Каза, че е учил в Сорбоната. Това обясняваше перфектния му френски.

Елайза си наложи да не мисли повече за него и си запроправя път през тълпата. Имаше да мисли за много по-важни неща, като например утрешната среща с наемника, който трябваше да ги отведе до Санта Фе. Какъв ли щеше да се окаже този Сантяго Куин?