Шърл Хенке
Жената на белия апах (14)

Тринадесета глава

Елайза изпитваше истински ужас при мисълта, че и тази нощ трябва да прекара под една завивка със Сантяго. Кой знае защо, неговото внимание я притесняваше повече от целувките му. Ако продължаваше да е толкова настоятелен, тя дали нямаше да се предаде? Боеше се, че така ще стане.

Сантяго седеше от другата страна на лагерния огън и пушеше лула с още няколко мъже. Елайза си даде сметка, че през цялото време несъзнателно го търси с очи, че я привлича красивото му лице. Белегът на бузата му го правеше още по-привлекателен. Движеше се с котешка грация и имаше нисък и дълбок глас, особено когато говореше на френски. Как ли щеше да звучи, когато й шепне на испански?

При мисълта за предстоящата нощ тя потрепери.

Застанал в сенките между две колиби, Шийн Брендън наблюдаваше чернокосата жена на Куин. Бе се надявал, че лукавите думи, които бе подхвърлил на Без уши, ще накарат вожда да предизвика испанеца, но планът му бе пропаднал. След начина, но който Елайза го бе заплашила с пистолет, а Куин бе провалил опита му да я обезоръжи, ирландецът гореше от желание да им отмъсти. Все някога щеше да му се удаде такава възможност.

Сантяго видя, че Елайза влиза в колибата, и тъжно се усмихна, убеден, че когато той отиде да легне при нея тя ще се престори на заспала. Втората нощ в общата спалня щеше да е още по-голямо мъчение, а го очакваха още, преди да напуснат селото. Реши, че ще е по-лесно да я остави на спокойствие, запали дълга цигара и пуши, докато мракът съвсем се сгъсти.

Денят за лов на бизони се оказа горещ и ясен. Всички в селото се събудиха рано. Младите воини щяха да се присъединят към Белия апах и неговите хора. Повечето от младите жени щяха да придружат съпрузите си и заедно с няколко пленника щяха да се заемат с одирането и приготвянето на убитите животни.

Сантяго бе прекарал една ужасна нощ — през цялото време бе желал лежащата до него жена, но тя му бе дала да разбере, че няма нужда от неговото внимание. Искаше му се да я накара да изпълнява трудните, неприятни задължения на индианка от племето по време на лова на бизони, за да й отмъсти, но после реши все пак да я остави в селото.

Елайза наблюдаваше как ловците и жените им приготвят нужните им оръжия и инструменти. Тя бе чувала за големите бизони — едри животни, чиито стада можели да покрият прерията в черно. Беше й много интересно.

Говорещите юмруци щеше да отиде с ловците, за да надзирава работата на жените. Младата жена искаше да отиде с тях.

— Ако имаме късмет, ще се върнем преди падането на нощта. Зависи колко бизони ще успеем да убием — каза Сантяго, докато приготвяше оръжието си.

— Бих искала да дойда с вас. Досега не съм виждала бизон — Елайза го наблюдаваше как проверява седлото си.

Той се обърна изненадано.

— Докато пътуваме, ще имате възможност да видите бизони. Най-добре е да останете тук.

Снизходителният му тон я ядоса.

— Но тогава само ще минаваме покрай тях. Казаха ми, че ловът на бизони бил състезание, за което се искат особени умения.

Той подигравателно повдигна вежди.

— И кой ви каза това?

Не можеше да си признае, че е дочула един разговор на испански.

— Чела съм.

— Ще трябва да работите с другите жени — в гласа му имаше предизвикателство.

— Аз не съм безпомощно същество.

Сантяго се ухили.

— Добре тогава. Накарайте Преследващия елен да оседлае кобилата.

Яздиха около час, после Преследващия елен и озиджите, които бяха проследили стадото, дадоха сигнал. Всички спряха и жените слязоха от конете. Елайза се наслаждаваше на топлия ветрец, подухващ над ширналите се полета с леки хълмчета по тях. Колкото повече наближаваха земите на племето коус, толкова по-малко дървета имаше, а пейзажът ставаше все по-равнинен. Дали това не беше началото на онези безкрайни диви земи, за които бяха говорили по-ранните изследователи на този край?

Елайза знаеше, че президентът Джеферсън иска да знае повече за района. Той бе изпратил двамата учени Луис и Кларк, за да проучат цялата Луизианска територия. Те трябваше да се върнат в Сейнт Луис няколко месеца след като тя тръгна оттам. Тук, сред безкрайните простори, Елайза споделяше силното любопитство на Джеферсън. Луизианската територия бе великолепна.

Мъжете яздеха към няколко голи скали, като тихо и внимателно заобикаляха варовиковите образувания по пътя. Няколко по-смели млади жени се приближиха към скалите, за да наблюдават по-добре лова. Елайза ги последва. Когато се изкачи на върха, гледката я накара да затаи дъх. Широката долина с малко криволичещо поточе бе покрита със стотици огромни космати животни. Бизоните кротко пасяха високата, жилава трева.

Те бяха като излезли от приказките — безформени, гърбави създания с тесни задни части и неестествено големи глави. Бяха се разпръснали из долината и очевидно не забелязваха ловците. Очите им бяха съвсем малки и Елайза реши, че са слепи. Говорещите юмруци се бе изкачила при нея и бялата жена я попита:

— Бизоните не виждат ли ловците?

— Зрението и слухът им са доста слаби, но пък имат силно развито обоняние. Сама ще се убедиш в това.

Докато говореше, жената на вожда коленичи и отвори кожена чанта, донесена й от пленничка от племето йоний. Индианката започна да вади най-различни ножове, необходими за одирането на животните.

Елайза не откъсваше поглед от ловците. Ездачите се спускаха към спокойно пасящите бизони. Не изглеждаше особено трудно да убиеш такива мирни същества, дори само с лъкове и стрели. Животните едва ли можеха да избягат от бързите коне.

Когато водачът на ловците приближи стадото в гръб, вятърът се обърна и бизоните се завъртяха. С впечатляваща бързина те се прегрупираха в гъсто множество и веднага препуснаха напред. Ездачите се втурнаха в галоп и настигнаха стадото. Ловците пришпорваха буйните си коне след панически бягащите бизони и се опитваха да отделят колкото е възможно повече животни от общото стадо. Не беше лесно да се убие такова животно. Често бяха необходими няколко куршума или стрели, забити високо зад плешките им, така че да проникнат в гръдния кош.

Всеки ездач трябваше сам да убие своя бизон. Няколко коня се спънаха на неравния терен и хвърлиха мъжете в праха. Нищо чудно, че имаше толкова осакатени воини. Елайза затърси с очи Сантяго.

Той следваше огромен, мощно препускащ бизон и се навеждаше в опасна близост с животното, стиснал в ръка зареждащата се отзад пушка „Фъргюсън“. За да стрелят отблизо, повечето мъже увисваха несигурно от едната страна на жребците си. Сега Елайза разбра защо озиджите наричаха Куин Белия апах. Той бе прилепнал към едрия си кон с умение и грация, каквито не притежаваха останалите ловци. Точно когато вдигна пушката си, за да стреля, някакъв мъж се спусна край него и го закри.

Шийн Брендън! Тя изкрещя, за да предупреди Сантяго, но викът й се загуби сред оглушителния шум от препускащото стадо, стрелбата и бойните крясъци на индианците. Понечи да затича към него, но Говорещите юмруци я хвана със силните си кафяви пръсти.

— Ще те смачкат!

— Но… Сантяго!

С ужас наблюдаваше как конят на ирландеца се блъска в жребеца на Куин, като се опитва да го приклещи между себе си и бизона. Точно когато конете се изравниха, Сантяго стреля и бизонът падна. Елайза изпищя, като видя, че и той също се свлича от едната страна. В следващата секунда конят на Брендън се спъна и той изхвърча напред през глава, право на пътя на няколко препускаща бизона. Шийн Брендън изчезна в праха. Виковете му се загубиха в общия хаос.

Застанали на хълма, Елайза и Говорещите юмруци гледаха как стадото бизони заобикаля дорестия кон на Сантяго. Изведнъж той се метна на седлото. Тя нададе радостен вик, но веднага отново захапа юмрук от страх, докато го наблюдаваше как се опитва да изведе коня си от скупчилите се обезумели при мириса на кръв бизони. След като се измъкнаха, испанецът обърна коня и се върна при убитото животно.

От тялото на ирландеца не бе останало много.

— Ще го оставим на лешоядите — каза Сантяго на Преследващия елен, който бе видял всичко.

Двамата мъже скочиха от конете си край едрото животно, което Куин бе убил. Стадото вече бе отминало, но повече от дузина големи бизони лежаха мъртви. Всеки воин застана до своя трофей и зачака да дойдат жените, за да одерат животните. Ловците сами разпорваха коремите на бизоните и изваждаха най-хубавите вътрешности.

Все още изтръпнала от страх, Елайза препусна към Сантяго. Той и Преследващия елен работеха нещо по тялото на бизона. Щом ги приближи, тя спря трепереща въпреки горещината.

— Видях всичко! Брендън се опита да ви убие! Мислех, че ще успее — с огромно усилие се удържа да не се хвърли на врата му.

Сантяго се изправи, на мръсното му лице се появи широка усмивка, когато забеляза бързо повдигащите се гърди и пребледнялото й лице. Очите й бяха толкова големи, че човек можеше да се удави в тях — огромни виолетови езера!

— Трогнат съм от вниманието ви, querida^[1] — каза той. — Брендън почти успя да ме събори от Чиста кръв. И все пак, ако неговият кон не го бе хвърлил… — той сви рамене, но това не беше обичайният му жест на безразличие. Двамата стояха неподвижно, без да откъсват поглед един от друг.

Преследващия елен развали магията. Той извади топлия, кървав черен дроб на бизона и каза:

— Ето, изяж го, докато е още топъл. Това ще ти даде сила да убиеш още много бизони. — Индианецът поднесе наградата на Куин.

Сантяго откъсна очи от Елайза и погледна приятеля си така, сякаш го виждаше за пръв път. Бавно протегна ръка, взе кървавото парче суров черен дроб и мълчаливо заби зъби в него.

Тя ужасено си пое въздух, докато гледаше как двамата мъже изяждат суровото месо. Огледа се наоколо. Останалите ловци, индианци и бели, изрязваха и поглъщаха не само черния дроб, но и други органи на мъртвите животни. Без уши ръфаше някаква голяма, червена, пулсираща топка, която трябва да бе сърце. Други изваждаха червата на животните и като ги пъхаха в устата си, изсмукваха полусмлените треви.

От тази диващина на Елайза започна да й се гади. Дори жените и пленниците взимаха участие в отвратителното „пиршество“. Успелите ловци награждаваха с особени „деликатеси“ любимците си.

Сантяго й предложи малко парченце черен дроб.

— Ето, това е деликатес, който може да съперничи на суровите стриди, които ядохте на бала у Шуто. Опитайте.

Като видя Сантяго да избърсва с опакото на ръката си капка кръв, останала на брадата му, отстъпи ужасена назад. Как е могла да бъде привлечена от такъв дивак? Той по нищо не се различаваше от невежите индианци, с които си бе избрал да живее. Елайза се спъна в някакъв камък и поклати глава.

Доволен, гордеещ се от своя улов, Без уши приближи госта си с навити около ръката си дебели черва, за да покаже на красивата бяла жена колко добре би могъл да се грижи за нея. Отряза парче от тях и й го подаде.

 

 

Зловещият хумор на кавалерския му жест едва не я накара да се разсмее, но Елайза успя да се овладее. Ако не го бе направила, смехът й можеше да премине в истерия. Тя учтиво му кимна, като заедно с това безмълвно молеше за помощ с очи Сантяго и Преследващия елен.

Сантяго размени няколко изречения с Без уши, който погледна Елайза с истинско удивление, после сковано й се поклони и се отдалечи.

— Какво му казахте?

Той се усмихна.

— Че Уа-кон-дата на белите не им позволява да ядат вътрешностите на животните, така както озиджите не ядат риба. Повярвайте ми, мисълта да хапнат малко пъстърва е толкова отвратителна за повечето индианци, колкото е за вас яденето на тези черва.

— Точно сега не бих опитала дори прекрасно приготвено филе от сьомга със сос — тя потрепери. — Този Уа… — запъна се на името — Уа-кон-да тяхното божество ли е?

— Нещо такова — Сантяго коленичи до Преследващия елен и започна да одира кожата на огромното животно. — Не такъв бог, какъвто ние си го представяме, а някаква жизнена сила, извор на могъщество и ред на земята. Има още много богове и богини, на които се молят и правят дарове. Снощи преди лова имаше ритуал за пречистване — Сантяго спря работата си, погледна я и посочи жените, които старателно деряха труповете на бизоните, докато мъжете седяха и ядяха суровите им вътрешности. — Те приемат, че белите имат собствени правила на поведение и че жените им са слаби, безполезни същества, но въпреки това ще бъде по-добре и вие да се включите в работата. Престорете се, че го правите. Не знам колко пъти още ще мога да се позовавам на религиозната толерантност на Без уши, преди той просто да реши, че белите мъже трябва да са луди да взимат за съпруги толкова безполезни жени.

Елайза стисна зъби и сграбчи един от ножовете за дране, оставен на тревата, като много повече й се искаше да го използва върху Куин, отколкото върху бизона.

— Не припадам при вида на кръв. Покажете ми какво да правя.

Когато привършиха, залязващото слънце вече бе потопило долината в мека, златиста светлина. Решиха да прекарат нощта на открито и жените започнаха да разпалват огньове, докато мъжете почистваха оръжията си.

Елайза никога преди не се бе чувствала толкова мръсна. Бе потна и изцапана с кръв и пръст. Острата миризма на бизоните се бе просмукала в кожата й, дори в косите й. Щом направиха два шиша и върху тях набодоха големи парчета месо, Говорещите юмруци нареди на няколко пленника да обръщат пържолите и да внимават да не ги изгорят. Жените се оттеглиха към плачещите върби в единия край на долината, където потокът образуваше малко вирче с каменисто дъно.

Къпането бе много повече от физическо почистване. Елайза се почувства обновена, сякаш се бе отдалечила на километри от отвратителните сцени. Докато седеше и се опитваше да оправи с пръсти разрошените си коси, край потопените й във водата крака се шмугна една рибка. За момент й се поиска да я хване и да я изяде само за да подразни вбесяващия я испанец и неговите приятелчета озиджите.

После си представи Брендън, опитващ се да събори Сантяго в разбеснялото се стадо, и си припомни чувствата, които я обзеха при мисълта, че Куин е мъртъв. Когато бе видяла, че е жив, едва не се бе хвърлила в ръцете му като влюбена ученичка. Бе се втурнала към него с това намерение, ясно изписано на лицето й. Едва в последния момент разумът я бе възпрял да го направи.

След Едуард мисълта да се отдаде на друг мъж нито веднъж не я бе спохождала. Може би точно затова се бе оказала такъв добър шпионин. Никога не се поддаваше на мъжкия чар. В същото време се бе чувствала силна от това, че може да манипулира мъжете, да използва тяхната суета, за да постига целите си. Каква ирония на съдбата — да бъде привлечена от един испански ренегат, оставил цивилизованото общество, за да живее като дивак — мъж, който нямаше повече чувство за дълг и чест от съпругата й.

— Когато пътуването свърши и се съберем със Сампъл, всичко ще изглежда много различно — промърмори Елайза, като с всичка сила се опитваше да не мисли за приближаващата нощ, в която трябваше да спи до Сантяго Куин. Слънцето се бе скрило и нощта бе много хладна. Кой знае какво можеше да се случи, ако отново се събудеха сгушени един в друг? Тя реши да спи с дрехите, за да не се налага да търси през нощта топлината на тялото му.

 

 

Селото на понийте, двеста и петдесет мили на северозапад

Самюъл Шелби се приведе ниско, за да влезе в малката палатка. Никога не се бе чувствал толкова уязвим, колкото сега, сред безкрайните диви прерии. Бе яздил с един индианец полуозидж в продължение на два дни, за да намерят селото. По пътя не бяха видели нищо друго, освен огромни стада бизони, които пасяха ниската трева. Земята бе толкова равна, а небето толкова чисто, че сякаш се сливаха в безкрайния хоризонт.

Нямаше къде да се скрие, ако индианецът поний кажеше на испанския офицер отвън, че американецът и неговият прислужник полуфранцузин се намират в палатката. Пръстите му стиснаха по-здраво пистолета, докато слушаше разговора на испански. С вожда се бе преструвал, че не знае езика, и бе говорил само на френски. Сега щеше да разбере дали няма да го предадат.

— Идвам от името на полковник Алънкастър, когото нашите приятели понийте познават добре. Великият водач на испанците в Ню Мексико е бил информиран за чужди нашественици, американци, които идват да ни шпионират. Испанците и американците скоро ще започнат война.

Лицето на Бързия кон остана непроницаемо, докато слушаше речта на нахалния млад офицер. Мислеше си за американския пратеник, скрит в палатката му. Той също бе споменал за война между белите племена. Бързия кон изобщо не се интересуваше от испанския крал или пък от американците. Нека се избиват един друг, само да оставят понийте да живеят така, както по времето на прадедите им. Американецът Шелби бе обещал, че водачът му Пайк ще донесе подаръци. Дали и испанецът нямаше да направи същото?

— Понийте от много време са послушни деца на испанския си баща. Научихме езика ви. Вижте, дори знамето ви се вее тук. До нас стигнаха слухове за тези американци.

Самюъл размени решителен поглед с Бодер своя спътник, полуфранцузин. Двамата мъже стиснаха оръжията си, готови за борба, въпреки че нямаше как да оцелеят, щом селото бе обградено от почти сто испански конници.

Черните очи на испанския лейтенант се свиха до две цепки.

— Какво знаете за американците?

— Искате да ги убиете ли? — попита Бързия кон.

— Не. Имам нареждане да ги заловя и отведа в Санта Фе. Губернатор Алънкастър иска да говори с тях, за да разбере защо са прекосили испанската граница.

„Прав бях — знаели са за експедицията на Пайк. Уилкинсън трябва да е дал всички подробности до генерал-губернатор Салкедо в Чихуахуа“ — помисли си Самюъл. Все още бяха в Луизиана, не бяха навлезли в испанската територия. Явно Пайк възнамеряваше да пътува още на юг и запад, докато стигне до оспорвана земя. Генерал Уилкинсън искаше да го заловят и откарат в Ню Мексико и Пайк добре разбираше това.

Шелби си помисли, че въпреки това, високомерният испански офицер няма да допусне да убие един американски лейтенант и неговия прислужник, особено след като те откажа да го отведат до основния им лагер. Самюъл никога не би помогнал на Пайк да предизвика война между Испания и Съединените щати и да позволи на генерал Уилкинсън и Мексиканската асоциация да създадат своя империя. Той се вслуша още по-внимателно в думите на вожда на понийте.

— Донесохте ли ни подаръци? Казах ви за американците. Това ще ги настрои против нас. За такъв риск трябва награда.

Лейтенантът му се присмя.

— Още нищо не сте ми казали. Къде са те?

Самюъл надникна през тесния процеп между бизоновите кожи, от които бе направена палатката, и видя, че Бързия кон посочва на север, в посока, обратна на лагера на Пайк. Той се усмихна: „Какъв късмет, че Бързия кон не знае, че Пайк иска да бъде намерен!“

Индианецът продължи да говори за приятелството на понийте, като непрекъснато искаше подаръци. Самюъл ги видя да тръгват към редицата конници и лейтенантът даде няколко кратки заповеди на хората си. Един от мъжете слезе от коня си и започна да вади разни украшения и платове, а друг доведе дузина магарета, за да ги подари на вожда.

Щедър подарък наистина! Като се има предвид лошата екипировка на експедицията на Пайк, техните дарове не можеха да се сравнят с щедростта на испанците. Това можеше да се окаже фатално за групичката, наброяваща двадесетина мъже. Самюъл знаеше, че единствената причина, поради която Бързия кон не ги предаде на испанците, бе надеждата да получи още подаръци.

— Приемете тези дарове, свидетелстващи за добрите чувства на вашия испански баща отвъд водите — каза лейтенантът на Бързия кон.

— Пожелавам ви успех при залавянето на вашите американски врагове.

Лейтенантът впери стоманения си поглед на север.

— Ще хвана американските натрапници и ще ги откарам в Санта Фе. Аз, Раул Кастал, се кълна в честта си на офицер и джентълмен.