Шърл Хенке
Жената на белия апах (3)

Втора глава

Вашингтон, 1802 г.

— Няма да го направя! Не можеш да ме накараш да падна толкова ниско, Едуард!

— Баронът е много търсен мъж. Всичко, което искам, е да бъдеш малко по-благосклонна към него. Това е само временен каприз.

— Искаш да спя с него — смело отсече тя, — за да направиш по-бърза кариера във френските дипломатически среди. А това е нещо повече от „временен каприз“!

Цигулките и флейтите изпълваха с нега бързо сгъстяващата се тъмнина. Празненството в Кенсингтънската бална зала беше в разгара си. Всички важни особи в столицата бяха дошли да почетат с присъствието си френския барон Антон Вандам. Но Едуард Лувоа, вторият по значимост в Наполеоновото консулство в Съединените щати, не се интересуваше от тостовете, които се вдигаха вътре.

Намираха се в усамотените английски градини зад огромната къща. Оловносивите му очи се вторачиха в лицето на жена му с леден присмех. Той потисна желанието си да я удари — не можеше да рискува всички гости да забележат синината.

— Елайза, държиш се като глупачка! А пък уж си се движила сред най-висшите политически кръгове от Виена до Мадрид! — той подсмръкна и се огледа разсеяно. — За всичко е виновна тази отвратителна, потискаща американска пустош — тя ти внушава подобна неблагодарност! Ако искаш някога да се махнем от този ад, трябва да ми се подчиняваш безпрекословно!

Елизабет Шелби Лувоа изгледа съпруга си, разтреперана от погнуса.

— Четирите години брак с теб бяха истински ад за мен, Едуард. Нямам намерение сега да се оставя да бъда обиждана и от твоите долни приятели!

Той сграбчи нежната й китка и я стисна с все сила.

— Сега ще се върнеш в балната зала и ще бъдеш мила с барона, разбра ли? — очите му се спряха на дълбоко изрязаното й деколте, което откриваше доста от заоблената белота на гърдите й. — А може би предпочиташ тази вечер да се прибереш вкъщи със своя скъп съпруг?

Елайза измъкна ръката си от болезнената му хватка. На устните й се появи лека подигравателна усмивка.

— Това е малко неуместна заплаха, като се има предвид представянето ти напоследък, не мислиш ли?

Сега вече той я удари с опакото на ръката си, като остави върху бузата й яркочервена следа. После дойде на себе си и оправи сакото и ръкавелите си.

— Това е, за да си спомниш какво ще ти се случи, ако не ми се подчиняваш, Елайза!

— Спомням си всичко! Всеки удар, всяка обида са отпечатани завинаги в паметта ми!

Със своите метър и шестдесет и пет тя бе доста висока за жена. Ясните й теменужени очи бяха на едно ниво с неговите; погледът й го предизвикваше да я удари отново.

Бе съвсем ясно, че той ужасно иска да го направи. Вместо това Лувоа протегна паякоподобната си ръка с хищно извити пръсти и докосна ударената буза с фалшива нежност.

— Сега не е моментът да ти давам уроци по държание, скъпа, но ти обещавам, че ще има за какво да съжаляваш, ако не направиш това, което искам от теб тази вечер.

— Край на заплахите ти, Едуард! — отвърна тя, като премина от френски на английски. — За последен път ме нараняваш. От деня, в който се омъжих за теб, живях само за мига, когато ще те изпратят на работа тук. Майка ми бе французойка, но аз съм американка. Израснах във Вирджиния и мисля, че най-после съдбата реши да се смили над мен. Тук е моят дом. Във Вирджиния името Шелби значи много повече, отколкото Лувоа!

Той се изсмя.

— Но ти си Лувоа — моя съпруга, моя собственост.

— Обаче вече съм на американска земя. След дългите години на заточение тук най-после имам семейство и приятели, които да ме подкрепят. Скоро и брат ми ще пристигне от Кентъки.

— Всичко, което трябва да направя, е да изискам обратно законната си жена и твоите американски закони ще те принудят да се върнеш при мен.

Ето защо бе проявила такава необичайна дързост! Той се ухили и протегна ръце към нея. За негово огромно изумление тя с всичка сила го зашлеви през устата. Лувоа отстъпи назад, но преди надигащият се гняв да намери израз в някакво ответно действие, думите й го накараха да замръзне:

— Написах няколко компрометиращи писма с подробно описание на мръсните перверзни, които гледах през всичките тези години — защото ти държеше да бъда свидетел на гадостите ти. Нещата, за които само се шепнеше във Виена, няма да бъдат отминати току-така във Вашингтон, можеш да си сигурен в това! — в очите й проблесна див триумф, когато видя как той отстъпи назад изненадан.

— Ако публикуваш подобна клевета, ще пострада не само моята, но и твоята репутация!

— Мислиш ли, че ме интересува след всичко, което преживях? — тя се изсмя остро. — Всеки път, когато ме докоснеше, се чувствах ужасно омърсена. А сега искаш да спя и с други мъже, така ли? Не, Едуард, с удоволствие ще накърня собствената си репутация, ако знам, че по този начин ще ти навредя непоправимо.

Дългите години дипломатическа практика му помогнаха бързо да дойде на себе си. Той потърка наранените си устни и попита:

— И какво смяташ да правиш сега? Искаш да се разведем ли?

— След четири години брак с теб нямам никакво желание да се поставям във властта на друг мъж. Никога повече! Просто ще трябва да спреш да предявяваш каквито и да било — тя подчерта тези си думи — претенции към мен отсега нататък.

— Много цивилизовано споразумение — той кимна с глава, изумен от бързината, с която хрисимата малка глупачка се бе превърнала в опасен враг.

— Под прикритието на почтения брак можеш да се отдадеш съвсем спокойно на всичките си тайни пороци. А на мен, като на омъжена жена, ще ми бъдат спестени нежеланите ухажвания.

Лувоа се усмихна презрително.

— Така никой мъж няма да докосне и без това студената ти, безчувствена плът.

— Виждаш ли, Едуард, и двамата печелим.

Той направи подигравателен поклон и каза:

— В такъв случай мога да разчитам на теб, че ще отпратиш барона по възможно най-дискретния начин, нали? Направете каквото намерите за добре, мадам! Сбогом! — извърна се и сковано тръгна към къщата.

— Сбогом, Едуард.

Трепереща, Елайза въздъхна дълбоко и усети, че краката й се подкосяват. „Успях! Вече съм свободна.“ Тя се отправи към малка каменна пейка до входа на лабиринта от подрязани храсти и седна на нея. Нямаше сили дори да заплаче.

— Съмнявам се, че въобще някога ще мога да плача отново — прошепна тя.

— Не бъди толкова сигурна в това, Лайза — долетя откъм сенките остър глас.

Тя скочи, за да посрещне появилия се на входа на лабиринта висок, слаб мъж с побеляла червеникава коса и приведени рамене.

Лицето му почти не се виждаше на бледата лунна светлина, но у него имаше нещо, което й бе познато.

— Нарекохте ме Лайза. Познавате ли ме, сър?

— Извинявам се, че подслушвах, скъпа. Не бих искал да причиня и най-малкото неудобство на дъщерята на стария ми съсед Елкана Шелби.

Елайза рязко си пое дъх.

— Господин президент? — тя направи лек поклон на Томас Джеферсън, който галантно я хвана за ръката и я отведе да седне отново на каменната пейка.

— Моите съболезнования за смъртта на баща ти, Лайза. Той толкова искаше да те види след дългото ти отсъствие.

— Аз също много се зарадвах, като разбрах, че ще си дойда у дома и ще го видя отново — задавено отвърна тя. — Веднага щом пристигнахме, научих, че най-накрая се е предал на болестта, която измъчваше сърцето му толкова дълго време. Чаках твърде много…

— Можеш да разчиташ на брат си Самюъл — опита се да я успокои Джеферсън.

— Ужасно бих искала да се съберем пак двамата, но той тъкмо започва военната си кариера. Не желая да му преча. Сега, когато вече съм свободна, смятам да видя дали мога да се справя и сама.

— Нямах намерение да подслушвам толкова личен разговор, но се намирах зад оградата и понеже нямаше как да изляза оттам, без да ви смутя, се наложи да чуя всичко — замълча, после каза: — Не бива да се страхуваш от Едуард Лувоа. Никога вече!

Тя срещна бледосините му очи.

— Много се боях от него, дори при първата ни среща, но бях млада и толкова исках да се върна в Америка… Той бе дипломат с бъдеще — единствената ми надежда да напусна някога Европа.

— Като знаеш на какви мерзости е способен Лувоа, мислиш ли, че ще спази уговорката ви? Аз бих могъл да използвам влиянието си, за да го принудим да се съгласи на развод.

Погледът й изразяваше решителност.

— Не, предпочитам да продължа да играя ролята на жена на консула. Когато го изпратят в друга страна, аз просто ще остана тук. Нека хората да говорят колкото си искат. Той ме докара до това положение. След като четири години го гледах как плете интригите си, аз също понаучих това-онова. Скандалът около един развод направо ще ме съсипе.

— Не и ако всичко се извърши дискретно. Елкана искаше внуци — меко каза Джеферсън.

— След време Самюъл ще се погрижи за това.

— Но какво смяташ да правиш с живота си, Лайза? Прекалено млада, умна и хубава си, за да станеш отшелник.

— Не съм съвсем сигурна. Чувствам се едновременно тъжна, но и силно развълнувана, дори въодушевена. Най-после приключи едно мъчително съвместно съжителство, но животът ми с Едуард ми даде възможност да науча много неща. Не само че говоря перфектно френски и английски, но и покрай честите пътувания из Европа знам добре немски, италиански и испански — тя замълча и се усмихна на високия едър мъж, който бе президент на Съединените щати. Хрумна й нещо. — Ако не бях жена, сигурно щях да стана чудесен дипломат.

Джеферсън се покашля.

— Когато бях посланик във Франция, разбрах, че жените често са по-добри дипломати именно заради своя пол.

— Но като типичен благородник от Вирджиния, вие не го одобрявате — каза тя с крива усмивка.

Той сконфузено сви рамене.

— Трябва да си призная, че винаги съм смятал, че мястото на жената е в щастливото домашно гнездо — въпреки че с нищо не се издаде, Джеферсън разбра, че тя смята подобен живот завинаги изгубен за нея. Може и наистина да беше така. — Ти имаш моето приятелство, Лайза… Елайза. Когато се нуждаеш от нещо, каквото и да е то, само ми кажи.

— Много ви благодаря, господин Президент, но смятам, че по-скоро аз мога да ви бъда полезна. Както знаете, живея във френското посолство, а това ми дава достъп до много важни документи, отнасящи се до Бонапарт. Има някои неща, които смятах да кажа на Самюъл, когато се срещнем, неща, за които Едуард и не подозира, че знам.

Бледите му очи я изгледаха изпитателно. Какво знаеше Лайза?

— Отдавна ме тревожат Наполеоновите амбиции към Новия Свят, особено що се отнася до Луизиана. По непроверени сведения, които първият консул отказва да потвърди, той накарал Испания да я върне на Франция. Армията, която изпрати миналата пролет в Карибско море, изобщо не ми помогна. Потушаването на бунт в Санто Доминго е чудесен претекст за разполагане на сили за евентуално нападение и завземане на долината на Мисисипи.

— Ще потвърдя най-лошите ви страхове. Втора армия под командването на адмирал Декре е на път към Санто Доминго — и тя е много по-голяма от първата. Крайната им цел е Ню Орлиънс.

Джеферсън рязко се изправи и изпсува, но се извини.

— Това е чудовищно, въпреки че не е изненада. Докато Испания държеше Луизиана, за нас нямаше опасност…

— Докато Луизиана се управляваше от слаб испански крал, за Америка нямаше да е никакъв проблем да я превземе, като просто постепенно навлезе в територията й и обсеби икономиката. Испания не можеше да ви спре, Франция обаче ще опита. Договорът, според който цялата Луизиана се преотстъпва на Франция, ще бъде подписан съвсем скоро. Наполеон обмисля и идеята да си поиска обратно и земите на Чемплен и Ла Сал.

Джеферсън се замисли върху думите й.

— Казваш, че засега само обмисля. Изпратих Джими, тоест мистър Медисън, да направи дискретни проучвания във Франция за американските правомощия над Мисисипи, в случай че Франция все пак си възвърне Луизиана.

— Вашият държавен секретар предлагал ли е да закупи част от територията? — попита тя, докато обмисляше идеята, припомняше си разни догадки, сведения и слухове, достигнали до нея.

Дебелите му, сиво червеникави вежди се вдигнаха нагоре с уважение.

— Обмисляли сме варианта. Нашите Западни щати и територии държат на свободно плаване надолу по Мисисипи, както и на отворена търговия чрез пристанището на Ню Орлиънс. Ако можехме да купим града…

— А защо не и цялата Луизиана? — смело изрече тя, знаейки, че в Америка това се обмисля от две години.

— Наистина си хитруша като баща си… или пък това се дължи на влиянието на майка ти, французойката.

— Научих много и от двамата, както и от някои други — добави Елайза, като мислеше за Едуард с горчивина. — Но, повярвайте ми аз съм американка. При това имам сериозна причина да мразя французите. Мисля, че мога да ви бъда полезна.

— Смяташ да си отмъстиш на Едуард по този начин, така ли? Не мисля, че е много разумно, Лайза.

Тя се усмихна.

— От четиринадесетата ми година никой не ме е наричал Лайза. Елизабет звучеше прекалено английски за майка ми. През последните десет години бях Елайза — тя го погледна право в очите и попита: — Можете ли да се доверите на Елайза Лувоа, господин Президент?

Джеферсън се предаде с въздишка.

— Имам доверие на Лайза Шелби, под което и да било име.