Шърл Хенке
Жената на белия апах (18)

Седемнадесета глава

Североизточно от Ню Мексико, ноември 1806 г.

Въпреки студените нощи, издаващи наближаващата зима, денят се оказа необикновено топъл и слънчев. На хоризонта плуваха бели облаци, които преливаха в нежновиолетовия цвят на планинските върхове. Групичката родоотстъпници, както вече ги наричаше Елайза, се приближаваше към Санта Фе. Елайза Лувоа обаче още не бе взела решение за връзката си със Сантяго Куин. Знаеше, че когато стигнат в Санта Фе, той ще я напусне, за да се присъедини към приятелите си, апахите. Вендетата между него и испанските власти не я засягаше.

Въпреки това тя знаеше, че не може просто да си отиде от него.

Мисълта да не види усмивката му, да не чуе смеха му, да не почувства нежното му докосване караше сърцето й да се свива от болка.

Но той бе предател, опасен престъпник, обърнал гръб на законите на цивилизования свят, за да се занимава с продажба на роби и оръжие.

Младата жена си даваше сметка, че не знае почти нищо за политиката на испанското правителство спрямо индианците. В Щатите бе чувала какви ли не ужасии за жестокостите на диваците, затова изпитваше истинско отвращение към всеки, който им помагаше да продължават безчинствата си, но пък трябваше да си признае, че бе слушала как президентът Джеферсън защитава правото им на земя, която белите постепенно им отнемаха.

Докато пътуваше с Преследващия елен се възхищаваше на неговата интелигентност и чувството му за национална принадлежност. Не знаеше много за отношенията между индианците и новите заселници. Може би й пречеше фактът, че я интересуваше повече собственият й живот, отколкото държавническите въпроси. Въпреки ужасните неща, които бе научила за Сантяго Куин, когато той я взе в прегръдките си, тя не можа да устои на страстта, която я обземаше, щом той я докоснеше. Като се има предвид, че я бяха възпитавали да прикрива чувствата си и винаги да запазва присъствие на духа, въздействието, което имаше този мъж върху нея, наистина я плашеше. Никога не бе хранила илюзии по отношение на любовта.

Бракът на родителите й се бе оказал пълна катастрофа от самото начало, поради което Самюъл бе загубил майка си, а тя бе откъсната от брат си и баща си. После нейният брак се бе оказал не по-малка грешка. Не, Елайза Лувоа никога не си бе разрешавала да мечтае за любов. „Аз не обичам Сантяго. Просто тялото ми копнее за неговото докосване, това е всичко!“ — реши тя. Слънцето приятно напипаше гърба й, докато яздеха по пътеката в пролома между две скали. Въздухът бе изпълнен с аромата на смърч и ели. Дълбоко замислена, Елайза не обръщаше внимание на красотата на природата около нея. Сантяго бе избързал малко напред и сега я гледаше от малко възвишение в края на пътеката. Обикновено тя бе весела и пълна с енергия и винаги се възхищаваше на гледката. Явно нещо я притесняваше, защото отминаваше с безразличие ширналата се пред очите й долина.

Откакто напуснаха Санта Роса, Елайза се държеше много странно и резервирано. Денем между тях се издигаше някаква преграда, въпреки че нощем тя отговаряше на ласките му с не по-малка страст отпреди. Колко бързо бе минало времето! След няколко дни пътуването щеше да приключи. И двамата бяха повтаряли неведнъж, че връзката им ще свърши, когато пристигнат в Санта Фе. Тази перспектива обаче вече изобщо не го привличаше.

Преследващия елен забеляза гърмящата змия малко преди Елайза да се приближи към опасността. Преди да успее да й извика да се пази, Буболечка усети змията, изцвили и се изправи на задните си крака, като хвърли ездачката си на земята. Змията бързо излезе от летаргията си. Зъбите й се забиха дълбоко в ръката на Елайза, която изпищя, хвана се за ухапаното място и се свлече върху скалите. Ножът на Преследващия елен попадна точно в основата на главата на влечугото. То се заизвива в гротескно подобие на танц и след малко спря. Индианецът скочи от коня си, прибра ножа, хвърли мъртвото тяло зад скалите и коленичи до Елайза. Тъкмо я бе взел на ръце, когато Сантяго скочи от седлото.

— Аз ще я нося — каза той и пое Елайза в прегръдките си.

— Тя ме ухапа, Сантяго! Боли ме… — и тя припадна.

Отровата започваше да действа, Сантяго изруга и положи Елайза на земята встрани от пътеката.

— Равнините гъмжат от гърмящи змии, но досега никой от хората ми не е бил хапан! С ножа си разкъса ръкава й и разгледа раните. Бяха дълбоки.

— Ще трябва да направя дълбок разрез, Елайза, за да изтече отровата. Захапи това, querida! — Сантяго свали кожената й ръкавица и я сви на топка.

Преследващия елен коленичи до него и я хвана за ръката, за да не мърда, докато приключи операцията. Тя затвори очи и острият като бръснач връх на ножа се заби надълбоко. Веднага избликна кръв и Сантяго се наведе, за да изсмуче отровата. Смука и плю, докато индианецът не сложи внимателно ръка на рамото му.

— Вече направи каквото можа. Сега нека превържем раната. Тя трябва да се остави на спокойствие известно време.

Всички мъже бяха слезли от конете си и сега мълчаливо гледаха как бялата жена, успяла да спечели уважението им, се бореше със смъртта.

Сантяго взе от Преследващия елен едно одеяло и уви Елайза в него. После я отнесе до коня си. Тя се опита да измъкне ръката си, която вече бе изтръпнала.

— Не се движи — прошепна той, докато я подаваше за момент на индианеца, за да се качи на седлото.

Преследващия Елен кимна с разбиране. Намираха се на няколко дни път от Санта Фе, но ако препуснеше на север, Сантяго можеше да стигне до ранчото на Хоакин преди падането на нощта. Орлена се бе научила да лекува от втората си майка, гадателка Предвиждащото око.

— Аз ще преведа кервана през планините и ще ви изчакаме при изворите в долината.

Сантяго кимна и препусна бързо на север.

 

 

Орлена сложи малката Орелия в люлката, която Хоакин бе направил преди шестнадесет години за първородния им син Бартоломе. Целуна дъщеричката си, която погука малко и заспа. Тя прокара ръка по дъбовия плот на кревата. Това я накара да си спомни за изминалите трудни, но и щастливи години, които бе прекарала тук, в тези омагьосани земи.

От спомените я изтръгнаха конски тропот и мъжки гласове. Орлена наметна един топъл шал и хукна да провери какъв е този шум.

— Моля те, Богородице, дано Хоакин да не е тежко ранен!

Нощния вятър отсъстваше от дома си вече много седмици. Сърцето й тревожно заби, когато чу приближаващи стъпки във фоайето. Тя спря изумена.

— Сантяго!

Нейният полубрат стоеше в средата на коридора. В ръцете си държеше завита в одеяло жена. Лицето му бе бледо и напрегнато.

— Бързо донеси лекарствата си! Тази сутрин я ухапа гърмяща змия — каза той и като мина покрай нея, се отправи към спалнята, където обикновено отсядаше, когато им гостуваше. Докато той успее да положи жената в кревата, Орлена пристигна с билките си. Тя погледна невероятно красивата непозната, чието загоряло от слънцето лице бе силно пребледняло.

— Тя има силна треска — обясни Орлена, докато развиваше бинтованата й ръка. Сантяго набързо обясни какво се бе случило.

— Добре си направил, като си отворил раничките, за да изтече отровата. Ще приготвя настойка от тези билки, за да почистя мястото още по-добре, а после ще сваря отвара от кората на черешово дърво, за да се справим с треската.

Тя избра от торбичките с билки малко сухи борови иглички и някакви сиви листа, които смеси с чиста вода. После изсипа сместа върху раната — отново я превърза.

След това изпрати прислужничката си Люпе да донесе гореща вода, като междувременно изсипа черешови кори в голяма чаша. Когато чернокосата жена простена, Сантяго коленичи до леглото и тихо прошепна на испански:

— Няма нищо, скъпа, всичко ще бъде наред. Вече си в сигурни ръце.

Орлена го гледаше как гали челото на непознатата и се взира в бледото й лице.

— Коя е тази жена, Сантяго? — попита меко тя.

— Казва се Елайза Лувоа — отговори й той. Погледът му не се отделяше от лицето на изпадналата в безсъзнание красавица.

— Французойка ли е?

— Полуфранцузойка, но се смята за американка. — Орлена бе изненадана да го чуе, като се има предвид как бе завършила първата му връзка с французойка.

— Американка! — учудено повтори сестра му. — Какво прави в Ню Мексико жена, дошла от толкова далече? — никога преди не бе срещала американка.

— Запознахме се в Сейнт Луис — Сантяго бързо й разказа за пътуването и за мистериозните обстоятелства, довели Елайза в неговия керван. Не спомена нищо за това, че бяха любовници. — Надява се, че ще намери брат си в столицата. Подозирам, че той е военен от експедицията, изпратена от американския генерал Уилкинсън, за да предизвика война с Испания. Елайза твърди, че тя и брат й могат да предотвратят тази война.

Орлена го наблюдаваше внимателно, докато говореше, и разбра онова, което той искаше да премълчи. Когато той свърши, тя каза:

— Не й вярваш, но я обичаш.

За миг лицето му изрази болка, но той веднага надяна маската, която носеше вече толкова години.

„Ах, Сантяго, какво стана с малкото палаво братче, с което така добре се разбирахме в нашето детство в Испания?“ — помисли си тя.

— Не знам дали я обичам — каза Сантяго спокойно, опитвайки се да отрече очевидното. — Може би щеше да е различно, ако й имах доверие…

— Любовта никога не е лесна, Сантяго, пък и често ние не разбираме хората, които обичаме. Обикнах Хоакин много преди да разбера, че у него живеят демони, които не му дават мира. Истината боли.

— Вие с Хоакин сте различни, Орлена. Елайза изобщо не прилича на теб.

Тя се усмихна и опита отварата от черешови кори.

— Не съм толкова сигурна. Аз също дойдох тук от далечна страна — бях богата, разглезена аристократка, влюбила се в един родоотстъпник. Мисля, че двете с твоята Елайза имаме много общи черти.

Орлена го накара да повдигне главата на болната, за да й даде лекарството.

Той се усмихна тъжно на сравнението.

— Моят полубрат и аз имаме зелените очи на Конъл Куин, но не само това ни свързва.

— Той стана такъв заради липанската кръв в жилите си. Това не беше съзнателен избор. Обаче ти предпочете опасния живот извън закона по своя воля и защото по този начин се самонаказваш заради греховете на баща си — хвана ръката на брат си. — Конъл е мъртъв, Сантяго — с жар изрече тя. — Дори Нощния вятър най-после остави духа му на мира, а ти знаеш, че той имаше много повече причини от теб да го мрази. И ти трябва да направиш същото.

Младият мъж се изправи, отиде до прозореца и се загледа в звездното небе.

— Но Нощния вятър никога не позна бащина любов. За него баща ни винаги си е бил чудовището, което си беше всъщност. Аз… аз го обожавах!

— Ами аз? — остро попита Орлена. — Отгледа ме като родна дъщеря, а после… после насочи перверзната си похот към мен — при спомена за изживените кошмари златистите й очи се присвиха болезнено. — Но ние оцеляхме, Сантяго! Всички! Това, че във вените ти тече кръвта на Конъл, не те прави виновен за неговите престъпления.

— Трябва да съм като брат си, който и сега рискува ежедневно живота си, за да освобождава пленените индианци.

— Той е липанец, но също и грижлив стопанин, който обича ранчото и семейството си.

— И аз бих искал да съм липанец! Знаеш, че не се гордея с майка си, точно както и ти. Ти изостави разкошния живот в испанския кралски двор, за да дойдеш да живееш тук!

— Заради мъжа, когото обичам, Сантяго — тя го погледна право в очите и каза: — Ако обичаш тази американка така, както аз обичам брат ти, трябва да сложиш край на този живот. Имаш достатъчно пари.

Погледът му се спря върху лицето на заспалата бледа жена.

Известно време двамата мълчаха.

— Мисля, че наистина я обичам — гласът му звучеше много несигурно. — Когато тя говореше за това, че ще трябва да се разделим в Санта Фе, аз не можех да си представя живота си след това. Мисълта, че може да умре, направо ме подлудява — той изгледа сестра си с тъжна усмивка. — Това ли е любовта, Орлена?

— На този въпрос трябва да си отговориш сам, Сантяго.

 

 

Планината Гваделупа

Пустинното цвете стоеше пред колибата на Предвиждащото око и чакаше. Силният вятър навяваше дребни снежинки. Старата знахарка знаеше, че е тук, но щеше да я повика, когато реши.

Кожената завеса, която служеше за врата, се дръпна и на прага застана тантурестата, набита фигура на старата жена.

— Ела, ще се поразходим.

Тръгнаха между индианските колиби.

Край тях жените разпалваха огън, за да приготвят храната, а мъжете се занимаваха с по-тежката работа. Задминаха ги група смеещи се деца, които си крещяха нещо. Никой не обезпокои с въпроси Предвиждащото око и нейната млада ученичка.

— Значи си видяла бялата жена, дошла от земите отвъд залеза.

Пустинното цвете се вгледа в безизразното лице на старицата. С нежелание й отвърна:

— Да, като в мъгла. Тя е в дома на дъщеря ти.

Предвиждащото око кимна.

— Любопитна си, защото не я разбираш. Тя е много болна.

— Може би ще умре?

Старицата тъжно се засмя.

— Ако така решат духовете. Наистина ли искаш да умре?

Пустинното цвете въздъхна.

— Не — отвърна с треперещ, тих глас. — Червения орел я обича, но не знам дали тя може да го направи щастлив. Може би и тя ще се окаже като другата бяла жена, която някога е обичал.

— А може и да не стане така. Но има само един начин да разбереш. За него обаче се иска много смелост, защото може и да не ти хареса това, което ще откриеш.

Пустинното цвете присви очи.

— Аз съм истинска дъщеря на липаните — не ми липсва смелост. Не бих позволила на никого да нарани Червения орел.

— Тогава върви в дома на втората си майка — Предвиждащото око изпрати с поглед младата жена. Обикновено спокойното й лице изразяваше тревога. — Имаш още много да учиш, дъще на моята дъщеря. Наистина много.

 

 

— Колко още ще остане в безсъзнание? — попита Сантяго, докато обтриваше с мокра кърпа лицето на Елайза.

Орлена бе разтревожена.

— Не зная. Много по-добре би било, ако съм била на мястото, когато я е ухапала змията, за да й дам веднага от моето лекарство… Но Предвиждащото око е спасявала хора и след като е минало доста време след ухапването.

— Но те са били закалени воини.

Орлена се усмихна.

— Жените — дори и белите — са много по-издръжливи, отколкото си мислят мъжете. Цяла нощ не си се отделил от леглото й. Трябва да си починеш. Аз ще те сменя, а ти върви да поспиш, ако не искаш да я изплашиш с вида си, когато се събуди.

Той едва стоеше на краката си от изтощение. Предния ден бе яздил непрекъснато, а после бе прекарал нощта край леглото й, без да мигне. Лицето му бе потъмняло от наболата червеникава брада, а очите му бяха зачервени.

— Люпе ти е приготвила храна и вода за къпане. След това върви да спиш.

Когато брат й излезе, Орлена зае мястото му.

— Коя си ти, Елайза Лувоа? — измърмори на себе си тя. Жената бе необикновено красива, но това обясняваше само физическото привличане на Сантяго към нея. Хубавата, момчешка външност на брат й винаги бе завъртала главите на жените. Привличаше ги тайнственият, изпълнен с опасности живот, който водеше. Сантяго ги използваше и захвърляше така, както бе направила с него навремето Джулиет Кастал.

Орлена се питаше колко ли време се бе борил Сантяго с чувствата си към тази жена заради френския й произход. Но тя не бе момиченце, тръгнало на лов за съпруг. Съдейки по казаното от брат й, Елайза явно бе решителна жена, готова на всичко, за да постигне целта си. Но все пак заради нея бяха загинали няколко души, като някои от тях първо се бяха опитали да я убият. По-добре да изчака с крайните си изводи, докато успее да говори с нея.

Елайза се пробуди. Нещо студено докосваше лицето й. Отвори очи и се опита да говори, но не успя.

— Ето, изпий това бавно — каза й на испански красива жена с разпусната по раменете руса коса. Преди да отговори на същия език и така да издаде тайната си, Елайза чу жената да повтаря същите думи на френски. Докато пиеше успокояващата студена вода, тя се опита да събере мислите си.

Стаята бе голяма и красиво подредена, с прясно варосани стени и лъскав дъбов под. Мебелите бяха от тъмно орехово дърво, блестящи и прекрасно изработени. Над леглото висеше балдахин от тежко кадифе. Това не беше груба колиба, jacal. Спомни си, че Сантяго има сестра, испанска благородничка. Това обясняваше перфектния й френски. Жената бе израсла в испанския двор, управляван от Бурбоните повече от сто години.

— Говориш моя език. Коя си ти?

Когато видя очите й, Орлена занемя от изненада — изглеждаха виолетови. Усмихна се и й отговори:

— Аз съм Орлена Валдес де Куин, сестра на Сантяго и съпруга на Хоакин Куин.

Елайза се обърка.

— Ти си сестра на Сантяго, но си омъжена за неговия брат, така ли?

Орлена се засмя.

— Зная, че звучи странно, но двамата със съпруга ми нямаме обща кръв. Сантяго ни е само полубрат. Той и аз имаме обща майка, а двамата с Хоакин са от един баща.

— Конъл Куин.

— Конъл Куин — меко повтори Орлена.

Очите й потъмняха.

— А Сантяго…

— Спи в съседната стая. Цяла нощ стоя до теб, но най-накрая успях да го накарам да си легне — тя отново взе кърпата, с която бършеше лицето на Елайза, и я изцеди. — Позволи ми да те разтрия — ще се почувстваш по-добре.

— Мога и сама — посегна да вземе кърпата с дясната си ръка, но веднага остра болка я прониза.

— Сантяго трябваше да изреже доста надълбоко, за да е сигурен, че ще изтече всичката отрова, но мисля, че ще заздравее, без да остане голям белег — тя внимателно обтриваше лицето на Елайза, докато й говореше: — Покрих раната с настойка от билки, правена по липанска рецепта. Втората ми майка ме обучи да бъда истинска лечителка като нея.

Младата жена си спомни, че Сантяго й бе говорил за брат си, полуиндианец. Дали и жената на Нощния вятър не бе живяла сред диваците?

— Втората ти майка ли? — попита тя. Искаше да научи повече за миналото на Сантяго Куин.

— Предвиждащото око и Белия жерав ме осиновиха. Грижиха се за мен и брат ми много по-добре от белите в цивилизованото общество.

— Затова ли Сантяго им продава оръжие? — В момента, когато зададе въпроса си, Елайза разбра грешката си. Разкритието можеше да й коства живота! Обаче жената не изглеждаше враждебно настроена, а испанецът бе прекарал цялата нощ до леглото й.

— Сантяго не продава пушки на хората ни. Той ги купува чрез американски посредници и после ги дава на липаните. Отскоро си тук, затова още не знаеш за жестокостите на местната власт, която кара малки деца да работят в сребърните мини или памуковите плантации, докато те не умрат от глад или бой.

— Значи Сантяго не се занимава с търговия на роби?

Елайза усещаше, че жената казва истината.

— Разбира се, че не! — възкликна Орлена. — Брат му едва избегна подобна съдба. Бил продаден като роб от баща си.

Елайза не успя да прикрие изумлението си.

— Конъл Куин! Нищо чудно, че Сантяго го мрази толкова! Никога не говори за него.

Орлена тъжно се усмихна.

— Когато укрепнеш, ще ти разкаже дългата и объркана история на нашето семейство, странните обстоятелства, които ни доведоха тук. Засега ти стига да знаеш, че липаните не избиват хора така безразборно, както правят испанците и техните съюзници команчите. Те са малък народ, Сантяго само им помага да оцелеят.

Елайза обмисляше думите, когато Орлена се изправи и каза:

— Трябва да си почиваш, но преди това ще ти донеса малко бульон.

— Благодаря, че ми спаси живота, Орлена!

Блондинката се усмихна и отвърна:

— Благодари за това на Сантяго — обърна се и излезе, като остави Елайза сама.

Тя плахо повдигна треперещата си ръка, за да провери силата й. Ако се движеше бавно, почти не чувстваше болка. Опита се да се изправи и да седне в голямото меко легло. След няколко неуспешни опита успя да го направи.

Отровата на гърмящата змия се бе оказала много силна. Чувстваше тялото си болезнено изтръпнало, а главата — празна и замаяна. Точно когато се канеше да отметне завивките и да стъпи на пода, от коридора до нея достигнаха гласове.

— Значи наистина притежаваш този талант, Ана, щом знаеш, че Сантяго е тук заедно с една болна жена — каза Орлена.

— По-добре ли е тя? — попита жената, която бе наречена Ана.

— Да, мисля, че ще се оправи. И слава богу, защото мисля, че брат ми, този стар женкар, е влюбен в нея — в гласа на Орлена прозвуча меко предупреждение.

— Много съм любопитна да видя жената, омагьосала Сантяго. Дай на мен тази купа. Аз ще й я занеса. Ти върви да нахраниш бебето си.

Вратата се отвори и в стаята влезе най-странната индианка, която Елайза бе виждала някога. Изобщо не приличаше на двете червенокожи, които пътуваха с кервана им, нито дори имаше нещо общо и с най-красивите жени от племето на озиджите. Ана бе дребна и слабичка, с блестяща, златиста кожа. Дългата й, права коса бе събрана в две плитки, увити като корона около главата й.

Беше облечена в красиво избродирана риза, широка червена пола и ботуши за езда. Единствено огърлицата от орлови пера около тънкия й врат и ръчно изработеният меден колан издаваха индианския й произход. Лицето й имаше изящни черти, високо чело и красиво извити вежди. Правилен нос, пълни устни и високи скули допълваха необикновената красота. Но най-впечатляващи от всичко бяха очите й — огромни, блестящи, черни и враждебни.

Индианката огледа бялата жена с не по-малко любопитство, после отнесе пилешкия бульон до нощното шкафче.

— Аз съм Ана, а ти трябва да си бялата жена, която ни доведе Сантяго — каза тя на френски.

— Казвам се Елайза Лувоа. Ти трябва да си индианката, която Орлена е отгледала заедно със собствените си деца — Елайза се опита да се усмихне приятелски.

Момичето вдигна презрително вежди.

— Вече не съм дете. Възпитаваха ме като белите хора. Владея добре твоя език — тя поднесе към устата й пълна лъжица бульон.

Елайза взе купата и лъжицата от ръцете й, опита супата и каза:

— Аз съм американка по рождение, а не французойка. Говориш ли английски?

— А ти знаеш ли липански?

Младата жена попита направо:

— Ти не ме харесваш, Ана, защо?

— Така е. Не ти вярвам. Американците и французите ламтят за земята, която испанците заграбиха от нас. Сантяго и брат му са на наша страна. Ние го наричаме…

— Червения орел — прекъсна я Елайза — един от пътуващите с нас мъже ми каза. Озиджите му казват Белия апах. Въпреки че си индианка, ти носиш испански дрехи. Дали не го правиш, защото искаш да му се харесаш — въпреки всичко той е бял, полуиспанец, полуирландец, а не истински апах.

Ана се намръщи. Гласът й одрезгавя от едва сдържана ярост.

— Той самият реши да бъде един от нас — нещо, което повечето бели като теб не могат да разберат и той по нищо не прилича на жестокия си баща! По нищо!

— Извинявай, Ана! Зная за Конъл Куин и съвсем не смятах да…

Сега беше ред на момичето да я прекъсне:

— Вече знаеш твърде много за нас, бяла жено! Върни се при хората си веднага щом можеш! — очите й се присвиха в смъртна омраза. — Кълна ти се, че ако издадеш Сантяго, ще те убия така, както истинският апах убива враговете си!