Шърл Хенке
Жената на белия апах (27)

Двадесет и шеста глава

Санта Фе

— Твърде дълго останахме тук, Лайза. Алънкастър може и да няма доверие на Кастал, но и на нас не ни вярва. Ние сме американци, не забравяй това! — Самюъл погледна сестра си и отпи от горчивото кафе, което съдържателката на хотела току-що им бе донесла заедно с малко сирене и царевични питки. Това бе закуската им. Колко примитивно бе всичко тук! Елайза отмести погледа си от очите на Самюъл и се запита кога бе станало така, че той вече бе започнал да решава от името на двамата. Пътуването му на запад го бе променило. Но и тя бе много по-различна отпреди. „Винаги ще обичам Сантяго Куин! За съжаление, той не ме обича…“ — повтаряше си тя. Сякаш в отговор на мислите й Самюъл продължи да настоява:

— Вече цяла седмица мина, откакто напуснахме лагера на апахите. Ако изобщо е възнамерявал да дойде, трябваше да е вече тук! — тонът му се смекчи, той се пресегна и взе ръцете й в своите. — Сантяго не те обича, Лайза! Избрал е да остане с диваците. Ще ти бъде много добре и без него — както и без Едуард Лувоа. Ще направя това, което трябваше да сторя преди цели пет години. Ще помоля президента Джеферсън да ти издейства развод!

— Защо? — мрачно попита тя. — Този, за когото бих се омъжила, е избрал друга жена. А бях толкова убедена, че Ана ме лъже… — прошепна тя. Сълзите отново я задушиха. Колко често плачеше напоследък? — Не, всъщност изобщо не бях сигурна! Само се надявах да е така.

— Нека си вървим у дома, Лайза! — гласът му бе изпълнен със съчувствие, но и с едва стаен гняв. Мислено не преставаше да проклина ренегата, разбил сърцето на сестра му. А на всичкото отгоре се бе осмелил да рискува живота на Елайза заради тези диваци!

— Но ако… ако грешим и Сантяго просто не може да дойде? Ами ако е ранен или убит?

Като видя отчаянието в очите й, Самюъл поклати глава и въздъхна примирено:

— Добре. Ще почакаме още малко.

Елайза му се усмихна през сълзи.

— Благодаря ти, Самюъл!

Същата вечер губернатор Алънкастър покани американските си гости на вечеря. Както обикновено, той бе любезен домакин и храната, която им предложи, бе много по-добра от това, което им даваха в малкото хотелче. Елайза побутна едно парче печено свинско месо в чинията си и се заслуша в разговора на брат си и губернатора. Напоследък нямаше апетит.

— Вашето гостоприемство ни трогва, ваша светлост! — казваше Самюъл.

Алънкастър отвърна:

— Трябва да си призная, че ви поканих с определена цел, въпреки че винаги се радвам на компанията ви.

Шелби изтръпна. Не поглеждаше към сестра си, но знаеше, че и тя като него напрегнато очаква продължението.

— Какво имате предвид, губернаторе? — попита той.

— Със съжаление трябва да ви кажа, че се налага незабавно да напуснете града. Войниците, които ще ви придружат, ще бъдат готови на разсъмване.

— Но защо така изведнъж? — спокойно запита Елайза, но в душата й бушуваше буря.

— Не ми се понрави, че нямах информация къде сте, когато напуснахте Санта Фе за няколко дни — сериозно отвърна Алънкастър. — Както знаете, всеки пътник трябва да представи пред испанските власти документ за целта на пътуването си и мястото, където ще пребивава, докато се намира в Нова Испания.

— Но ние не знаехме за това, вече ви обясних! — меко каза Елайза. Тук имаше нещо повече от проста формалност! Знаеше, че и Самюъл мисли същото.

Алънкастър махна с ръка.

— Все едно, вие не можете да ми кажете къде сте били, а тъй като онзи ренегат Куин е бил видян да препуска с известния престъпник Нощния вятър… ами, чувствах се задължен да разбера дали сте във връзка с опасната двойка.

— Само защото сестра ми е наела Куин да я доведе в Санта Фе, не означава, че е съучастничка на апахите! — високомерно заяви Самюъл.

Алънкастър изгледа ядосания си гостенин, после се обърна към сестра му. Тя бе невероятно спокойна. Прекалено спокойна.

— Значи продължавате да твърдите, че сте гостували на някакви селяни, които сте срещнали по пътя си насам? Хората ми не успяха да открият никого в Санта Фе, който да ви познава от първото ви пристигане тук — той леко се усмихна. — Отвърнахте на доверието ми с лъжи, защо?

Самюъл се приготви да отговори, но много по-опитната в подобни игри Елайза го изпревари:

— Не искахме да ви причиняваме неприятности, ваша светлост. Подозренията ви за взаимоотношенията ми със Сантяго Куин бяха абсолютно верни. Той ме омагьоса. Когато приятелят му дойде, за да ме отведе при него, аз се подчиних. Самюъл се почувства задължен да ме придружи, щом не можа да ме убеди да се откажа.

— Значи сте били в селището на апахите? — Алънкастър бе очаквал увъртания и още лъжи и нейната откровеност го изненада.

— Да, намира се на няколко дни бърз ход с коне оттук. Дори и ако искахме, не бихме могли да ви отведем там. Любовта ми може и да е неразумна, губернатор Алънкастър, но тя е цялата ми вина. А брат ми може да бъде обвинен само във вярност към сестра си — тя срещна изпитателния поглед на Алънкастър. Този мъж бе твърде проницателен. Не можеше да го заблуди. Разчиташе единствено на вроденото му чувство за почтеност. „Моля те, Боже, нека се окажа права! Иначе Самюъл ще трябва да плаща за греховете ми!“ — помисли си тя.

Алънкастър въздъхна. Тя казваше истината. Никой човек, за когото този див, планински край бе напълно непознат, не би могъл да намери отново скритото индианско селище.

— Сигурно го обичате твърде много!

— Така е — отвърна Елайза.

— Но сега всичко свърши — намеси се Самюъл. — Когато команчите нападнаха селото, Куин я отпрати. Каза й, че животът, който си е избрал, би бил твърде опасен за нея. По този въпрос поне с него сме единодушни.

Елайза не можеше да помоли за разрешение да остане в Санта Фе още известно време, защото така губернаторът щеше да разбере, че тя все още чака идването на Куин. Ако той бе решил да дойде да я вземе, така щеше да подпише смъртната му присъда. Но бе много по-вероятно Самюъл да е прав. Сантяго не я обичаше и се чувстваше много по-добре с Ана. Трябваше да напусне града. Усмихна се тъжно на губернатора и каза:

— При тези обстоятелства предположението ви да ни осигурите ескорт е много мило, ваша светлост.

Кастал изгледа суровия ефрейтор. Той бе типичен кралски войник-кариерист със смесена кръв и обветрено лице. Докато по-висшият офицер го измерваше с поглед, той бе вторачил тъмните си очи напред, в нищото.

— Загубили сте следите на Куин в планините. Имате ли някаква представа къде може да се крият тези проклети апахи?

— Не, сър. Гваделупа е голяма планина. Войниците ни са малко. Както заповядахте, изпратих при команчите двама от най-добрите си хора. Те отидоха на разузнаване в планините, но не се завърнаха. И не мисля, че ще се върнат някога — допълни той.

Кастал изруга и освободи ефрейтора, после се отпусна върху грубия дъбов стол. Господи, как ненавиждаше тази гола стаичка с варосани стени и студен каменен под! Малката камина в ъгъла не бе достатъчна, за да се стопли студеният планински въздух. Той мечтаеше да се завърне в Ню Орлиънс.

Разбира се, за да живее добре там, бяха необходими много пари, а от няколко години семейството му разполагаше с твърде малко средства. За кой ли път се питаше дали Елайза Лувоа бе говорила истината за богатствата на Куин. Ако бе богат, Джулиет можеше да се омъжи за него въпреки омърсената му кръв и сега семейството им още щеше да си е заможно. И нямаше да му се налага да живее в това затънтено, прокълнато място в самия край на разпадащата се Испанска империя!

Сега и последната му надежда да забогатее бе обречена на провал. Всичките планове, които бяха правили с Джеймисън в Ню Орлиънс, се бяха провалили. Американецът Пайк трябваше да предизвика междудържавен проблем и да бъде изпратен при генерал-губернатор Салкедо. А като избухнеше война между Испания и Щатите, Кастал щеше да завземе властта в Санта Фе, активно подпомаган от самия Салкедо.

Поддръжниците им в Ню Орлиънс трябваше да ги снабдяват с пари и оръжие.

Но нищо не вървеше по плана. Първо, онзи идиот Пайк се загуби някъде из северните планини, възможно бе и да е убит от диваците. После генерал Уилкинсън бе предал заговора им и бе осигурил мира между испанците и американците. Сега Кастал дори не можеше да се осмели да остане в Ню Мексико. Едва му се размина да не го арестува единственият честен губернатор във всички испански колонии. Проклет да бъде Алънкастър, задето повярва на тези ловки интриганти Елайза Лувоа и Самюъл Шелби!

Като захвърли перото, което бе въртял в ръцете си, той се изправи и погледна през прозореца към двора. Насред цялата бъркотия няколко войници трябваше да бъдат отделени за ескорт на двамата предатели — американците. Видя как Шелби помага на сестра си да се качи на коня. Къде бяха изчезнали братът и сестрата през последните седмици? Той бе убеден, че са били в лагера на апахите, но Алънкастър изобщо не искаше да го чуе, а явно вярваше на скалъпената история за гостуването у някакви местни фермери.

Кастал би дал всичко, за да подслуша разговора им предишната вечер с губернатора по време на вечерята, но хората на Алънкастър го следяха прекалено отблизо. Стисна юмруци в безсилен гняв. Изпитваше огромно желание да сграбчи нежното вратле на Елайза Лувоа и да я удуши!

— Може и да загубих всичко друго, но никой не може да ми отнеме отмъщението! Тази кучка с виолетовите очи ще плати за измамата си! — поглади брадата си и се замисли. Тя бе рискувала много, за да му попречи да убие Куин. Заедно бяха изминали пътя от Сейнт Луис до Санта Фе. Дяволите да я вземат — явно лъжеше и двамата наистина се обичаха! В главата му започна да се оформя план. Кастал се ухили. Елайза и брат й отиваха в Ню Орлиънс. Куин се бе укрил при апахите и нямаше как да ги открие. Но ако ренегатът бе в плен на прелестите й, нямаше ли да я последва в Съединените щати?

Раул трябваше да си подаде оставката, за да избегне гнева на Алънкастър, затова колко хубаво бе, че знаеше къде отива Елайза Лувоа, пък и вероятно Сантяго Куин!

„Май всички ще се срещнем в Ню Орлиънс!“ — прошепна той.

 

 

Планините Гваделупа, декември 1806 г.

Ана се събуди с вик. Не можеше да е вярно! Но дълбоко в сърцето си знаеше, че е истина. Най-после сънят й беше напълно завършен и ясен. Всички странни знамения вече придобиваха смисъл.

Ужасена от постъпката си, тя седна и прегърна коленете си, опитвайки се да се стопли. Не забеляза, че огънят бе угаснал през нощта.

„Трябва да събера смелост да застана пред Червения орел и Предвиждащото око“ — реши тя. Следващата й мисъл я порази. Старицата не можеше да не знае за лъжите й пред бялата жена и въпреки това не й бе казала нищо, не се бе скарала. „Тя знае повече от мен. Може би си има причина, поради която ми позволи да отпратя американката. О, Червен орел, моля те, оздравявай бързо… и ми прости!“

 

 

Докато стигнат до укреплението, раната на Сантяго се инфектира и причини отравяне на кръвта. Много дни той лежа в безсъзнание, докато старата лечителка го лекуваше.

Предвиждащото око изпрати Преследващия елен да доведе Орлена и Хоакин. Докато двете жени се бореха за живота му, Хоакин и Преследващия елен стояха наблизо. Най-накрая дойде и денят, когато треската напусна погледа на Червения орел. Всички ликуваха.

Когато махна билките, за да разгледа раните на Сантяго, Предвиждащото око промърмори:

— Заздравява чудесно.

— И треската премина благодарение на горчивата смес, с която едва не ме удавихте.

Когато Предвиждащото око си излезе, Сантяго събра дрехите си и отиде да се изкъпе в студения поток. Трябваше да реши какво да каже на Елайза, когато отиде в Санта Фе. Все още не бяха решили нищо за бъдещето си. Тя бе омъжена.

Пустинното цвете го видя да преминава през селото, като спря за момент, за да разгледа малкия лък на Петнистия елен. Няколко девойки го поздравиха и смутено се изкискаха при вида на великолепното му тяло. Червения орел се пошегува с тях — широката му усмивка и яркозелените очи лесно накараха момичетата да се изчервят и те избягаха от него, смеейки се. Той продължи да върви бавно към мястото, където се къпеха мъжете.

„Държах се като глупаво четиринадесетгодишно девойче!“ — помисли Ана. Тя знаеше, че за Сантяго е само малката сестричка. Дано продължи да я смята за такава въпреки всичко, което бе сторила!

Мислите й бяха прекъснати от появата на високата, мускулеста фигура на Преследващия елен. Колко се бе променил! Приличаше на липански воин, но бе по-едър и необикновено красив. Обаче Пустинното цвете бе толкова погълната от вината си, че не забеляза това. Двамата мъже се поздравиха и заедно тръгнаха към потока.

— Пустинното цвете те гледаше — каза Преследващият елен на Сантяго, когато стигнаха до гъстите върби край водата.

— Сигурен ли си, че не е наблюдавала теб? — той изгледа променения си приятел. Вече не носеше тежките обици, освен това бе отрязал опашката си. През челото му бе вързана червена лента. Бе облечен както всички липански мъже през зимата — с мека кожена дреха и панталони.

— Решил си да се откажеш от племето си заради Ана, нали? — попита Сантяго на липански, тъй като Преследващия елен вече го бе овладял достатъчно.

— Взаимоотношенията ми с Пустинното цвете ще се решат по-късно.

— Знаеш, че не желая да бъда твой съперник, приятелю! Ако мога да ти помогна по някакъв начин, само ми кажи.

— Пустинното цвете те обича още от дете. Не можем да заповядваме на сърцето си. Тя видя, че вие с Елайза се обичате. Единственото, което ми остава сега, е да чакам. Аз съм много търпелив човек — каза той и горчиво се усмихна.

Докато двамата мъже се къпеха, Пустинното цвете стоеше близо до колибата на Червения орел и събираше кураж за признанието си. Отново се замисли за видението, което бе имала, докато Сантяго лежеше в безсъзнание. Дали не го грозеше някаква опасност? Може би той завинаги щеше да напусне липанското си семейство, за да се установи сред белите в земите им отвъд Бащата на водите. Каквото и да значеше сънят й, тя нямаше право да го крие от него повече. Такава бе волята на Духовете и тя трябваше да й се подчини.

— Колко ли труден живот е имала Предвиждащото око! — тъжно измърмори Ана. Но старицата винаги изглеждаше спокойна и ведра въпреки силата, която притежаваше. — Навярно тя никога не е обиждала или лъгала хората, които е обичала, както направих аз! — Пустинното цвете започна да се моли някой ден да постигне същото пълно спокойствие.

Когато видя, че Сантяго се връща, тя протегна ръка към него и каза с напрегнат глас:

— Моля те, трябва да поговорим, а това не е никак лесно за мен!

Той погледна разтревоженото й лице и като повдигна завесата на входа на колибата си, я последва вътре.

— Какво те тревожи, малка сестричке?

— Моля се, като чуеш какво съм видяла… и направила, все още да искаш да ме наричаш твоя сестра!

Предчувствайки някакво нещастие, той внимателно се взря в лицето й.

— Помолих те да уредиш сигурното пътуване на Елайза и брат й до Санта Фе. Направи ли го? — тя кимна. — Какво има тогава?

— Казах на твоята жена, че според теб такъв живот не е за нея. Казах й още, че си ми наредил да й предам да се върне в Санта Фе, а оттам — в родината си — призна си Ана. Задавяха я сълзи, но въпреки това тя смело отвърна на погледа му.

— Елайза повярва ли ти? — в гласа му се чувстваше съмнение.

— Не. Каза, че ще те чака в Санта Фе, но брат й много искаше това да е вярно. Той не желае сестра му да остане в нашите земи.

— Защо ми казваш истината сега? — студено попита той.

— Първо мислех, че вие с Елайза не сте определени от съдбата един за друг. Поне така смятах. Излъгах не само твоята любима, но и себе си. Извърших непростима грешка, знам това, защото виждам колко дълбоко съм те наранила.

Очите й се напълниха със сълзи. При мисълта за Елайза сърцето му се сви.

— Трябва веднага да отида в Санта Фе! Дано само не е късно!

Той се втурна към входа, но гласът й го спря:

— Чакай! Има още нещо. Попита ме защо ти го казвам чак сега. Не бих могла да те оставя да отидеш да я търсиш в Санта Фе и да си мислиш, че те е изоставила, ако я няма там — няма да е честно от моя страна!

— Честно ли? Не е ли малко късно за това, Ана? — не използва липанското й име.

— Казах, че съм се убедила в това, което са решили духовете, защото знам… защото те ми говорят не за пръв път.

Сантяго се вгледа в нея и разбра, че тя наистина съжалява за постъпката си. Разкритието го порази като гръм.

— Ти си наследила таланта на Предвиждащото око! Значи затова се върна при липаните.

— Да. Но се оказах недостойна за него.

— Предвижващото око знае ли за това?

— Не съм й разказвала за престъплението си. Но мисля, че тя знае. Въпреки това ще й кажа, но сметнах, че пръв трябва да научиш ти. Не те моля да ми простиш. Вината ми е прекалено голяма.

— Ана, това не е всичко, нали? Защо мислиш, че си разгневила духовете?

Мъката й бе толкова силна, че той почти можеше да я усети физически.

— Когато те си тръгнаха оттук, откъслечните видения се завърнаха, но сега вече бяха съвсем ясни и пълни — тя си пое дълбоко въздух: — Американката носи твоето дете.

Сантяго изпусна кратунката, която държеше.

— Сега разбирам какво те е накарало да осъзнаеш грешката си — каза той. Мисълта, че Елайза е бременна, едновременно го изненада и изпълни с възторг. Беше съвсем възможно. Бяха любовници вече няколко месеца. — Какво друго знаеш? — попита той момичето.

— Видях някои странни неща. Тя вече е омъжена.

— Зная, Елайза ми каза.

Ана забеляза болката в очите му, докато правеше това признание.

— А каза ли ти, че мъжът й е едно животно? В цялата история има нещо много тъмно и гадно, заради което виденията ми не са съвсем пълни, но разбрах, че той я е наранил дълбоко… Освен това знам, че мъжът ще умре скоро.

— Аз ли ще го убия? — ръцете му бяха свити в юмруци.

— Видението не ми каза нищо за това. Знам само, че той ще умре. Чувствам, че твоята съдба е да я последваш към нейната земя. Там ще се роди детето ти.

— А каза ли ти сънят дали Елайза ме обича?

— Каза ми, че ти я обичаш.

— Ставаш тайнствена като учителката си — отбеляза Сантяго.

Тя се усмихна тъжно.

— Моята учителка често ми е повтаряла, че ни се казва само толкова, колкото трябва да знаем.

— Но аз вече знам, че я обичам!

— Сега поне си го призна пред себе си. Като начало е достатъчно. Следващото нещо, което трябва да направиш, е да я убедиш.

Сантяго изгледа хубавото й, мокро от сълзите лице, после хвана брадичката й и я повдигна.

— Малка сестричке, мисля, че вече страда достатъчно. Може би съдбата е искала да се случи точно така. Кастал все още е в Санта Фе — за Елайза наистина би било по-сигурно да се върне в родината си.

Искрица надежда проблесна в зачервените й от плача очи.

— Можеш ли да ми простиш, братко?

Той докосна мокрите следи по бузите й.

— Да, Ана, прощавам ти! Може би сега, когато знаеш, че винаги ще бъда твой брат, ще започнеш да забелязваш и някои други неща.

Тя го разбра.

— Имаш предвид Преследващия елен.

— Помисли си за него — Сантяго отдавна знаеше за чувствата на приятеля си, но преди, когато Ана бе толкова увлечена по него и свързана със света на белите чрез семейството на Орлена и Хоакин, той бе смятал, че е по-добре да не се меси. — Ако възнамеряваш да живееш като Пустинното цвете, а не като Ана Куин, той би могъл да ти предложи много.

— Ще си помисля за това — тържествено обеща тя. Не бе сигурна какво точно изпитва към Преследващия елен, но бе доволна, че няма да се разделят с Червения орел като врагове. А това бе много повече, отколкото заслужаваше.

 

 

Преследващия елен дълго гледа след Сантяго, който се отдалечаваше по стръмната планинска пътека. Може би никога нямаше да се видят. Предната вечер имаше празненство в чест на заминаването на Червения орел. Всички се сбогуваха с него. С цялото си сърце се молеше приятелят му да открие Елайза. Тя бе жената, определена от съдбата за него.

После Преследващия елен се замисли за неговата жена и за начина, по който Пустинното цвете и Сантяго се бяха сбогували. Тя вече не го гледаше с копнеж и любов. Изглеждаше спокойна, в мир със себе си. Преследващия елен потърси жената, която неизменно присъстваше в мислите му. Когато я приближи, тя му се усмихна.

— Искам да поговорим за нещо, което желая отдавна. Разходи се с мен!

Изненадана, тя го последва към потока. Известно време вървяха мълчаливо по пътеката, водеща извън селото. После той седна на скалата край водата и й направи знак да седне до него. Тя колебливо се подчини.

Никога не е лесно да направиш признание. Предната вечер Ана бе разказала на Предвиждащото око за своята измама. Както и бе очаквала, старицата само кимна, показвайки на ученичката си, че разказът й не е новост за нея. А сега трябваше да разкаже за срама си и на Преследващия елен. Изведнъж си даде сметка колко важно бе за нея той да има добро мнение за нея.

— Преди да кажеш каквото и да било, трябва да ти призная нещо…

— Вече го знам. Сантяго ми разказа, преди да тръгне. Той ми каза също, че за пръв път от много години си го нарекла „братко“. Само като брат ли го обичаш вече, Пустинно цвете?

Тя въздъхна дълбоко. Сърцето й препускаше бясно в гърдите.

— Червения орел е мой брат. Сега знам истината. Ние двамата никога не сме били предназначени един за друг.

— Съжаляваш ли за това?

— Не — отвърна Ана без колебание.

Погледът му я накара да се изчерви. Тя отново огледа променената му външност.

— Смяташ ли да останеш при липаните завинаги?

— Сантяго отиде да търси Елайза. Светът на белите, в който той се е родил, го зове. Знаех, че това ще се случи. По същия начин аз трябваше да се върна към света на червенокожите.

— Но ти си роден в племето маскогий, а не сред липаните.

— Приличам ли на маскогий? — попита той.

По изваяното му лице се разля широка усмивка. Преследващия елен бе едър, красив мъж, много по-висок от повечето апахи, но иначе по нищо не се различаваше, от който и да е липански воин.

Ана се протегна и докосна косата му.

— Много повече ми харесваш така, отколкото с обръсната глава — усмихнато отбеляза тя.

— И аз се харесвам повече така. Пък е и по-топло, когато задухат студените планински ветрове! — отново стана сериозен. — Знаеш, че те обичам, Пустинно цвете. Обичам те още от първия миг, когато отидох със Сантяго в дома на осиновителите ти и те видях там. Ти беше още момиченце.

— Много липански девойки се женят малко след тази възраст, но дори и да исках да го сторя, Хоакин и Орлена нямаше да ми разрешат. Те настояваха да получа възпитанието и образованието на техните собствени деца, за което винаги ще им бъда благодарна.

— Когато червенокожите научат историята на цивилизацията на белите, гордостта им от собствения им произход само се усилва. Както и да е, радвам се, че не се омъжи за някой смел млад воин или rico от Ню Мексико.

Той взе ръцете й в своите и я притегли към себе си. Тя срамежливо се притисна към него. За момент той просто я държеше и галеше блестящата й черна коса. Когато тя вдигна глава, за да го погледне в лицето, Преследващия елен я целуна по устните. Отначало целувката им бе много целомъдрена, но когато тя обви врата му с ръце, той стана по-настоятелен и я притегли на коленете си.

Пустинното цвете никога не се бе целувала с мъж, но често бе виждала Орлена и Хоакин да го правят, когато той се прибираше у дома след дълго отсъствие. Почувства езика на Преследващия елен върху устните си и веднага ги разтвори. Той отпи от сладостта на нейната невинност. Заля я гореща вълна, която я накара да стане по-смела. Езикът й проникна в устата му и започна да се движи както неговия преди малко.

Преследващия елен изстена и като я стисна още по-силно в прегръдките си, покри гърдите й с длан.

— Ти си толкова чиста и красива, като първо пролетно цвете! — прошепна той. Тя усещаше усилията му да се овладее. Много нежно Преследващия елен прекъсна целувката им и свали ръцете й от врата си. Хвана малките й длани и ги покри с целувки. Сър Чарлс щеше да бъде доволен.

— Мисля, че ще е най-добре веднага да предложа сватбен откуп на Нощния вятър!

— Да, Преследващ елен, и аз мисля така! — бузите й горяха. Ресниците скриха огъня в черните й очи.

Станаха и се върнаха в селото. Когато младата двойка минаваше край старите жени, те прикриваха усмивката си с ръце, а децата весело се кискаха, но нито Преследващия елен, нито Пустинното цвете ги забелязваха.