Шърл Хенке
Жената на белия апах (19)

Осемнадесета глава

Когато Ана излезе, Елайза се опита да заспи, но не можа — толкова силно я бяха развълнували думите на красивата индианка. Разбра, че Ана обича Сантяго. Тя би била много добра и вярна съпруга. Нещо, което Елайза Лувоа не можеше да направи за него. Но беше ли наистина влюбена в испанеца? Този въпрос не й даваше мира. Вече много седмици, още от първата им страстна целувка, тя се опитваше да не мисли за това. Дори и след като бе станала негова любовница, отказваше да погледне истината в очите. Смяташе, че той вече й е дал всичко, от което тя има нужда, а именно — беше успяла най-после да се освободи от комплекса за фригидност, внушен й от Едуард.

— Прекалено объркана съм, за да разсъждавам по тези въпроси сега. Имам нужда от една хубава баня, за да измия наслоилата се от дългото пътуване мръсотия.

Тя дръпна звънеца за прислужницата и Люпе веднага пристигна. След по-малко от час Елайза вече седеше във вана с приятно топла вода. Орлена бе изсипала вътре благовонно масло с дъх на виолетки. Беше решила, че този парфюм сигурно ще хареса на гостенката. Дали не й беше казал Сантяго? Тя облегна назад глава и се замисли за объркания си живот. Самюъл трябваше да бъде основната й грижа. Щеше да го намери и двамата да се опитат да запазят мира между Испания и Съединените щати. После… с времето чувствата й към Сантяго щяха да се изяснят. Може би когато стигнеха в Санта Фе, той наистина щеше да я изостави и да излезе от живота й завинаги, както се бяха уговорили, но женската й интуиция й нашепваше, че няма да стане така. Орлена й бе казала, че Сантяго едва не уморил коня си от бързане, когато я докарал в ранчото предния ден, а после стоял до леглото й цяла нощ. По време на торнадото той почти бе разкрил чувствата си, но тя го бе спряла. Колко ли още щеше да се съобразява с нея, особено като се има предвид, че и тя самата не беше сигурна какво точно изпитва към него? Решена да не мисли повече за това, Елайза започна да насапунисва лицето и врата си, но когато протегна нагоре ръка, за да измие косата си, през нея премина остра болка. Тя упорито продължи, като успя да вкара сапун дори в очите й. Потопи се под водата и примига няколко пъти, за да измие подлютените си очи.

— Предположих, че ще имаш нужда от помощ, защото си знаех, че ще направиш нещо толкова глупаво само няколко часа след като едва не умря.

Елайза светкавично се изправи. Гърдите й бяха покрити от дългата мокра коса. Пред нея стоеше Сантяго, небрежно облегнат на вратата, и изпиваше със зелените си очи голото й тяло. Явно вече бе имал възможността да се изкъпе и да обръсне неколкодневната си брада.

— Затвори веднага вратата! Така всеки би могъл да…

Той веднага изпълни нареждането й и влезе в стаята. Тя сърдито се поправи.

— Затвори я от външната страна! Ако някой влезе и ни види така…

— Никой няма да дойде.

Сантяго сложи резето на вратата и бавно се приближи към ваната.

— Моля те, Сантяго! Какво ще си помисли за мен сестра ти?

Той сви рамене.

— Това е моята стая, а ти си моята жена. Орлена знае кога да бъде дискретна. Пък и при условие, че трябва да се грижи за ранчото и четирите деца, тя си има прекалено много работа, за да дебне наоколо. Освен това всички, освен няколкото прислужници, излязоха и няма да се върнат до вечеря.

Очите й първо се разшириха, а после се прие виха.

— Това е твоя работа!

— Може и така да е.

Сантяго продължаваше да обикаля ваната.

— Не можеш да измиеш дългата си, тежка коса с ранената ръка.

— И други неща не мога да върша с нея — тросна му се тя.

Сантяго се разсмя и коленичи до ваната, като започна да насапунисва гарвановочерния водопад от коси.

— Ти си много образована жена, но понякога показваш пълна липса на въображение, querida! — той изплакна косата й, като изля върху нея голяма кана с вода. Докато Елайза придържаше нагоре мократа си грива със здравата ръка, Сантяго продължи с хлъзгавия сапун по тялото й. Когато стигна гърдите й, тя не можа да прикрие моменталния си отклик на нежното му докосване, особено пък когато той пое в мокрите си ръце розово-кафявите зрънца. Сантяго държеше в длани двете съвършени полукълба и лекичко ги повдигаше нагоре, разглеждайки ги като произведение на изкуството.

— Толкова са красиви — промърмори той и после отново взе сапуна, за да продължи да я къпе и по-надолу, усещайки, че съпротивата й вече бе напълно сломена. Цялото й тяло трепереше в очакване на следващата му милувка.

Откакто се бяха запознали, Сантяго неведнъж бе спасявал Елайза от сигурна смърт, но едва вчера, когато препускаше през планините притиснал до себе си трескавото й тяло, той призна най-после пред себе си истинските си чувства към нея. Орлена бе отгатнала веднага. Сантяго обичаше Елайза Лувоа. Вече нямаше значение дали й вярва или не — на всяка цена трябваше да я има. С огромна нежност той продължи, като едновременно миеше и масажираше чувствено дългите й, стройни крака, изящните глезени и малките стъпала.

— Мисля, че вече си чиста — гласът му бе одрезгавял от възбуда. Взе бяла, памучна кърпа. При спомена за подобното на това парче плат, с което я бе обтривал в треската й предния ден, той преглътна мъчително. Ами ако я беше изгубил? Елайза се разтапяше под внимателните му докосвания, толкова различни от грубата страст, с която се бяха любили по време на дългото пътуване. Тук, в тази красива къща, снабдена с всички удобства на цивилизования свят, Сантяго бе станал друг мъж, който обаче тя желаеше не по-малко от предишния първичен дивак. Със същата безкрайна нежност като неговата тя протегна ръка към лицето му и прокара пръсти по изваяните му черти, правилния нос и извитите червеникави вежди, после докосна високите му скули и спря за момент върху белега, който само още повече подчертаваше мъжествената му красота.

— Как го получи? — прошепна тя.

Вместо отговор Сантяго притисна устните си към нейните в дълга целувка и прокара език по затворената й уста. Тя веднага се отвори пред натиска му и той започна да я обхожда отвътре със същата нежност и внимание, с което бе измил тялото й.

— Искам да те опитам цялата — каза Сантяго и като я повдигна от ваната, я положи върху полирания дървен под.

— Ще съсипем дървото — запротестира тя.

Той бързо взе суха кърпа и започна да я бърше, като тръгна от стъпалата. Заобиколи къдравите косъмчета между краката й и прошепна:

— Искам да си еднакво мокра и отвън, и отвътре — после масажира гърба и гърдите й дотогава, докато тя не се притисна с всичка сила към него, все още много слаба след срещата си със смъртта, но въпреки това неспособна да противостои на докосванията му. След това я пренесе и я положи на леглото. С последната кърпа подсуши дългата й, гъста коса, като заедно с това внимателно масажираше с пръсти главата й. Елайза блажено затвори очи и се чу да прошепва името му:

— Сантяго!

Приятно й бе да произнася звучното му испанско име. Когато я подпря назад върху възглавниците, тя усещаше всяка фибра от тялото си втечнена като топлата, благовонна вода, в която се бе къпала. С огромно удоволствие го наблюдаваше как събува мокасините си, съблича през глава ленената риза и сваля тесните панталони от мека, еленова кожа. В играта на прекрасно очертаните мускули под бронзовата му кожа се криеше истинска чувствена поезия. Елайза докосна с пръсти гъсто обраслите му с червеникави косми гърди и проследи стесняващата се към слабините му линия, пресичаща плоския корем, за да стигне до предизвикателно изправения му член. Наведе се напред, взе го в ръце и започна да гали горещата му, копринена твърдост. Сантяго коленичи на леглото — сега той бе неин роб, треперещ от удоволствието, което му носеше и най-слабото докосване. Ръцете му намериха гърдите й и започнаха да дразнят връхчетата им, докато тя не се притисна към него. Постави пениса си между двете обли полусфери и го притисна между тях, стенещ от блаженство. Тя започна да движи горната част на тялото си така чувствено, че той едва не свърши. Измъкна се от омагьосващата й прегръдка и положи ръце на раменете й. Лекичко я бутна назад върху леглото.

— Ти не бива да се напрягаш, querida. Лежи си спокойно и ме остави да те любя — Сантяго легна до нея и обсипа с целувки лицето и шията й, а после продължи към гърдите и корема й. Когато устата му се спусна още по-надолу и достигна копринените черни косъмчета в основата на бедрата й, тя си спомни какво бе казал преди малко: „Искам да те опитам цялата!“ Нима бе имал предвид… но мъжете не правеха това на жените… нали? Бързо научи, че го правят. Сантяго се намести между краката й и ги разтвори. После горещият му, търсещ език я намери. Беше прав. Отвътре Елайза бе също толкова влажна, колкото и отвън. Тя сложи ръце на раменете му, за да го отблъсне, но магията, която й правеше в този момент, бе толкова силна, че не можеше да го спре. Постепенно пръстите й пропълзяха нагоре към врата му и се заровиха в гъстата, червена коса. Сантяго усети първоначалната й съпротива да се стопява до пълно отдаване. Скоро усети ръцете й да подръпват лекичко косата му, за да го привлекат още по-близо към нея. Чу ускореното дишане и леките стонове. Когато тялото й се разтърси от освобождаващите спазми на върховното удоволствие, той се надигна и бързо вкара члена си в нея. Потънал дълбоко навътре, Сантяго стисна зъби и остана неподвижен, за да изчака да преминат първите вълни на оргазма, преди да започне да я люлее в стария като света любовен ритъм.

— Спокойно, Елайза, не бързай, просто си лежи и ми позволи да… — думите заседнаха в гърлото му, когато тя се надигна, за да го посрещне. Сантяго хвана таза й и продължи да я люби с огромна нежност, дотогава, докато не усети, че тя се приближава към края за втори път. После престана да се контролира. Този път нямаше и следа от дивата страст, с която се любеха преди — това бе едно вълшебно, спокойно завръщане в родния дом, приличащо на изгряващото сутрин слънце, което в началото се издига бавно над хоризонта, за да избухне накрая в многоцветна светлинна експлозия.

— Този път беше различно — каза тихо тя, после разбра двузначността на забележката си и силно се изчерви. — Имах предвид края… толкова бе нежен.

Сантяго се усмихна и пъхна зад ухото й една немирна черна къдрица.

— Да, така е. Обикновено се любим като диви котки. Може би съм разбрал нещо през последните два дни — или поне най-после съм си го признал.

Той я целуна с трогателна нежност, после стана от леглото. Сърцето й се сви и Елайза не можа да промълви и дума, докато се обличаше. Сантяго й бе донесъл нови дрехи, които при влизането си бе хвърлил на един стол до вратата. Орлена й бе изпратила разкошна риза, тъмновиолетова пола и красиво бродирано батистено бельо. Сантяго се облече пръв и отиде до вратата.

— Ще донеса от кухнята малко вино. Брат ми го купува от Мексико Сити — много е добро.

Елайза застана пред огледалото. Орлена бе направила добър избор. Бродерията на блузата бе със същия цвят като широката пола. Простото облекло бе много подходящо за тези диви места, а пък и много й отиваше. Виолетовият цвят подчертаваше очите й, а чисто бялата блуза контрастираше с позлатената от слънцето кожа.

— Приличам на испанка.

Мислите й бяха прекъснати от завръщането на Сантяго, който носеше бутилка и красиви кристални чаши. Той й наля вино и докато й подаваше чашата, я изгледа внимателно. Изпи глътка за кураж и каза.

— Елайза, докато препусках насам, прегърнал безжизненото ти тяло, разбрах, че чувствата ми към теб са се променили, и то по начин, който предпочитах да не признавам пред себе си.

Елайза го слушаше напрегнато. Страхуваше се от следващите му думи. Взаимоотношенията им бяха стигнали твърде далеч, нямаше връщане назад. „Не, чувствата между нас никога не са били толкова прости“ — бе принудена да си признае тя, докато отпиваше от сладкото вино.

— Обичам те, Елайза. Мислех, че докато съм жив, няма да кажа тези думи на никоя друга жена — бях се заклел за това пред себе си преди повече от едно десетилетие. Спазвах клетвата си… но срещнах теб.

— Но ти не знаеш нищо за мен, Сантяго, дори не ми вярваш!

Той се усмихна и безразлично сви рамене. Толкова го обичаше в такъв момент.

— Мисля, че това може да се уреди, ако пожелаеш. Заради теб съм готов да се откажа от този опасен живот. Ще се омъжиш ли за мен, Елайза?

Сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Болката бе непоносима. Елайза остави на масата чашата, като при това разля малко от виното върху гладката дъбова повърхност. Пристъпи към него със свити в юмрук ръце, скрити в гънките на полата й. С мъка изрече:

— Не мога да се омъжа за теб, Сантяго! Все още съм жена на Едуард Лувоа.

Той се наежи, пресегна се към нея и я хвана за рамото.

— Но ти каза, че си вдовица!

— Аз… излъгах. Отдавна сме разделени.

— Колко удобно! — студено отговори Сантяго и като я пусна, се извърна настрани. Гневното изражение се смени с физиономията на ренегата Куин, която Елайза познаваше добре.

— Предполагам, че измамата ти е свързана с твоята мисия да освободиш „брат си“ в Санта Фе? — гласът му беше студен като лед. — Да не би тайнственият роднина всъщност да е твоят съпруг? Или става въпрос за друг любовник?

Отровното жило на измамата се бе забило много по-надълбоко в душата му, отколкото навремето с Джулиет.

— Сантяго, моля те, недей.

— Недей какво? Да задавам въпроси, на които не можеш или не искаш да отговориш? Кой е този твой брат?

— Лейтенант Самюъл Шелби. Той е от експедицията на Пайк. Ти отгатна. Пайк обаче работи за генерал Уилкинсън, а брат ми се опитва да го спре.

Той повдигна вежда и я изгледа със студеното цинично изражение, което Елайза бе виждала толкова често в зелените му очи.

— Значи ти и брат ти трябва да предотвратите войната. Колко благородно! Коя, по дяволите, сте вие, мадам? Откакто те срещнах на кея на Сейнт Луис, все някой се опитва да те убие!

— Аз… не мога да ти разкажа всичко, но…

— Не желая да чувам повече лъжите ти! Аз исках да ти вярвам, Елайза, но ти не би могла да имаш доверие на един ренегат като мен, нали? Може би никога не си се доверявала на никого! И аз получих подобен урок на младини. Колко глупаво от моя страна да го забравя! — Сантяго, й обърна гръб, тръгна към вратата и преди да излезе, каза: — Ще изпратя Преследващия елен да те отведе до Санта Фе веднага щом можеш да пътуваш.

Тишината я обгърна. Елайза стоеше в средата на стаята, заобиколена от спомените на тяхната любов — тръпчивия, сладникав мирис, останал след любенето им смачканите чаршафи, ваната, пълна с вече изстинала вода — студена като сърцето й. „Ако изобщо имам сърце! Защо не разреших на президента Джеферсън да уреди развода ми с Едуард?“ — съжаляваше тя. Вече бе твърде късно за подобни въпроси. Решението бе взето преди много години, когато бе убедена, че никога не би могла да се влюби. Стените сякаш я притиснаха от всички страни, когато тя се свлече от леглото и сграбчи чаршафите, за да задуши сълзите си. По тях бе останала неговата миризма, примесена с аромата на кожа и тютюн.

Сантяго отиде в стаята, където бе спал, напъха набързо тоалетните си принадлежности в една чанта и като я метна през рамо, се отправи навън. Чу гласовете на Орлена и Бартоломе.

— Откъде си толкова сигурна, че можеш да й имаш доверие? Не ми харесва това, че една американка знае за оръжията! — Преди да успее да му отговори, Орлена чу стъпките на Сантяго по дървения под. Вдигна очи и го видя застанал на вратата с преметната пътна чанта през рамо и безкрайно тъжно лице.

— Тръгваш ли? Какво се е случило?

— Отивам при Преследващия елен. Ще го изпратя да заведе Елайза до Санта Фе.

Той бързо се извърна към племенника си.

— Откъде така Елайза знае за оръжията?

Зелените очи на Бартоломе го изгледаха сериозно.

— Значи не ти си й казал. Така си и мислех. Тя сигурно е шпионин!

— Но за кого работи? Сантяго, какво става всъщност? — нетърпеливо попита Орлена, без да обръща внимание на избухливия си син.

— Елайза знаеше за пушките, но мислеше, че ги продаваш на индианците, за да трупаш богатство. Аз й обясних всичко. Ако наистина е шпионин, а само Богородица би могла да знае за кого, защо щеше да се издава така лесно? Преди тя не ти вярваше, Сантяго, но вече не е така!

Лицето му си остана безизразно.

— По-добре би било за нея да продължи да не ми вярва и да се страхува от мен!

Той съжаляваше, че бе разговарял на испански пред нея. Съпругът й е бил — не, коригира се той, — все още си бе дипломат. Значи бяха пътували много из Европа. Щом Елайза знае френски и английски, защо да не знае и испански?

— Сигурно ни е чула, когато говорихме на испански за оръжията.

Орлена сложи ръка върху неговата.

— Не мислиш, че тя е испански агент, нали? Не го вярвам.

— Казва, че е тук, за да предотврати войната между Щатите и Испания. Честно казано, не ми е много ясно как смята да го направи!

— Тя те обича! — настоя Орлена.

Той повдигна вежда.

— Така ли? Лошото е, че дамата не може да направи нищо, за да узаконим връзката си. Тя вече си има съпруг, френският й дипломат е жив и здрав.

— Това не означава, че е френска шпионка. Каква работа може да има в пущинаците на Ню Мексико? Френският император няма никакви аспирации към нас — Орлена бе много убедителна.

— Елайза знае, че всъщност испанците плащат на Уилкинсън — може би защото и тя работи за тях като него. Оръжията вече са у братята ни, липаните. Тя не може да направи нищо срещу това, пък и няма как да ни издаде, но е много вероятно да знае нещо за последните нападения на Нощния вятър. Трябва да отида да предупредя Хоакин.

Орлена пребледня.

— Не е възможно Елайза да знае къде Хоакин води децата!

— Не знам, но можем да проверим. През цялото време, докато пътувахме, тя си водеше дневник. Той се намира в багажа й. Ще го прочета. Ако няма причини за тревога, ще изпратя Преследващия елен да я вземе и отведе в Санта Фе, като я наблюдава през цялото време. А ако с планирала да ни предаде… Ще се върна, за да се разправя с нея лично.

— Ще я пазим добре, чичо Сантяго! — сериозно каза Бартоломе.

Орлена само кимна. Дълбоко в сърцето си тя бе сигурна, че Елайза няма да ги предаде на испанските власти. Но фактът, че го бе излъгала за семейното си положение, явно бе наранил Сантяго много дълбоко.

— Бог да е с теб, духовни братко! — прошепна Орлена и го притисна бързо до сърцето си.

Ана, отново облечена като индианка — с кожена туника и гамаши, се взираше в Преследващия елен с бясно изражение, изкривяващо чертите на лицето й.

— Не можеш просто да я оставиш да си върви! Тя е предателка и ще ви предаде всичките на испанския губернатор! Успяла е да измами Червения орел!

Преследващия елен се загледа в дребничкото й, гъвкаво тяло и красивото лице. Пустинното цвете стоеше до бързия си липански кон, готова да тръгне обратно към селото на Грапавата кора. Колко много самотни нощи напоследък бе мечтал да я види отново? Говореше й на испански, защото не знаеше добре липански и се притесняваше да не каже някоя неподходяща дума.

— Какво става между тях двамата, не е наша работа, Пустинно цвете! Сантяго ме помоли да я отведа до Санта Фе. В дневника й не открихме нищо, което да издава, че е испански шпионин.

Всъщност това, което намериха в тетрадката й бяха бележки за старанието на лейтенант Пайк да установи приятелски контакти с озиджите и да ги спечели за каузата на генерал Уилкинсън, а не за делото на президента Джеферсън. Имаше още пасажи за мисията на Самюъл Шелби, възложена му от американския президент. Беше описала също и различните индиански племена, които срещаха по пътя си. Но нищо не показваше, че е испански или френски агент.

— Въпреки всичко й нямам доверие! — упорстваше липанката. — Радвам се, че си отива и най-после ще остави Червения орел на мира.

— Мисля, че най-после трябва да се примириш, че Сантяго не те обича по този начин, по който би искала — меко отвърна той.

Очите й се разшириха от изненада. Едрият крийк никога не бе разговарял с нея по толкова личен въпрос.

— Позволяваш си твърде много! Ти си просто един червенокож, отгледан от белите, поради което си много различен и от едните, и от другите!

Преследващия елен направи крачка напред и взе ръката й в своята.

— Позволявам си да го кажа, защото с Червения орел сме приятели вече дълги години. Познавам сърцето му… както и твоето. Мисля, че е време и ти да разбереш какво става в моето. Досега мълчах, защото смятах, че вие двамата сте родени един за друг. Сега обаче знам, че никога няма да се ожените. Той обича американката.

— Не!

— Да — меко отвърна Преследващия елен, без да пуска свитата й в юмрук ръка.

— Сантяго се чувства предаден от нея и може би никога няма да се оженят, но това не променя нищо. Ти чака прекалено дълго, Пустинно цвете! Както и аз!

— Ти? — тя се взря в блестящите му, черни очи и изведнъж си даде сметка какво всъщност има предвид той. — Ти си от племето крийк. При това си по-близо до белите с техните обичаи и разбирания, отколкото до истинските си роднини, нищо че носиш главата си избръсната, какъвто е обичаят на племето ти.

Той несъзнателно докосна главата си. Винаги бе държал на племенната си принадлежност. Усмивката му откри правилните му бели зъби:

— Ти също си отгледана от белите, но си права, че това е земя на апахите, а не на маскогийте, както наричат себе си моите хора. Ще си помисля по въпроса.

По европейски маниер той докосна с устни ръката й и се отдалечи.

— Ами американката? — извика след него Ана.

— Благодари се, че ще отведа съперничката ти в Санта Фе! Ще се постарая да не направи някоя беля по пътя. Върни се в селото си! Може би скоро отново ще се срещнем там.

Тя се метна на коня си и препусна, без да се обръща, за да проследи с поглед нахалния крийк, или маскогий, или за какъвто там се смяташе. Как се осмеляваше да я ухажва? Вторият й баща, Нощния вятър, не би приел откуп за нея от такъв мъж за нищо на света!