Шърл Хенке
Жената на белия апах (7)

Шеста глава

Джедедая Скадър се бе свил на неудобния твърд диван в кабинета на Джеймс Уилкинсън. Той мразеше да чака, но така бе имал време да огледа главната квартира на генерал-губернатора. Фортът, ако изобщо можеше да се нарече така заставата край Мисисипи, разполагаше само с около хиляда взвода. Жилището на Уилкинсън тук, в Белфонтен, бе много по-добро от това на подчинените му. Край дивана имаше два скъпи, но неудобни на вид стола. Варосаните стени бяха украсени с няколко картини, изобразяващи военни сцени. В ъгъла имаше полиран шкаф от черешово дърво, в който бяха подредени гарафи и кристални чаши.

Скадър тъкмо си наливаше малцово уиски, когато в стаята влезе губернаторът.

— Не ми губи времето — каза Джедедая, като отпи от чашата и се вторачи в дребния, пълен мъж, облечен в претенциозна униформа, която обаче му стоеше зле.

Джеймс Уилкинсън рязко отвърна:

— Ще те помоля да внимаваш как ми говориш. Освен това не одобрявам пиенето на алкохол преди вечеря — и той така погледна чашата, че Скадър не посмя да я напълни отново.

— Дойдох с много важна информация.

Скадър за пореден път се изуми от това, че такова надуто конте може да бъде съюзник на хора като Кларк Джеймисън и Раул Кастал. И двамата членуваха в Мексиканската асоциация в Ню Мексико, чиято цел бе да завземе испанска земя и да създаде нова западна империя.

— Какви са новините от Ню Орлиънс? — спокойно попита Уилкинсън. По червендалестото му лице не можеше да се разбере за какво си мисли.

Джедедая се изплю с презрение в месинговия плювалник в ъгъла. Видя погнусата, изписана върху лицето на генерала, и му се ухили.

— О, онези подли испански креоли са си съвсем добре с твоето старо приятелче, Джеймисън. Май и американците, и французите от Мексиканската асоциация искат да се присъединят към испанските офицери, които са готови да продадат държавата си, за да забогатеят по-бързо — той се взря в Уилкинсън. Обидата увисна във въздуха между тях като плътен дим от пури. Губернаторът също продаваше страната си. — Искат да знаят кога твоят човек Пайк ще пристигне в Санта Фе.

— Вече съм изпратил нарежданията си до генерал Салкедо в Чихуахуа Сити. Патрули ще обходят Камино Риъл. До два месеца войната трябва да избухне — самодоволно отвърна той.

Скадър почеса мръсната си коса.

— Джеферсън е твърдо решен да запази мира с испанците. Онова изобретателно старче във Вашингтон не те изпуска от очи… при това съвсем отблизо.

Дясното око на Уилкинсън потрепна от едва забележим тик.

— Какво имаш предвид?

Скадър се ухили и разкри пожълтелите си дълги зъби.

— При теб бе изпратен да служи млад офицер — едно време бе под твоето командване в Ню Орлиънс. Казва се Шелби.

— Шелби е мъртъв! — отсече генералът.

— Може и така да е, но какво ще кажеш за чернокосата курва, дето само пери опашка пред теб и хората ти — мадам Лувоа?

Уилкинсън изглеждаше сконфузен — сякаш жена му току-що го бе обвинила в изневяра — грях, който никога не би извършил.

— Какво искаш да кажеш? — той не й бе имал особено доверие, но въпреки това следващите думи на госта го изненадаха.

— Тя е сестра на Самюъл Шелби и знаем, че работи за Томас Джеферсън. Джемисън смята, че е дошла не само за да търси тялото на брат си.

Прокара ръка по плешивото си теме.

— Няма тяло. Малкият се удави. Ако мислиш, че тя ще намери някакви уличаващи ни документи сред личните му вещи, бъди спокоен — всичко съм претърсил основно. Имаше няколко писма, но ние се погрижихме да изчезнат. Не смятам, че жената ще ни причини неприятности.

Скадър се изсмя.

— Знам, че това няма да стане. Наех двама престъпници да ни отърват от нея и нейния Кумбс.

Уилкинсън трепна.

— Не одобрявам убийството на една жена. Веднага прекрати това!

— Вече е късно. — Джедедая плю отново.

Губернаторът изгледа самодоволния простак.

— Дамата е в цъфтящо здраве, доколкото знам — освен ако главорезите ти не са се промъкнали в къщата на вдовицата Фурие късно през нощта. Снощи тя беше на бала на Шуто.

Скадър изпсува и се вторачи в Уилкинсън.

— Каза ли ти, че онзи Кумбс се опитва да наеме ренегата търговец от Санта Фе? Чудя се какво ли са намислили, а генерале?

Уилкинсън пребледня.

 

 

Утрото на следващия ден бе прекрасно — слънцето светеше ярко и откъм реката подухваше лек ветрец, който правеше августовската жега почти поносима. Елайза бе облечена в непретенциозен костюм за езда от син, домашнотъкан плат. Бе сигурна, че женските хитрини изобщо не минават пред един незначителен испански ренегат. Пък и тя не държеше да се хареса на такъв опасен престъпник. От него се искаше само да се съгласи с нейните условия — едно делово предложение.

Сбогува се с вдовицата Фурие и потегли за срещата, като се стараеше да не мисли за предната вечер. Няколко пъти се хвана, че докосва с пръсти устните си там, където непознатият я бе целунал. Кой беше този мъж? Френски шпионин, изпратен от Едуард? Невъзможно! Съпругът й дори не бе в страната, пък и какво прави тя, изобщо не го интересуваше. Съблазнителят сигурно бе американец. Елайза се овладя.

„Забрави го и мисли за това, което ще кажеш за Куин.“

— Колко пари си готова да платиш за пътуването? — попита Елиджа, комуто не убягна, че е ядосана от нещо.

— Разполагам с моята част от наследството на татко, а сега, когато Самюъл е мъртъв, ще мога да взема и неговите пари.

— Толкова много! — подсвирна тихо той.

За момент лицето й издаде вълнението, но гласът й си остана спокоен:

— Смятам да предложа на Сантяго Куин само хиляда. Това трябва да е напълно достатъчно за един преследван от закона скитник. Припасите за подобно пътуване може да се окажат много скъпи. Ще видим. Каза, че той вече приготвял фургона. Двама пътници в повече едва ли ще му причинят много неудобства.

Елиджа си припомни по-ранната си среща с ренегата със стоманен поглед и си помисли, че Куин не би нарекъл една жена, яздеща странично на седлото, „малко неудобство“, но си замълча. Двамата се изкачваха по пътя, ограден от гъсти дървета. Бяха се уговорили да се срещнат край мястото за конни надбягвания на няколко мили от града. Гледката, която се разкри пред очите им, надминаваше по варварщина дори пристанището.

Арената представляваше просто едно кално петно с диаметър една миля направо насред прерията. Много хора се бяха събрали, за да гледат състезанието между два коня, чиито ездачи бяха много повече заети да се удрят един друг с камшици от необработена кожа и юмруци, отколкото да контролират бързо препускащите животни. Единият мъж бе полугол дивак, носеше само набедрена препаска, а другият — „бостънец“, както жителите на Сейнт Луис наричаха американците. Той бе не по-малко скандално облечен от индианеца — носеше само мръсни панталони от еленова кожа и тежки ботуши, с които риташе противника си.

На финиша индианецът пристигна няколко сантиметра преди американеца. Тълпата започна да надава ликуващи викове, примесени с псувни на всевъзможни езици. Един елегантен креол и груб на вид дървар от Кентъки засъбираха облозите. Въпреки ранния час някои от „бостънците“ не изглеждаха съвсем трезви. За хаоса допринасяха и индианци, пристанищни работници и черни роби.

Елайза огледа тълпата, чудейки се кой от всичките пропаднали престъпници е Куин. Накрая реши, че е един дребен мургав тип, който се караше с някакъв лодкар на английски с испански акцент. След това погледна отблизо едрия индианец, излязъл победител в състезанието. Това бе спътникът на онзи разбойник! Внезапно до дивака изникна втора глава, чийто червени коси блестяха на слънцето. Сега мъжът отново бе облечен в дрехи от еленова кожа, украсени с ресни в различни цветове. Дрехите сякаш бяха излети по него. У него имаше нещо много екзотично, тайнствено. Да върви по дяволите!

Тя се обърна към Елиджа.

— Виждаш ли някъде ренегата?

— Ей там. Май спечели доста пари, като заложи на коня на приятеля си — Кумбс посочи към Преследващия елен и Сантяго, който тъкмо си взимаше парите от облога с начумерен „бостънец“, явно недоволен от това, че е загубил заради някакъв индианец.

Елайза успя да потисне силния си гняв, докато Сантяго вървеше нахално към тях с приятеля си индианец. Той кимна на Кумбс и предизвикателно изгледа от горе до долу.

— Изненадан съм да видя дама като вас на такова конно надбягване, мис Лувоа — той погледна спътника й. — Мисля, че трябва да поговорим по работа, господин Кумбс. Кой е другият мъж, който ще пътува с вас до Санта Фе?

Куин все още не знаеше, че става въпрос за жена, но Елиджа се досещаше, че този мъж и приятелят му индианец са спасили Елайза от белите главорези.

Куин отново погледна към Елайза:

— Срещали ли сме се преди?

— Два пъти — отвърна Елайза студено.

— И двата пъти е било удоволствие за мен, мис Лувоа. Позволете да ви представя моя партньор Преследващия елен — индианецът кимна мълчаливо.

На Сантяго му хареса лекото пулсиране на една вена на шията й, която издаваше вълнението й. Но той бързо се овладя и попита Кумбс:

— Още ли се интересувате от пътуването?

— Да — отвърна вместо него Елайза и с доволство забеляза скептичния израз на лицето му.

— Бели жени не пътуват по този път, мис…

— Мисис Лувоа. Вдовица съм — излъга тя, като отново си послужи с удобната измислица, когато трябваше да определи семейното си положение. — И аз ще бъда първата бяла жена, прекосила тази земя на път към испанската столица. Имам важна работа там.

Сантяго се вторачи в нея с присвити очи, които бяха заприличали на две зелени стъкълца, а после презрителният му поглед се спря на наетото от нея конче.

— И ще яздите хиляди мили на… седло?

— Родена съм и съм израснала във Вирджиния, мистър Куин. Ездаческите ми способности са изключителни. Уверявам ви.

— Но прерията и планините на запад не са Вирджиния.

— Нито пък земите около река Охайо, но съм ги прекосявала, въпреки че са пълни с бегълци от затворите и с пирати. Ще издържа на всички трудности, за да постигна целта си. Ако спорите, за да си качите цената като водач, няма да стане — каза тя със сладък глас.

— Лейди, честно казано, не се интересувам, дори и да ми предлагате скъпоценни камъни от короната на император Наполеон. Няма да придружавам жена до Санта Фе! — и той се обърна, но тя го задържа с ръка.

— Трябва да стигна до Санта Фе възможно най-бързо. Това е въпрос на живот и смърт!

— Съгласен съм — ще ви коства живота, ако ви взема!

Елайза имаше силното желание да тропне с крак, което не я бе спохождало от времето, когато бе малко момиченце на десет години и Самюъл бе напъхал жаба в ботуша й. Самюъл!

— Брат ми е затворен там и аз трябва да го освободя — веднага съжали за думите си. Никога преди не се бе издавала, докато се пазари с някого! Но сега малкият й брат сигурно чезнеше в някой испански затвор!

Сантяго цинично вдигна вежда.

— А той е единственият ви брат, светлината на живота ви, затворен несправедливо от испанците?

— Той е единственият ми роднина на този свят — отговори тя. — Но освен това е и американски патриот, опитващ се да спре избухването на война между Испания и Съединените щати. Хората, които искат тази война, не биха се спрели пред нищо.

Той се взря в зачервеното й, красиво лице. Тя бе великолепна малка магьосница, свикнала винаги да постига целта си, но дали наистина толкова много обичаше брат си?

— Тези хора, които искат война с Испания, имат ли нещо общо с двамата симпатяги, дето се опитаха да ви отвлекат край реката?

— Да. Жалко, че убихте и двамата. Можеше да ги разпитаме.

— Покорно моля да ме извините за необмисленото ни поведение — намеси се сухо Преследващия елен, като изненада с перфектния си английски Елайза и Кумбс.

Тя успя да прикрие удивлението си и кимна усмихнато на индианеца.

— Не мислете, че съм неблагодарна, господин Преследващ елен, просто съм отчаяна. Трябва да стигна до брат си преди здравеняците, които ме нападнаха да го убият. Няма да ви забавя. Никой не иска да пристигне по-бързо в испанската столица от мен.

— Пътят до там е пълен с рояци черни мухи и комари, готови да ни изядат живи; слънцето и вятърът ще съсипят копринената ви кожа, а някои от враждебно настроените племена с удоволствие биха прибавили тази блестяща черна коса към колекцията си от скалпове — сговорчиво изрече Сантяго.

Тя дори не трепна.

— Ще рискувам. Ако ви забавя, по какъвто и да е начин, имате правото да ме оставите на благоволението на прерията, която така добре описахте току-що, мистър Куин.

Кумбс пребледня.

— Елайза, защо не премислиш още веднъж…

Тя поклати глава и го изгледа с добре познатия му поглед, който веднага го накара да млъкне.

— Ще ви платя хиляда долара в сребро сега и още хиляда, когато се върнете отново в Сейнт Луис. Когато се върнем.

Сантяго я изгледа развеселен. Това бе добра сума — много повече, отколкото обикновено се плащаше за подобна работа. Дрехите и приятелите й показваха, че Елайза Лувоа е богата. Интересно обаче колко точно пари имаше?

— Малко са — каза той, небрежно сложил ръце на дръжките на затъкнатите в колана му 67-калиброви пистолети, марка „Хокинс“.

— Предупредих ви, че няма да вдигна цената по никакъв начин!

Изумен, той я видя как тропва с крак. Елайза веднага се овладя и отвърна на погледа му. Проклет нахалник!

— Сумата е твърде малка — с равен глас изрече той.

— Става въпрос за евентуална война между моята и вашата страна! Не може да не…

Сантяго се изсмя.

— Ако смятате да апелирате към моето патриотично чувство, само губите моето и вашето време. Испанското правосъдие ме направи изгнаник.

— Ще го имам предвид, господин Куин. У вас няма и следа от състрадание и лоялност. Какво ще кажете за две хиляди за началото и още толкова, като се върнете?

— Нека бъдат три хиляди — каза той и потърка брадата си. „Много е богата наистина. И много отчаяна.“

— Прието. Мистър Кумбс ще ви донесе първата вноска този следобед.

Сантяго кимна.

— Да бъде испанско сребро, а не банкноти. Тръгваме рано утре. Пътуването няма да е леко и удобно.

— Ще мина и без прислужничка, мистър Куин — с презрение в гласа отвърна Елайза.