Шърл Хенке
Жената на белия апах (17)

Шестнадесета глава

За щастие, в бурята керванът бе загубил само два коня и едно муле. Никой от хората не бе сериозно ранен, а товарът си беше непокътнат. На следващия ден пренаредиха багажа и си починаха. През нощта отново потеглиха. След два дни забелязаха върховете на Сангре де Кристо.

— Сигурно вече сме съвсем близо до Санта Фе — каза Елайза, като се взираше в синьо-зелените зъбери пред тях.

Сантяго се засмя, а няколко от мъжете добродушно започнаха да се шегуват. После той й обясни:

— Тук въздухът е много чист и прозрачен и човек губи реална представа за разстоянията. Ние едва преминахме границата между американската и испанската територия, изкачването към долината на Рио Браво ще ни отнеме още доста дни. По пътя ще спираме, за да търгуваме в малките селца.

— Смятах, че испанското правителство допуска испански търговци само със специални разрешителни. Кралските войници няма ли да те арестуват?

Той сви рамене и повдигна яката си, за да се предпази от студения планински вятър.

— Защо им е да отрязват най-евтините доставки на инструменти, платове, бижута, дори уиски? Пък и откъде знаеш, че нямам разрешително? Повечето държавни служители в Нова Испания взимат подкупи.

— Всички, освен губернатор Алънкастър? — Елайза помнеше какво бе казал той за този човек.

— Точно така — потвърди Сантяго. — Губернаторът защитава загубена кауза. Вече много години френски и английски контрабандисти внасят в Ню Мексико най-различни евтини стоки, донасяни от Сейнт Луис и Ню Орлиънс, вместо да ги докарват от Мексико Сити, който на всичкото отгоре е и на много по-голямо разстояние.

— Значи печелите доста като компенсация за трудностите на пътуването.

Елайза не беше убедена в това, особено като имаше, предвид начина му на живот.

— Печелим достатъчно — рязко отвърна той.

Когато се изкачиха в планината и температурите спаднаха отново, започнаха да пътуват денем, а да почиват през нощта. Първото от селцата, в което спряха, се състоеше от груби дървени колиби. В центъра му имаше няколко по-солидни, тухлени постройки в характерния за селищата на първите заселници стил Пуебло, за който бяха типични плоските покриви. Дървени колони поддържаха таваните от преплетени клони, замазани с глина. Стените се издигаха няколко стъпки над покривите, като по този начин можеха да бъдат използвани за укрепления в случай на индиански нападения. Всички от селото излязоха да ги посрещнат. Мъжете бяха облечени в прости бели памучни туники и широки панталони, а жените носеха тънки, с дълбоки деколтета ризи и широки пъстроцветни поли. Обувките им, доколкото изобщо ги имаше, бяха груби кожени сандали. Сантяго поздрави селяните и се обърна на английски към Елайза:

— Това са genizaros. Принадлежат към различни индиански племена. Във вените на много от тях тече и испанска кръв. Покръстени са в правата вяра от испанските си благодетели — последните думи изрече с горчивина. — Правителството ги използва срещу команчите и други войнствени племена.

— Като апахите ли! — попита тя мъжа, когото озиджите наричаха Белия апах.

— Като тях. Всички индианци — мирните земеделци със смесена кръв и волните племена в планините — постоянно биват мамени от белите, които отнемат земята им. За да запазят нивите си, genizaros са принудени да служат в испанската доброволческа армия.

В този миг пред тях се поклони aicaide — нисък, набит мъж с оредяваща, сива коса и зле ушита наметка от козя кожа — и заговори развълнувано на испански.

— Кани ни на вечеря. Мисля, че тя ще се окаже много интересна за теб.

Елайза забеляза вторачените в нея погледи на хората, за които жена в панталони сигурно бе също толкова странна гледка, колкото бяха за нея младите индианки, които се разхождаха из тълпата с гърди, едва прикрити от тънкия плат, и открито кърмеха бебетата си. Една възрастна жена придружи Елайза до най-голямата къща в селото. Мария — жената на старейшината, й обясни с помощта на много жестове, че ще има време да се изкъпе и преоблече преди вечеря. Донесоха й леген с вода, както и няколко кърпи. Тя благодари на Мария, после се изми и облече проста жълта муселинена рокля. Чувстваше се малко странно в това облекло, след като седмици наред бе носила индиански и мъжки дрехи. Изчетка хубаво косата си. Простата местна храна се оказа вкусна. Елайза наблюдаваше как Мария и двете й дъщери стриват сухи царевични зърна в каменна гаванка, наречена mola. Към така полученото фино брашно се прибавяше вода и от тестото се замесваха малки питки — тортили, — които се печаха на силен огън. Сантяго й показа как да използва тортилата вместо лъжица, като загребва извара с нея. Тя последва примера му и изварата от козе мляко с царевични питки много й хареса. Но когато се пресегна с нова тортила към една паница с лук и chiles verdes, Сантяго я предупреди да отхапва по малко. Един от мъжете каза на испански:

— Бялата жена ще си изгори небцето.

Като се направи, че не разбира, и понеже навремето готвачът им във Вирджиния често бе приготвял лютиви ястия, тя смело загреба от соса. Но никой от пикантните испански сосове на Фелис не можеше да се сравни с това. Елайза пое жадно въздух и се закашля. Беше убедена, че дъхът й може да подпали дъбовата маса пред нея. Сграбчи най-близката чаша, за да угаси огъня в гърлото си. За нещастие, това не бе нейната чаша пълна с разредено кисело вино, а тези на домакина й, в която имаше aguardiente.

— Сеньорита, не — беше всичко, което той успя да изрече, преди от разширените й очи да избликнат нови сълзи и да потекат по зачервените й бузи.

— Aguardiente е доста силна напитка — каза Сантяго и й подаде голяма чаша с разредено вино. Тя отпи няколко глътки и попита с дрезгав глас:

— От какво го правят — от скорпиони ли?

Той се засмя.

— Почти позна. Това питие се приготовлява от соковете на кактуса.

Елайза отпи още вино.

— Сигурно бодлите им се забиват в гръбнака. Няколко от тях трябва да са останали в стомаха ми — тя допи виното и протегна чашата си, за да й я напълнят отново, като се опитваше да не обръща внимание на състрадателните, но и развеселени забележки на хората около масата. Добре поне, че й бяха спестени грубите подмятания и подигравките на мъжете от групата им, които бяха отседнали в други къщи. Мария заговори бързо, обяснявайки, че chiles verdes не е най-подходящата храна за изящните европейки. За да се извини, тя се втурна да донесе печени царевици и козе мляко, което да успокои стомаха на гостенката й. Елайза не обичаше козе мляко, но не можеше да откаже, без да се издаде, че разбира испански. Под зоркия поглед на Мария тя изпи млякото и изяде една царевица. Сивкавата извара вече изобщо не я привличаше. Когато вечерята приключи, Елайза получи още една изненада. Въпреки че не беше толкова страшно като лютите пиперки и кактусовия сок, това, което видя, подложи на изпитание прословутото й френско възпитание. Около масата започна да обикаля купа с едро нарязан тютюн и цели сушени листа, от които свиваха силни малки цигари, каквито тя бе виждала да пушат мъжете по пътя. От време на време дори Сантяго бе запалвал от тях. Но сега жените пушеха наравно с мъжете — сръчно свиваха цигарите и изпускаха дима също толкова непринудено и без свян, както кърмеха бебетата си пред другите. Когато предложиха и на нея, тя поклати глава и каза на достатъчно развален според нея испански: — No, gracias.

Сантяго й се притече на помощ, като обясни, че белите жени са много крехки — нещо, в което те сами се бяха убедили, когато тя се задави с chiles verdes и aguardiente, — затова не биха могли да пушат и най-хубавия им тютюн. Елайза си отдъхна с облекчение, когато децата на старейшината отидоха да си легнат. Сантяго намекна, че крехкото й здраве също изисква по-дълга почивка. Като пожела лека нощ на домакините си, Сантяго каза, че трябва да даде нареждания на Чако за конете и че ще отиде при нея по-късно.

Когато тръгна към спалнята в дъното на къщата, тя усети изпитателния поглед на Мария. Каза си: „Индианката се досеща, че не сме женени, въпреки че спим заедно!“ Бе свикнала да не обръща внимание на грубите подмятания на мъжете от кервана, но сега, в този прост дом, тя изведнъж се почувства като проститутка. Досега двете индианки бяха минали през леглата на всички от групата им и това се считаше за съвсем нормално. В началото Елайза бе изразила възмущението си пред Сантяго, но той й бе отговорил, че не е нейна работа да следи за морала на двете жени, след което невинно бе намекнал, че понякога държанието на някои дами от висшето общество не е много по-различно. Тогава тя бе побесняла от обидата, но сега си помисли: „Вече нямам право да съдя другите!“ Преди Сантяго тя бе спала единствено със съпругата си. Но да се люби с Едуард Лувоа, за нея бе ужасно противно, въпреки че му бе законна съпруга. Бе се отървала от него, но не можеше да забрави миналото си. Бъдещето й бе не по-малко мъчително объркано — толкова голяма бе магията, с която я държеше испанецът. Елайза крачеше неспокойно по голия пръстен под на малката спалня. Загледа в звездното небе, което се виждаше през високия тесен прозорец. Имаше нужда да обмисли всичко на спокойствие. Реши да се поразходи малко навън. Тихичко се измъкна от стаята. Слава богу, че вратата се отвори безшумно. Започна да се разхожда безцелно, замислена за своето бъдеще, което преди й бе изглеждало толкова подредено и ясно. Краката й, обути в мокасини, стъпваха леко в мекия прах. Когато приближи някаква къща, тя чу гласове. Щеше да отмине, ако не бе разпознала сред тях гласа на Сантяго, който говореше нещо на Гравоа — при това не както обикновено на френски, а на испански. Защо не използваше езика на дребничкия французин? Тя заобиколи къщата и застана под един прозорец, за да чува по-добре. В този момент си припомни разговора си с Куин за взаимното доверие — такова наистина нямаше между тях.

— Добре ли са скрити пушките? — попита на испански французинът.

— Никак не ми се ще при проверка испанският патрул да открие десетките дългоцевни пушки от Кентъки. Незаконно е да продаваш такива на самите испанци, а какво остава да снабдяваш с тях апахите.

Един непознат глас се намеси в разговора.

— Ще натоварим оръжието на бързите коне, които доведохме специално за целта. Потегляме към селището ни при зазоряване. За вас няма никаква опасност. Воините ми ще скрият пушките под натрупани бизонски кожи. Пътуваме дегизирани като мирни ciboleros.

Гласът на Сантяго звучеше развеселено:

— С тези пушки ще убивате команчи и испанци, братко мой, а не бизони! Бъдете извънредно внимателни, Точен лък!

Индианецът, когото Куин нарече Точен лък, попита:

— Кога ще идваш в укреплението ни? Нощния вятър нападна южните памучни плантации и докара много нови роби. С твоя помощ брат ти би могъл да ги откара при отец Бартоломе.

— Отдавна не съм посещавал свещеника. Страшно ми се иска да спра и в ранчото на Хоакин, за да видя Орлена и новата си племенничка, но засега това ще трябва да почака. Сигурен ли си, че сестра ми и бебето й са добре?

Гравоа се намеси:

— Той вече ти каза, че дамата и детето са добре, Сантяго. Сега не е време за семейни новини. Чака ни работа.

— За оръжието ще ти бъде платено от Лиса — кратко отвърна Сантяго.

Лиса! Елайза не повярва на чутото. Мануел Лиса бе известен испански ренегат, много богат, но със съмнителна репутация в Сейнт Луис. Значи Сантяго контрабандно пренасяше оръжие, което щеше да бъде използвано от апахите срещу сънародниците му! А брат му участваше в нападения над испански плантации и поробването на невинни хора! Когато чу шума от отместващи се столове и размяната на думи за сбогом, Елайза разбра, че срещата е приключила, и побърза да се върне в стаята си. Как щеше да лежи спокойно до Сантяго тази нощ, сега, когато знаеше, че той наистина е предател на цивилизования свят!

Санта Фе, октомври 1806 г.

Негово превъзходителство полковник Хоакин дел Реал Алънкастър, губернатор на Ню Мексико, замислено потърка брадата си. Студените му, сини очи още веднъж се спряха на тъмнокосия затворник. Алънкастър бе служил дълго на своя крал и родина, като при това бе непоколебим защитник на правото на Испания на суверенитет, но той бе също така и много честен, принципен мъж. Преди заповедта на генерал-губернатора Салкедо за незабавно задържане на всички чужденци бе напълно ясна. Никой от тях не биваше да се връща жив в родината си. Но сега, когато Салкедо го бе информирал за експедицията на Пайк на тяхна територия, инструкциите му бяха само да изпрати задържаните американци лично при него, на юг. Никой не очакваше обаче появата на самотен пътник, който да твърди, че е от групата на лейтенант Пайк. И сега същият този нахалник твърдеше, че Пайк е подставено лице, целящо да провокира война между Испания и Америка! Трябваше ли да вярва на младежа, който, въпреки че бе в цивилно облекло, носеше документи, удостоверяващи, че има чин лейтенант в американската армия? Губернаторът имаше пълното право да застреля малкия глупак на място.

— Нямате доказателства за намеренията на своя командир. Лейтенант Шелби, вие не можете да удостоверите, че такова лице изобщо съществува.

Самюъл се усмихна тъжно.

— Но вие нямате нужда от такива доказателства. Виждате ли, аз бях в лагера на понийте, когато лейтенант Кастал дойде да разпитва вожда им Бързия кон за нашата експедиция. Джентълменът е под ваше командване, нали?

Алънкастър присви очи и каза:

— Да, лейтенант Кастал получи заповед да открие местонахождението на такава група. Но той още не се е завърнал.

— Интересно, как сте научили за нашето пребиваване на испанска територия? — Самюъл се опитваше да изглежда напълно спокоен, въпреки че знаеше колко несигурно е положението му. Испанското „правосъдие“ често бе прекалено бързо и безпощадно.

— Тук не вие, лейтенант, а аз задавам въпросите — изненадващо меко го сгълча губернаторът.

— Президентът Джеферсън знае за агент 13, губернаторе — продължи Шелби.

Алънкастър го погледна учудено.

— И кой е този тайнствен агент? Същият човек, който е изпратил сведенията на генерал-губернатор Салкедо за навлизането на групата на лейтенант Пайк на испанска територия, с цел да проучи местата в случай на война между Америка и Испания — генерал Уилкинсън.

Самюъл млъкна и зачака отговора.

— Вие трябва да сте доста безразсъден, за да имате смелостта да обвините в измяна не само своя пряк, но и главния си началник.

Младежът сви рамене.

— Мотивите им са много различни. Пайк е просто глупак, който смята, че войната с Испания ще му донесе слава и бърза военна кариера. Той е един объркан патриот. Уилкинсън е готов да се продаде на всеки, стига да му се плати добре, но дори и тогава не можеш да си сигурен, че в последния момент няма да премине на другата страна. Той взима пари едновременно от Испания и от Америка и заговорничи и срещу двете, за да си изгради собствена империя, когато завземе испанските земи в Ню Мексико.

— Война между Негово католическо височество и Съединените щати би била много изгодна за подобни хора, наистина — отбеляза замислено Алънкастър. Той поглади брадата си и продължи: — Но тя би била добре дошла и за американското правителство, което отдавна проявява апетитите си към испанските земи.

— Дори и това, което казвате, да беше вярно, мисля, че трябва да си давате сметка, че президентът Джеферсън не би избрал точно този момент за започване на война с Испания. Не е удобно нито за вашите, нито за нашите интереси.

Алънкастър се съгласи мислено с думите му. Разбира се, в случай че лейтенантът говореше истината за генерал Уилкинсън. Ако генералът наистина бе испански агент, то губернаторът на Ню Мексико не бе информиран за това. Но така се обясняваха странните заповеди, които бе получил от генерал-губернатора Салкедо. Дали пък Уилкинсън не бе уведомил Салкедо за експедицията на Пайк само за да арестуват американците и да ги изпратят в Санта Фе? Но тогава защо хитрият Салкедо искаше да му ги откарат в Чихуахуа живи и здрави? Да не би и самият той да е участник в американския заговор?

— Трябва да обмисля всичко, лейтенант Шелби. Ако това, което казвате, е вярно, последствията ще са много по-сериозни, отколкото можете да си представите.

Губернаторът позвъни и нареди да отведат американеца в удобна килия.