Шърл Хенке
Жената на белия апах (25)

Двадесет и четвърта глава

През няколкото дни, които им бяха необходими, за да достигнат планините Гваделупа, Самюъл доста се сближи с необикновения индианец, който говореше английски като оксфордски професор, а се обличаше като cibolero. Пътуването им се оказа много уморително, понеже постоянно трябваше да сменят посоките, да минават през поточета, заличавайки следите си. Необходими им бяха три дни само за да се прикрият, така че Преследващия елен да бъде спокоен. След това препуснаха направо към целта.

Когато буйната растителност на речната долина се смени от суровата красота на планинските склонове, Елайза и Самюъл занемяха от възхита. Величавите назъбени скалисти върхове бяха покрити с хвойна и благоуханни борове.

— Тук природата е по-дива, отколкото в северните краища, които прекосих с експедицията на Пайк — отбеляза Самюъл, когато Преследващия елен се спря между две огромни скали.

— Скоро ще пристигнем — каза индианецът, посочи някакъв таен проход, известен само нему, и нагази с коня си в студените води на един бърз планински поток.

След минути вече бяха заобиколили стръмната скала и навлязоха в индианското селище. Селцето бе добре скрито в долината. Елайза и Самюъл с любопитство разгледаха лагера на апахите. Посрещнаха ги двама индианци с дълги до раменете коси, превързани с кожени ленти. Носеха туники от еленова кожа. Телата им бяха едри и мускулести. В ръцете си държаха нови пушки. Двамата кимнаха на Преследващия елен и изгледаха белите с непроницаеми лица.

— Май не се радват особено, че ни виждат! Слава богу, че не съм с униформа! — измърмори Самюъл.

— Ако бяхте в униформа, страхувам се, че дори и аз не бих могъл да ви спася живота, лейтенант! — отбеляза Преследващия елен, като ги поведе към редицата индиански колиби. Бе доста студено и хората бяха облечени в дебели кожени дрехи. Между колибите тичаха и се смееха деца.

Когато вестта за пристигането на Преследващия елен и на двамата бели се разпространи из селото, всички наизлязоха. Повечето индианци ги гледаха с любопитство; някои от жените изглеждаха дори смутени. Преследващия елен поведе Елайза и Самюъл към един стар индианец, който стоеше със скръстени на гърдите ръце и ги чакаше да се приближат и да слязат от конете.

— Моите почитания, Грапава кора! — поздрави Преследващия елен.

— Виждам, че не си дошъл сам! — сухо отвърна старецът и изгледа гостите.

— Това е жената на Червения орел, Елайза, и нейния брат, когото наричат Самюъл. Дойдоха да видят как е приятелят ми. — Преследващия елен скочи от седлото и им махна с ръка да направят същото.

Грапавата кора внимателно изгледа новодошлите и каза:

— Тогава те са добре дошли.

— И двамата говорят испански — поясни Преследващия елен.

Като приключиха с приветствията, Елайза се осмели и се обърна към старейшината:

— Бих искала да видя Сантяго — Червения орел, — ако е възможно.

— Предприели сте дълго пътуване, за да се срещнете с него. Той е в онази колиба. — Индианецът посочи към другия край на поляната.

Тя кимна на Преследващия елен и Самюъл и решително тръгна към посоченото място. Индианецът и брат й последваха Грапавата кора. Когато се приближи до колибата, младата жена трепереше от вълнение. Непрестанно се питаше какво трябва да му каже, но все още не бе намерила думите.

Като не знаеше как да извести за пристигането си — все пак не можеше да почука по кожената стена на индианското жилище, Елайза извика:

— Сантяго! Аз съм, Елайза! Може ли да вляза?

В другия край на поляната се бяха спрели тримата мъже. Грапавата кора забеляза, че Преследващия елен търси някого.

— Пустинното цвете е в колибата със Сантяго, за да превързва раните му. Мисля, че скоро ще излезе оттам — покашля се и продължи: — Ако искаш, ти остани да я изчакаш. Аз ще се погрижа за госта ни.

Един приятен женски глас извика нещо на липански в отговор на Елайза. Дали това не беше старата лечителка, за която й бе разказвал Преследващия елен? Поколеба се, после повдигна завесата и влезе. На пода върху кожи седеше красивата индианка, която Елайза бе видяла в ранчото на Орлена, и държеше някакъв съд. Сантяго лежеше по корем. Ана мажеше раните по гърба му с лековита смес.

— Ти! — възкликна индианката и едва не изпусна лекарството. Тонът й накара Сантяго да излезе от обзелото го вцепенение. Главата все още го болеше, пък и гърбът му все още не му позволяваше да спи спокойно. Той се взря изумено в бледото лице на Елайза. Сърцето му заби силно, но Куин запази присъствие на духа и невъзмутимо седна в постелята. После каза тихо на липански:

— Остави ни сами, малка сестричке. Искам да говоря с бялата жена на четири очи.

Ана с болка осъзна, че той все още силно желае красивата американка. Тя остави съда и като се изправи, промълви:

— Когато приключиш с нея, ще се върна да лекувам раните ти.

Въпреки че не отместваше погледа си от лицето на Сантяго, Елайза почувства омразата на красивата липанка. Ана бързо мина край нея и излезе.

— Как успя да ме откриеш тук? — Сантяго се опита да стане, но преди да успее, тя заобиколи огъня и коленичи на земята пред него. Ухаеше на виолетки.

— Преследващия елен ни доведе.

— Вас ли?

— Самюъл дойде с мен.

— Самюъл, любимият ти брат!

— Да, брат ми, същият, който отиде да доведе губернатор Алънкастър, докато Преследващия елен търсеше брат ти, а пък аз… аз съчиних една история, за да убедя Кастал да не те убива.

— Бях на косъм от това — глухо отбеляза той.

Елайза сведе ресници и се загледа в ръцете си.

— Измислих една история за фамилната ти титла и голямото богатство, заровено някъде из Нова Испания. Не знам дали ми повярва, но поне го заинтригувах достатъчно, че да ме изпита — тя потрепери и вдигна към него очи. — Мислиш ли, че Преследващия елен би довел мен и брат ми, ако това, което ти казвам, не беше истина?

Сантяго потъна в дълбините на виолетовите й очи. Припомни си и прегръдката, с която го бе посрещнала в Санта Фе. Разбра, че тя говори истината.

— А аз те ударих, querida! — възкликна той.

— Ти не знаеше — меко отвърна тя.

— Но аз те осъдих, без да ти дам възможност да се защитиш! Колкото и да копнеех по теб, ти нямах никакво доверие. Сега разбирам, че подозренията ми са били безпочвени. Ти рискува живота си заради мен пред Кастал — беше готова да умреш, но да не ме предадеш на стражите му, а аз те ударих! — погали лицето й.

Елайза притвори очи и се отпусна в прегръдките му. Докосна мускулестите му гърди, а после погали гърба му. Той трепна и Елайза веднага се отстрани, като си спомни за кървавите следи, които камшикът бе оставил.

— О, любов моя, съжалявам! Позволи ми да превържа раните ти! — прошепна тя, но Сантяго я прегърна и заглуши протестите й с целувка.

— Няма значение! — той започна да обсипва копринената й кожа със страстни целувки.

Изведнъж се чу гласът на красивата липанка.

— Червен орел, Грапавата кора и Преследващия елен искат да говорят с теб! А също и онзи, който твърди, че е брат на бялата жена!

Сантяго с усилие се откъсна от Елайза, овладя се и каза:

— Явно най-после ще се срещна с брат ти. Можеше да избере и по-подходящо време!

— Не искаше да ме пусне сама — отвърна Елайза. Надяваше се, че Самюъл междувременно не е успял да обиди по някакъв начин индианците.

— Веднага отиваме в колибата на вожда! — извика Сантяго на Ана.

Индианката отметна завесата на вратата и влезе.

— Трябва да превържа раните ти, преди да си облечеш ризата — тя погледна предизвикателно бялата жена. Коленичи и взе съда с лекарството. — Червен орел, обърни се, за да довърша работата си! — предизвикателният й тон не убягна на съперницата й.

Той изруга и се извърна. Елайза възкликна при вида на страшните рани и белези по гърба му.

— Това е дело на белите — злобно подхвърли Ана и погледна Елайза.

— Не, направи го отдавнашен мой враг. Елайза спаси живота ми, Ана!

Тя не отговори. Намаза раните и извади от една кожена торбичка, закачена на стената, чисти памучни ленти, за да го превърже.

Лекотата, с която намираше всичко, което й бе нужно, подсказа на Елайза, че това е домът на Ана. Какво ли друго правеше красивата индианка за Сантяго?

Сякаш отгатнала мислите й, Ана й се усмихна. Блясъкът в очите й бе предизвикателство към Елайза.

Самюъл видя сестра си и привлекателната липанка да излизат от колибата в другия край на поляната. Последва ги висок, слаб мъж с дълги, огнени коси. Въпреки индианското облекло бе съвсем ясно, че е бял, а не апах със смесена кръв. Явно това бе същият ренегат, в който бе влюбена сестра му. Трябваше да си признае, че мъжът наистина бе красавец, но, господи, колко студени бяха зелените му очи!

За Сантяго веднага стана ясно, че тъмнокосият непознат, който го разглежда толкова внимателно, бе братът на Елайза. Самюъл Шелби имаше същите гарвановочерни коси и красиво лице като сестра си. Сините му очи се бяха вторачили в него с нескрита враждебност.

Преследващия елен премахна напрежението между двамата мъже, които се измерваха с поглед като гладиатори пред битка.

— Това е лейтенант Самюъл Шелби, Сантяго. Той се подложи на голям риск, като отиде да доведе от Таос губернатор Алънкастър, докато ти беше в затвора.

Испанецът протегна ръка на Шелби.

— Безкрайно съм ви задължен, лейтенант!

— Благодарете не на мен, а на сестра ми! — отвърна той. Беше ясно какво има предвид. Двамата предпазливо си стиснаха ръце.

— Какво става между Сантяго и мен, засяга само нас двамата! — намеси се Елайза. — Трябва да обсъдим много неща, но насаме, Самюъл!

Шелби се опита да възрази, но внезапно някой го хвана за ръката. Изненадан, той се обърна да види кой се осмелява да го прекъсне и се оказа лице в лице с една старица със силно набръчкана кожа и непроницаеми очи.

— Бъдещето на сестра ти и Червения орел е предопределено — каза тя на испански. — Никой не може да попречи на волята на духовете — тя се огледа. Бездънните й очи се спряха върху слабичката фигурка на Пустинното цвете. — Върви да събереш и другите жени, за да приготвим вечеря за гостите!

Младото момиче безропотно се подчини. Преследващия елен я проследи с поглед.

— Върви при нея! Знам, че отдавна чакаш да си поговорите! — каза му Сантяго.

Индианецът сви рамене с привидно безразличие.

— Това не е най-подходящото време.

Самюъл ги чу да си разменят няколко кратки фрази на дивашкия им език, после погледна сестра си и видя любовта, изписана върху лицето й. Елайза, която винаги бе прикривала чувствата си, сега излагаше на показ душата си пред всички!

Каква магия й бе направил проклетият родоотстъпник?

Старата жена сякаш отново прочете мислите му.

— Ще отведа сестра ти в колибата ми, където ще може да си почине и да се измие преди празненството. Ти върви с Червения орел. Почини си добре доста сте пътували през последните дни.

— Тази деспотична жена е Предвиждащото око — стара лечителка и гадателка — обясни Преследващия елен на Шелби.

Елайза се усмихна и протегна ръка на старицата.

— Сестрата на Сантяго е осиновената ви дъщеря, нали? Орлена много ми е разказвала за вас. За мен е чест да се запознаем!

Предвиждащото око се вгледа изпитателно в младата жена.

— Ела, разкажи ми за блясъка на слънцето. Как е най-малката ми внучка?

Шелби трябваше да остави сестра си в ръцете на старата гадателка. С нежелание тръгна със Сантяго Куин към една от най-големите колиби от бизонова кожа в селото. Поне щеше да се разправи с испанеца!

Грапавата кора и Преследващия елен явно мислеха същото, защото бързо си намериха извинение да оставят двамата мъже насаме, за да имат възможност да се разберат. Сантяго седна край огъня в колибата и се вторачи в брата на Елайза.

— Вие не ме харесвате, нали, лейтенант? — попита той и му предложи чаша кафе.

Шелби вдъхна приятния аромат, преди да отговори:

— Ако аз избирах съпруг за Лайза, трябва да ви е ясно, че не бихте имали големи шансове, Куин — гневните му сини очи се впиха в Сантяго.

— Предложих на Елайза да се омъжи за мен, но тя отказа. Има малка пречка за нашия брак — тя вече има съпруг, французин. Вие ли го избрахте?

Шелби изруга и отпи от горещото кафе.

— Не харесвам и онова френско конте. Тя се омъжи за него в Париж по времето, когато бе прекалено млада, за да знае какво прави.

— Защо го е напуснала? Или той я е изоставил? — Сантяго още не можеше да й прости, че не му бе казала истината за съпруга си.

Самюъл само сви рамене.

— Дяволите да ме вземат, ако имам някаква представа! Живеят разделени вече пет години — откакто го назначиха на дипломатически пост във Вашингтон. Той я направи много нещастна — посланието в студения поглед на Шелби бе съвсем ясно.

— Мислите, че и аз няма да я направя по-щастлива. Поне така изглежда — каза Сантяго, като посочи вътрешността на колибата.

— Славата ви се носи из Сейнт Луис, Куин. Вие сте Белия апах. Продавате оръжие на тези диви… индианци.

— При тези хора намерих истински дом. Испанците въоръжават отколешните ни врагове, команчите, и ги пращат да ни избиват. Вашите американски търговци пък ни продават уиски и също се стремят да ни унищожат. В действителност кои са диваците, Шелби?

— Говорите за апахите така, сякаш във вените ви тече индианска кръв!

— Де да беше така! Сто пъти бих предпочел баща ми да беше липанец, а не Конъл Куин! — мрачно изрече младият мъж. — Брат ми поне има една половина от себе си, с която да се гордее. Въпреки че съм син на ирландски военен и испанска благородничка, аз предпочитам да се откажа и от двамата.

— Предпочитате да сте като брат си, така ли? — с недоверие попита Шелби.

Сантяго се наежи.

— Точно така. Нощния вятър е смел и благороден мъж!

Давайки си сметка, че така няма да стигнат доникъде, Самюъл подхвана друга тема:

— Тук не е мястото за жена като сестра ми. Тя е дама, свикнала с удобствата на цивилизацията.

— Мисля, че я подценявате — с усмивка отговори Куин. — По време на пътуването се показа като смела и издръжлива жена.

— Но тя едва не умряла от змийско ухапване! А кой знае още какво й се е случило, за което аз дори и не подозирам! Няма да позволя Лайза да рискува живота си отново, Куин! Ще я заведа у дома.

— Защо не я оставим сама да вземе решението? — попита той. — Тя сама дойде при мен.

Брат й въздъхна примирено, знаеш, че Елайза ще направи само това, което иска. Оставаше му да се надява на здравия й разум, но усещаше, че любовта й към ренегата е по-силна от всякаква логика. Погледна Белия апах и смело го попита:

— Обичате ли я, Куин?

— Да — Сантяго смяташе, че дължи поне толкова на мъжа, загрижен за благополучието на сестра си.

— Тогава не подлагайте живота й на карта, като я карате да остане в Ню Мексико — упорито настоя Шелби.

— Тя дойде в Ню Мексико заради вас, а не заради мен! Но вие сте прав — съгласи се с неохота той, — този живот е прекалено опасен за нея. Трябва да обмисля много неща, преди да поговоря сериозно с Елайза.

При тези думи ренегатът пъргаво се изправи и безшумно излезе от колибата.