Шърл Хенке
Жената на белия апах (5)

Четвърта глава

Сейнт Луис, лятото на 1806 г.

— Изобщо не се учудвам на твърдението на жителите на Сейнт Луис, че дори Бог не би посмял да прекоси Мисисипи — каза Елайза на своя спътник Елиджа. Вятърът развяваше полите й, докато фериботът ги отнасяше към другия бряг. Грубият сал с мъка преодоляваше мощното течение на пълноводната река.

Елиджа Кумбс придружаваше Елайза по нареждане на Джеферсън. Роден сред хълмовете на западна Вирджиния, той изглеждаше тъповат, прост дървар с груби маниери. Под тази външност обаче се криеше един от най-добрите шпиони на президента. С хладнокръвната, хубава полуфранцузойка, полуамериканка работеха заедно от две години. Сега той се представяше за неин коняр и телохранител.

— Сейнт Луис изглежда много суров град — съгласи се Елиджа.

В пристанището върху мътните води се поклащаха десетки корабчета, повечето товарни. Набързо издълбаните от дървените трупи плоскодънни лодки припляскваха, едва удържани от веригите, с които бяха завързани за брега. Едри, кокалести, русокоси мъже от Кентъки и мургави французи товареха и разтоварваха нещо, а група индианци невъзмутимо ги наблюдаваха отстрани. Няколко тесни улици водеха нагоре по стръмния склон над каменната дига към десетина къщи. Тези, които бяха най-близо до водата, бяха направени от груби, потъмнели и просмукани от влагата и специфичния мирис на реката дъски. Отвъд дърветата се издигаха няколко високи каменни сгради. Може би най-накрая, след дългото, изпълнено с опасности, уморително пътуване щяха да успеят да си отпочинат добре.

— Какво смяташ да кажеш на генерала? — тихо я попита Елиджа, като внимаваше да не ги чуе някой от екипажа и от другите пътници.

— Във всеки случай не и че съм сестра на Самюъл. Имам препоръчително писмо от скъпата си приятелка Елизабет Шелби, отишла да скърби за загубата си във Вирджиния. Така трябва да получа достъп до багажа на Самюъл.

— А междувременно ще се опиташ да омаеш с чара си онзи паун Уилкинсън — дрезгаво изрече Кумбс. Той знаеше колко близки бяха Елайза и брат й. Ако генералът имаше пръст в смъртта на Шелби, то Елиджа не би искал за нищо на света да е на негово място.

Щом стъпиха на брега, те си проправиха път край грубите пристанищни работници. Около тях се носеха псувни на френски, испански и английски. Елайза бе благодарна, че мускулестият Елиджа бе с нея — особено когато минаха край капитана на френско-канадския товарен кораб. Шкембето на мъжа безсрамно се показваше от разтворения кожен елек. Червените му панталони и високите черни ботуши бяха мръсни, а под алената кърпа се виждаше мазна черна коса. Липсваше му само златна халка на ухото, за да заприлича на пират. Той предизвикателно размахваше нож към един тлъст испански търговец, чието изпотено лице издаваше колко малко желание има да се бие. Полуголи индианци и пристанищни работници вече организираха наддавания за изхода от предстоящата схватка. Няколко от току-що слезлите пътници също се включиха в залаганията. Елиджа побърза да наеме каруца, която да ги откара в града.

 

 

Форт Бел Фонтен, малко над града

— Надявам се, че домът на вдовицата Фурие ви задоволява, мадам Лувоа?

Елайза измери с поглед Джеймс Уилкинсън и се усмихна хладно:

— Да, генерале, дамата ми бе препоръчана ненапразно. Много мило от нейна страна, че се съгласи да ме приюти — тя го изучаваше изпод гъстите си тъмни мигли: той определено си придаваше важност заради нея.

Губернаторът на Горна Луизиана бе нисък, дебел самохвалко с оредяваща пясъчна на цвят коса и огромен червен нос. Елайза познаваше мъжете, които прекаляваха с алкохола, както и тези суетни авантюристи, за които униформата бе само начин да бъде впечатлена някоя плиткоумна кокетка. Нямаше да й е трудно да се справи с Уилкинсън. Но тя винаги внимаваше. Човекът пред нея не бе достигнал до този висок пост, без да притежава способности да плете интриги.

— В събота в дома на моя стар приятел Аугуст Шуто ще има галавечеря. Надявам се, че ще дойдете въпреки печалния повод за посещението си — устните му бяха странно тънки и синкави върху кръглото, червено лице.

— За мен ще бъде удоволствие, Губернаторе, или предпочитате да ви наричат с военната ви титла? Губернатор-генерал не звучи особено добре — тя оправи една гънка на силно пристегнатия си в талията тъмносин пътен костюм и кокетно се поизпъчи.

Уилкинсън бе впечатлен от чернокосата красавица, но пък, от друга страна, трябваше много да внимава с всеки, който има и най-далечната връзка с лейтенант Самюъл Шелби.

— Официално се водя генерал-губернатор, но за вас, скъпа моя, бих искал да бъда Джеймс.

Тя се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.

— Добре, Джеймс, но вие трябва да ме наричате Елайза. А сега се страхувам, че е време да се погрижа за това, за което ме изпрати бедничката Елизабет. Ако ми покажете къде се намират спалните на казармата, с моя прислужник, господин Кумбс, ще опаковаме багажа на лейтенанта.

Един час по-късно Елайза стоеше сред вещите на Самюъл. Толкова малко неща за цял човешки живот! Тя стисна в ръце четката за коса от розово дърво на брат си и се опита да преглътне сълзите. Кумбс мълчаливо стоеше до вратата на спартанската стая на лейтенант Самюъл Шелби.

— Позволи ми аз да прегледам нещата му, докато ти…

— Не, Елиджа. Само аз знам какво точно трябва да търся. Можем да бъдем сигурни, че всичките му писма са били внимателно прочетени. Или поне онези от тях, които са успели да намерят — тя започна да рови в големия гардероб, като отваряше чекмеджета и бързо прехвърляше униформи и цивилни костюми.

— Какво търсиш?

— Надявам се, че е имал време да напише някаква бележка и да я скрие, преди…

— Елайза, все пак може да е било нещастен случай. Това, че тялото му не е било намерено, не означава непременно, че е бил убит — дрезгавият глас на Елиджа звучеше много меко.

Тя продължи да рови и изведнъж възкликна:

— А, ето го най-после! Страхувах се, че може да са го откраднали, без да са наясно за истинската му стойност — Елайза извади плоска сребърна кутия, дълга около дванадесет сантиметра, от последното чекмедже на скрина. Това бе мъжко ковчеже за бижута, доста потъмняло и очукано. На капака му бяха гравирани буквите СШШ.

— Самюъл Шеридън Шелби — прошепна тя и го отвори. Устните й се изкривиха презрително. — Някой все пак е взел рубинената игла, която татко му подари за шестнадесетия рожден ден, както и някои други семейни бижута — бързо прехвърли скъпоценностите, лежащи върху мекото кадифе. — Сега да видим — прехапа устни и натисна закопчалката от вътрешната страна. Чу се остро щракване и капакът на двойното дъно се отвори, за да разкрие свитък, завит в плътно кадифе.

Тя започна да чете и изненадано възкликна:

— Самюъл не е мъртъв, Елиджа!

Затвори очи и притисна към гърдите си писмото в безмълвна благодарствена молитва. После продължи да чете невероятното послание на брат си.

„Скъпа Елайза,

Не зная как да ти се извиня за жестоката си постъпка. Ако имаше някакъв друг начин тази информация да стигне до президента Джеферсън, никога не бих инсценирал смъртта си. Но аз те познавам добре, скъпа сестричке, и знам, че ще успееш да предадеш сведенията на президента. В Сейнт Луис не познавам никого, на когото мога да имам доверие, пък и не мога да губя време да търся пратеник. Известие за моята смърт, изпратено от самия генерал Уилкинсън, е единственият начин да те накарам да дойдеш в Сейнт Луис и да претърсиш вещите ми. Само се моля кутийката, в която ще скрия това писмо, да не бъде открадната.

Скоро след пристигането си във форт Белфонтен случайно подслушах разговора между генерал Уилкинсън и някой си лейтенант Зебълън Пайк. При посещението си в Ню Орлиънс миналата година ти чу слуховете за връзките на генерала с Испания. Сега вече със сигурност знам, че той планира да предизвика инцидент от международно значение с надеждата, че това ще доведе до избухване на война между Испания и Съединените щати. Подробности ще разбереш от приложените към писмото документи.

Нямаше как сам да не се заема с разрешаването на този проблем. Ще инсценирам смъртта си по такъв начин, че да освободя генерал Уилкинсън от подозрение и да накарам теб и твоя постоянен спътник мистър Кумбс да дойдете и да проучите случая.

Мнимата ми кончина ще ми позволи за няколко дни да настигна експедицията на лейтенант Пайк. Ще се представя за безразсъден авантюрист, владеещ перфектно испански, и ще си осигуря работа като преводач. Убеден съм, че нищо неподозиращият глупак ще ме наеме. Когато навлезем в испанска територия, ще се промъкна до Санта Фе и ще се помъча да убедя испанския губернатор, че експедицията на Пайк никога не е била одобрявана от президента Джеферсън, а е просто една гнусна провокация, замислена от генерал Уилкинсън.

Ако президентът не ме защити, аз ще бъда обявен за дезертьор и съден от военен съд, но при тези обстоятелства, Елайза, мисля, че нямам друг избор. Готов съм да се жертвам за честта на родината. Моля се само да не е напразно. Бог да благослови теб и Съединените щати!

С обич, Самюъл“

— Глупав младеж! — рязко изрече Елайза на странна смесица от испански и английски. — Тази игра на шпионин може да му коства живота. Дори Пайк и хората му да не разберат кой е той, испанският губернатор на Санта Фе вероятно ще нареди да го разстрелят… Или в най-добрия случай ще го остави да гние в някой мръсен затвор.

Започна да преглежда документите, отнасящи се до експедицията на Пайк, която бе получила някакви държавни средства под претекст, че ще изследва горния приток на Червената река. Съветникът по военните въпроси Диърборн бе дал одобрението си за нея като средство за тайно проучване на маневрите на испанската войска по границата с луизианската територия, но наивният държавник всъщност бе жестоко измамен.

В действителност Пайк възнамеряваше да се остави да бъде заловен от испанците, така че да бъде заведен в Санта Фе. Самюъл набързо бе надраскал указанията, които Уилкинсън беше дал на лейтенанта през онази съдбоносна нощ, когато младежът бе подслушал разговора им.

— Един шпионин в семейството е напълно достатъчен — промърмори Елиджа, след като прочете документите. — Самюъл е не по-малко наивен от Пайк, въпреки че е воден от по-благородни подбуди.

Елайза въздъхна, разтри слепоочията си и започна нервно да обикаля из стаята.

— Уилкинсън е убедил Пайк, че ако избухне война с Испания, тя ще му донесе слава и бързо повишение. А в действителност по-скоро ще се озове в някой испански затвор между Санта Фе и Чихуахуа Сити.

— Пайк едва ли ще наеме Самюъл. За бога, какво е накарало брат ти да вярва, че може да бъде преводач от испански?

— Той говори испански толкова добре, колкото и аз, Елиджа. Баща ни живя във Флорида няколко години и доведе със себе си готвач испанец. Научихме езика, докато бяхме още деца. Само дано престане да се държи безотговорно като дете! — тя събра документите и се изправи. — Трябва да уредим някои неща, Елиджа!

— Какво по-точно?

— Как какво? Пътуването ни до Санта Фе, разбира се! Нуждаем се от опитен водач и от провизии. Ти можеш да се заемеш с това, докато аз проуча подробно тези книжа и видя какво още мога да измъкна от генерала и неговите приятели.

— Да отидем в Санта Фе! — избоботи Елиджа и се надвеси над нея. — Даваш ли си сметка, че трябва да минем почти хиляда мили през планини и пустини, пълни с кръвожадни червенокожи диваци?

— Брат ми е с лейтенант Пайк. За бога, Елиджа, ако Пайк разбере, че е бил измамен, той ще застреля Самюъл на място!

Думите й звучаха почти като молба, доколкото Елайза изобщо някога го бе молила за нещо. Шелби беше единственият й роднина, като се изключат далечните братовчеди в Кентъки. Той знаеше колко привързана е тя към младия глупак. Въздъхна и каза:

— След като прекосихме пълната с диваци и пирати долина на река Охайо, не мисля, че това пътуване ще се окаже много по-опасно. Ще поразпитам из кръчмите по пристанището.

— Освен това трябва да намерим някого, на когото можем да имаме доверие, за да предаде информацията на президента Джеферсън.

 

 

Джедедая Скадър седеше в шумната кръчма; мръсните му кожени панталони бричове и омърляното лице го правеха да изглежда като един от фермерите от Кентъки и планинците, които бяха обикновените посетители тук. Немарливата келнерка с прави коси и два липсващи предни зъба му се усмихна предизвикателно и развя полите на басмената си рокля. Той си поръча още една халба бира и забрави за заоблените й форми. Мъжът, с когото имаше уговорена среща, тъкмо бе влязъл.

И преди беше наемал Бушет. Дребният, жилав канадец от френски произход и неговият висок, мускулест придружител се разположиха на дървената пейка до масата. Двамата главорези получиха уискито си и заговорниците се заеха с работа.

— Кой е мъжът, дето трябва да убием? — попита Бушет и почеса въшлясалата си глава.

— Не е мъж, а жена — отговори Скадър. — Извънредно опасна кучка.

— Жена! Аз не убивам жени — изсъска Бушет. Партньорът му, полуиндианец, се намеси невъзмутимо:

— Ще платите двойно, в испанско сребро.

— Не — отсече наемният убиец.

Скадър плю на мръсния под и се ухили похотливо.

— Тя е истинска красавица, приятелю. Ако не искаш да я убиеш, можеш да се възползваш от нея — например да я вземеш със себе си следващия път, като отидеш нагоре по реката на лов за бобри. Пък като й се наситиш… — той небрежно сви рамене. — Продай я на приятелчетата си от племето пуни. Въпросът е никога повече да не се появи в цивилизования свят. И ако това може да ти бъде някаква утеха, с нея има и един мъж — прислужникът й. Грамадна горила с руса коса на име Елиджа Кумбс. Него можете да убиете — бързо и чисто.

— Сто, в испанско сребро — каза мелезът.

Този път Бушет кимна в съгласие.

— Добре се пазарите — отбеляза Скадър. — Половината сега, а другите — като свършите работата.

— Уговорено — Бушет погледна към индианеца.

— Казва се Елайза Лувоа. За жена е доста висока, със странни виолетови очи и черна коса, много бяла кожа — истинска дама, полуфранцузойка.

Канадецът най-после смачка дълго изплъзвалата му се въшка между двата си пръста с черни нокти и се ухили.

— Ще й говоря на френски, докато пътуваме на север.

 

 

Сантяго и Преследващия елен обсъждаха рисковете около предстоящата им търговска сделка, докато се спускаха по главната улица от центъра на града с неговите проспериращи магазини и предприятия към грубия шум на кръчмите и публичните домове близо до пресечката на Локъст. Сейнт Луис бе едно от най-опасните селища по продължение на реката от Британска Канада, та чак до Залива.

— Имаш ли доверие на онзи испанец, Мануел Лиса? — попита Преследващия елен. Знаеше, че приятелят му ненавижда сънародниците си.

Младият мъж присви очи и тъжно се усмихна.

— Не, но той и семейство Шето се конкурират в търговията с кожи.

Индианецът изсумтя:

— А пък ти мразиш французите от Ню Орлиънс дори повече от испанските си сънародници.

— По-важното е, че Лиса се е свързал с племената от прерията. Говори езика им, живял е между тях.

— Точно като теб.

— Да, но аз предпочитам да търгувам с тях като с приятели, вместо да ги принуждавам да приемат сделките ми, както правят Шето и новите му американски съдружници.

Тъкмо когато минаваха покрай кръчмата „Белия кон“, разговорът им бе прекъснат от шум от боричкане и женски вик. С пъргавостта на котка двамата мъже бързо се извъртяха и огледаха тясната странична уличка. Въпреки сгъстяващия се мрак, видяха една жена, която се бореше с двама облечени в кожени дрехи мъже.

Елайза усети, че тънката й лятна наметка се разцепи, докато се опитваше да се отскубне от нападателите си. „Трябва да се добера до пистолета си!“ — отчаяно си мислеше тя, надявайки се, че малкото белгийско оръжие ще може да стреля. Успя да бръкне в чантичката си, за да го извади, като едновременно с това ритна с островърхата си пантофка французина в слабините. Той изпсува и закуцука настрани, но едрият мелез я хвана за рамото и скъса роклята й с едно рязко дръпване.

— Бяла като мляко — измърмори едрият мъж. Похотливият му поглед се плъзна по голите й гърди и рамо.

— Прислужникът ми ще дойде всеки момент. Аз не съм проститутка, а дама, приятелка на генерал-губернатора Уилкинсън — каза на френски тя, като отстъпваше назад, здраво стиснала в ръце чантичката си, все още опитвайки се да извади пистолета.

Двамата мъже само се изсмяха и започнаха да я приближават от двете страни. Лайза се престори, че припада, и измъкна револвера си. Имаше само един патрон, но така може би някой щеше да чуе и да й се притече на помощ. Къде се губеше Елиджа? Тя насочи пистолета към нападателите си и натисна спусъка. Нищо! По-дребният мъж се хвърли отгоре й и й отне оръжието. В следващия момент една бронзова ръка сграбчи французина за мръсната кожена яка и я освободи от тежестта на тялото му.

Бушет изръмжа и извади ножа си. Замахна към Сантяго, но в стомаха му се заби студена стомана. Французинът се заклати назад, стигна до дървената стена на кръчмата, опря гръб в нея и се свлече на земята. Едрият му спътник вече лежеше окървавен в краката на Преследващия елен.

Преди Елайза да се бе опомнила напълно, белият мъж, или поне тя предполагаше, че е бял, й помогна да се изправи на крака. Той беше облечен в дрехи от еленова кожа и мокасини. През разтворената ленена риза се виждаха тъмночервените косми на гърдите му. Зелените му очи се присвиха. От лицето му не се виждаше почти нищо заради голямата брада и дългата до раменете, гъста коса.

— Какво прави на подобно място една дама, която твърди, че познава генерал-губернатора Уилкинсън? — попита студено той на френски.

— Трябваше да се срещна с един човек, който закъснява. Безкрайно съм задължена на вас и вашия приятел — отговори тя. Властното му държание не й позволяваше да се остави паниката да я надвие. Нападателите й лежаха мъртви на улицата. Кръвта им се смесваше с калта.

Премести погледа си върху едрия дивак. Боже милостиви, та той бе почти гол! Главата му бе обръсната, с изключение на украсената с пера дълга плитка. На ушите му висяха огромни тежки халки, а над лактите си бе надянал медни гривни. Това бе индианец от югоизточните племена — поне в това бе сигурна. Тя изгледа поред белия мъж и червенокожия човек, като за частица от секундата се запита дали не е налетяла от едно зло на друго, въпреки че тези двамата не изглеждаха толкова опасни, колкото нападателите й.

— Като се имат предвид виковете и молбите ви, сега ми изглеждате прекалено спокойна, мис.

Сантяго разбра колебанията й. Жената пред него бе пълна загадка. Носеше скъпи дрехи, а обноските и езикът й бяха на аристократка. Дори Джулиет Кастал не можеше да се сравнява с нея по хубост. Бе уплашена и раздърпана, но умението й да запазва присъствие на духа силно го заинтригува.

Елайза знаеше, че единственото, което й остава, е да се измъкне възможно най-бързо, без да показва признаци на страх.

— А сега бихте ли ме пуснали да мина? В „Белия кон“ ме чакат моите приятели — спокойно изрече тя и се отдалечи от застаналия прекалено близо до нея бял мъж. Индианецът вдигна копринената й наметка и й я подаде. Елайза му благодари на френски, грабна дрехата и изчезна зад ъгъла.

Сантяго изгледа проснатите тела на двамата разбойници и поклати глава.

— Какво ли може да е накарало подобна жена да дойде на такова място? — попита Преследващия елен.

Куин сви рамене.

— Кой знае защо изобщо някои благороднички вършат разни неща? Може да е каприз… търсене на силни емоции… среща с любовник от простолюдието… — той се наведе и вдигна изпуснатия 36-калибров белгийски пистолет. — Скъпа, но безполезна играчка. — После се усмихна, потърка с дулото бакенбардите си и каза: — Може би някой ден ще ми се удаде възможност да върна оръжието на собственичката му.