Шърл Хенке
Жената на белия апах (24)

Двадесет и трета глава

Той я изгледа намръщено.

— Добре, че снощи те държах под ключ, иначе бих си помислил, че имаш пръст в бягството му!

Тя се изсмя сухо.

— Но това е абсурдно! Сигурно приятелите му апахите са го освободили.

— Не, няма следи от коне. Направил го е сам, но не може да ми избяга! Той е ранен, без кон и въоръжен само с оръжията на тези глупаци. Трябва да го заловя или да се отърва от него преди завръщането на Алънкастър.

— С колко време разполагаме? — попита Елайза.

Кастал сви рамене.

— Зависи от поведението на команчите.

— Какво би направил губернаторът, ако разбере, че си заловил и измъчвал един човек в този затвор?

Изражението му бе ледено.

— Не е необходимо някога да научава за това, нали, скъпа?

— Разбира се, Раул! — отвърна спокойно тя. — Особено ако можеш да имаш доверие на глупавите си войници, че няма да се раздрънкат пред него!

Кастал изпсува и обърна безжизненото тяло на Руиц.

— Не е минало много време — каза креолът и като се изправи, даде нареждания на хората си да претърсят района.

Елайза се опитваше да не гледа към това, което бе останало от тъмничарите на Куин. Боже милостиви, защо е трябвало да убива слабичкия младеж по такъв жесток начин? Когато войниците се разпръснаха, тя сложи ръка на рамото на Кастал, за да привлече вниманието му върху себе си.

— Трябва да го заловим жив, Раул!

 

 

Групичката мръсни и уморени войници влезе в Санта Фе, предвождана от губернатор Алънкастър. Докато яздеха, той се обърна към Самюъл Шелби и каза:

— Най-напред вървете да видите дали сестра ви е добре. Аз веднага ще проверя дали Куин е още жив.

Самюъл кимна и се обърна, защото чу конски тропот зад гърба си. Към тях препускаха Елайза и Кастал.

— Може би вече сме закъснели! — рече той и като смушка коня си, се втурна да ги пресрещне.

Сестра му препусна в галоп и двамата се срещнаха в началото на площада. Кастал изостана малко. Лицето му, докато наблюдаваше бързата размяна на реплики между брат и сестра, издаваше едновременно умора и притеснение.

Алънкастър даде знак на лейтенанта си да приближи, после изчака Кастал и двамата американци да дойдат при него.

— А сега, лейтенанте, ще бъдете ли така добър да ме информирате вярно ли е, че противно на моите заповеди сте задържали един мъж в затвора на хълма? — Сините му очи се вторачиха в Кастал.

Отначало губернаторът не бе повярвал на Шелби, но явно американецът бързаше и бе искрен, а пък Алънкастър и хората му и без това вече си бяха свършили работата: мирът между белите и команчите бе възстановен и те бяха тръгнали обратно към Санта Фе. Невероятните обвинения на американеца май щяха да се окажат истина.

Преди лейтенантът да успее да отговори, Елайза се намеси:

— Сантяго избяга, след като лейтенант Кастал го бе заловил, приковал във вериги и пребил от бой. Той е без кон, а хората на лейтенанта получиха заповед да го намерят и убият!

— Това не е вярно, ваша светлост! — спокойно поде Кастал. — Държа да ви уведомя, че раните на Куин се дължат само на съпротивата му, докато го арестувахме заради незаконната продажба на оръжия на апахите.

— Нямате доказателства! — възкликна младата жена.

Той я прониза със стоманения си поглед.

— Дамата явно е била измамена от своя водач или пък тя и брат й просто са ни използвали за собствените си цели. На кого ще се доверите, ваша светлост, на един верен испански офицер или на двама чужденци и някакъв родоотстъпник авантюрист?

Алънкастър поглади късата си брадичка.

— Ще изслушам и двама ви — и вас, лейтенант, и вас, мадам Лувоа! Междувременно да видим не можем ли да открием този Сантяго Куин. Той би могъл да внесе яснота по въпроса, нали?

Сантяго прекара деня скрит в малка пещера в скалите. Ако успееше да премине през откритите участъци между испанските и индианските градове, без войниците на Кастал да го открият и започнат да стрелят по него, можеше да преплува реката. Ако не беше толкова слаб, можеше да се опита да открадне кон и да препусне направо към укреплението на приятелите си, но след нанесения побой гърбът и главата го боляха ужасно. Той знаеше, че най-разумно би било да потърси помощ в Аналко.

Спотаи се зад няколко големи кактуса. Студената тъмнина на нощта го обгръщаше отвсякъде. Веднъж вече — струваше му се толкова отдавна — му се бе налагало да избяга по подобен начин. Каква ирония на съдбата! Тогава бе отчаяно петнадесетгодишно момче, което в желанието си да се махне от губернатор Конъл Кастал и мрачния му дворец бе потърсило убежище при индианците в Аналко.

Примитивното селище с груби къщички се бе разпростряло на отсрещния бряг на река Санта Фе. На бледата лунна светлина простите колиби и паянтовите jacais изглеждаха като потъмнели от времето газени лампи. Селцето вече бе претърсено от креолските войници. Ако имаше късмет, те нямаше да се върнат, убедени, че жителите на Аналко няма да се осмелят да дадат подслон на един престъпник. Сребърната коса вече бе мъртъв, но синът му Мануел, който неведнъж бе участвал в акциите на Нощния вятър, понякога идваше при роднините си в Аналко. Мануел му бе помогнал да освободи Нощния вятър. Сега Куин се молеше индианецът да успее да спаси собствения му живот. Но преди да изчезне завинаги от Санта Фе, той имаше да уреди една сметка — Елайза, тази продажна, красива, чернокоса кучка! Нещо у него го караше да се срещне с нея още веднъж. „Ще я убия“ — мислеше си той, докато се измъкваше иззад прикритието си, за да се насочи към плитката река. Надяваше се, че студената вода поне малко ще облекчи парещия му гръб.

 

 

Елайза не можеше да заспи, затова накрая стана, наметна робата си и започна да крачи из малката си стая. Въпреки нареждането на Самюъл да си почине тя не можеше да легне. Погледна през тесния прозорец към тъмната уличка. Сигурно минаваше полунощ. Нима Сантяго бе избягал едва вчера? „Моля те, Господи, нека да е жив и здрав!“ — повтаряше си младата жена. Губернатор Алънкастър я бе разпитвал пред Кастал дотогава, докато не се убеди в нейната искреност. Елайза знаеше, че губернаторът възнамерява да продължи разпита на Кастал. Но това съвсем не значеше, че ще арестува креола, който твърдеше, при това съвсем не без основание, че Сантяго е бил арестуван, защото е продавал оръжие на испанските врагове — апахите.

Единственото сигурно нещо в цялата работа бе, че сега двамата с брат си си бяха навлекли омразата на лейтенанта.

— О, любими мой, къде си? — прошепна в тишината тя. Дали не беше избягал от испанските войници само за да умре от раните си някъде между Санта Фе и южните планини? Не би могъл да се спаси сам в това състояние! Защо не бе изчакал завръщането на Алънкастър! Нощния вятър сигурно вече бе наблизо, а той не би оставил брат си в беда! Но Сантяго не знаеше за това! Елайза трепереше, потънала в тъжни мисли. Какво да прави? Дали да се върне в Ню Орлиънс с ескорта на губернатора? Самюъл бе прав, като твърдеше, че Кастал е много опасен враг. Тя се бе подиграла с него и той неминуемо щеше да иска да си отмъсти, ако Елайза останеше в Санта Фе. Но как да си тръгне, без да знае дали Сантяго е жив или мъртъв, в затвора или на свобода? Разтърка слепоочията си и се върна в леглото. Най-накрая успя да заспи.

Тя не чу глухия удар, последван от шума от свличането на изпадналия в безсъзнание пазач, нито пък видя острието на ножа, което повдигна дървеното резе. Една тъмна фигура безшумно се вмъкна в стаята и като спусна резето се приближи към леглото.

Елайза се събуди, когато нечия ръка запуши устата й и прегракнал глас прошепна:

— Само ако извикаш, ти обещавам, че ще разпоря хубавото ти вратле от ухо до ухо!

За негова изненада, вместо да се противи, тя го прегърна и се притисна към тялото му.

— Ако си мислиш, че ще успееш да ме омагьосаш до такава степен, че да ти се доверя отново, много се лъжеш! Случайно чух приятния ви разговор с Кастал, докато яздехте към затвора тази сутрин! — Сантяго усети, че тя се опитва да му каже нещо, затова махна ръката си.

— Преструвах се, за да му попреча да те убие! Преследващия елен ме помоли…

— Не искам да слушам повече лъжите ти, Елайза! — дрезгаво промълви той. Усещаше гърдите й да се притискат към неговите. Както винаги, тя миришеше на виолетки и на някакво особено, вълнуващо ухание, мамещо и древно като първородния грях. Изведнъж осъзна за какво бе дошъл всъщност — и то не беше, за да я убие.

Впи устни в нейните, като сграбчи главата й, така че да не може да мърда. Тя отвърна на целувката му. Ръцете й обвиха врата му, а после се плъзнаха надолу към ранения му гръб, който жената на Мануел бе превързала.

— Ти си ранен! — измърмори тя, но той не обърна внимание на протестите й и я повали на леглото.

Елайза победоносно усети допира на възбудената му, набъбнала плът. Чуваше учестеното биене на сърцето му. Бе щастлива, че е жив. Той не й даде възможност да мисли или да протестира. Някой се бе погрижил за него, беше превързал раните му, но вместо да избяга, той се бе върнал при нея, за да я накаже за предателството, което бе за него много по-голямо от лъжата й за Едуард!

Нищо не би го убедило в нейната невинност. Единственото, което й оставаше, бе да го притисне силно в прегръдките си и да го люби за последен, мъчително сладък път, споменът, за който трябваше да й стигне до края на живота. Ридаейки, тя се остави на страстта му да я помете, като се опитваше с тялото си да му каже това, което не можеше да обясни с думи.

Сантяго разкъса памучната й нощница. Ръцете и устните му стоплиха студената й кожа.

Когато усети меките извивки на тялото й под своето, той изгуби всякакъв контрол над себе си. Без да престава да обсипва с целувки устата, шията и гърдите й, той бързо се разсъблече и захвърли оръжието си на земята. Тя му помогна да разкопчае панталоните си и да ги събуе.

Когато ръцете й докоснаха кадифената твърдост на члена му, Сантяго простена, разтвори бедрата й и започна да гали тъмните косъмчета в основата им. Тя бе гореща и влажна, трепереща, обзета от желание, силно колкото неговото. Защо не можеше да я забрави веднага след края на удоволствието от сливането им! Ядосан на себе си, той грубо проникна в нея.

Елайза усети гнева му и като разбра причината за него, го обгърна още по-здраво с крака. Вместо да я накаже, той й доставяше огромно удоволствие. Отчаянието му подхранваше собствената й болка, изпълваше празнината у нея, която от тази нощ нататък щеше да остане и да я измъчва до края на дните й. Тя се надигаше и извиваше под тялото му, притискаше го към себе си в древния танц на пълното сливане.

Заровил пръсти в дългата й, копринена коса, Сантяго притисна устни в нейните. Когато конвулсиите на върховното удоволствие разтърсиха тялото й, той я последва в света на пълната самозабрава, разпръсвайки семето си в утробата й, останал без дъх и мисъл. Сантяго се отпусна върху Елайза, тя усети силните удари на сърцето му и почувства приятния натиск на мускулестите му гърди. Зарови лице в рамото му и го притисна в прегръдките си, желаейки да останат завинаги така. Дрезгавият му глас развали магията, когато й прошепна:

— Спомни си за тази нощ, когато лежиш в ръцете на съпруга си французин! Никога няма да изпиташ същото с друг мъж! — той се освободи от ръцете й, стана от леглото и започна да се облича.

Елайза отчаяно простена и като седна в леглото, протегна ръце към него с ясното съзнание, че жестът й е безсмислен.

— Моля те, не си отивай… Не и по този начин! Трябва да ти обясня…

— Всичко ми е ясно! Ти не си първата жена в моя живот, която ме предава, Елайза! — той я хвана за косата и я измъкна от кревата. Видя, че устата й се отваря като за вик, но тя не изкрещя.

Елайза го молеше с поглед да не я убива. Можеше да извика и да доведе стражата, но явно бе избрала да умре, без да го издаде. Сантяго вдигна юмрук, сякаш за да я удари, но после свали ръката си.

— Ако чувстваш, че така трябва, направи го! — тя повдигна гордо глава, готова да понесе удара. Като го видя, че още се колебае, Елайза прибави: — Направи го и си върви!

Ударът не бе силен, но когато тялото й се свлече в ръцете му, той се уплаши, че я е наранил сериозно. Сложи ръка на сърцето й — то биеше равномерно. Пое дълбоко въздух и нежно я положи на кревата, като я зави с дебелото вълнено одеяло. Целуна я внимателно по мястото, което току-що бе ударил, и се измъкна тихо от стаята.

 

 

Нощния вятър и Преследващия елен стояха на хълма, откъдето се откриваше гледка към Санта Фе. Едва бе започнало да се развиделява и долината пред тях бе потънала в сенки и златисти отблясъци. Градът още спеше.

— Тялото му не е в затвора. Първо искам да ми го върнат, а после ще убия тези, които са виновни за смъртта на брат ми, като започна с Раул Кастал! — сурово изрече Нощния вятър. Скръбта му бе неутешима, но той не смяташе да й се предава, преди да отмъсти за Сантяго като истински апах.

— Може и да не е мъртъв — неуверено отвърна Преследващия елен. — Нека отида в града, за да разбера нещо по-конкретно! Никой няма да ме познае, ако се маскирам като cibolero. Трябва да сме напълно сигурни, преди да нападнем! Мисля, че ще успея да говоря с Елайза!

Нощния вятър кимна.

— Ще заведа воините си в Аналко, за да се видим с приятелите ни там. Семейството на Сребърната коса може и да знае нещо за съдбата на брат ми. Що се отнася до Кастал, неговото бъдеще е ясно! — Изражението му бе каменно. — Ела при нас, когато свършиш. Тогава ще обмислим заедно плана за отмъщение!

Разделиха се и Преследващия елен тръгна към Санта Фе, докато останалите воини последваха водача си към Аналко. Когато приближиха индианското селище, забелязаха самотен ездач, който се появи измежду две от по-големите къщи. Хоакин спря и го загледа иззад прикритието на няколко дървета. Светлината не бе достатъчно силна и все пак… Възможно ли бе да е той? Нощния вятър разпозна едрия жребец.

— Чиста кръв не би позволил на друг да го възседне — измърмори той, все още неспособен да повярва на очите си. Даде знак на хората си да го изчакат и препусна към ездача, който премина в галоп веднага след като излезе от селото.

Сантяго забеляза брат си и веднага смушка коня си насреща му. Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере всичко.

— Не съм призрак, Хоакин! Избягах от Кастал. Мануел успя да докара коня ми.

Двамата си стиснаха ръце. С очи, блеснали от сълзи, Нощния вятър промълви с дрезгав глас:

— Затворът бе празен, когато пристигнахме, и решихме, че сме дошли твърде късно!

Изведнъж тишината бе раздрана от пронизителен писък, който дойде откъм къщите в края на селото. По улиците на индианското селище препускаха няколко испански войници, които не подбираха пътя си, а пресичаха направо през градините и разблъскваха хората пред тях, за да стигнат по-бързо до двамата конници.

— Куин!

Започнаха да стрелят.

— Време е да тръгваме, братко! — извика Сантяго и като обърнаха силните си коне, бързо препуснаха на юг. Хората на Нощния вятър откриха огън по кралските войници и убиха трима от тях. Останаха само четирима преследвачи, но и те, изненадани от неочаквания обстрел, обърнаха конете си и се втурнаха обратно към реката, откъдето бяха дошли.

— Ще стигнем до укреплението, преди да предупредят Кастал — каза Хоакин.

— Ами Преследващия елен?

— Той е в града. Щом се отървем от преследвачите си, ще изпратя някого да му каже къде сме.

Обвитата в прах галопираща групичка ездачи бързо прекоси речната долина и изчезна в планината.

 

 

— Криеш нещо от мен, Елайза! — каза брат й и изгледа разтревоженото й лице и леко побелялата кожа около брадичката й. — И изобщо не си мисли, че ти вярвам на историята за това, как си паднала и си се ударила.

Елайза само преглътна и се загледа през прозореца.

— Той е бил тук тази нощ, нали? Гадното копеле те е ударило! — Самюъл я сграбчи за рамото и я обърна към себе си.

Тя се взря в лицето му и си помисли: „Едуард ми е причинявал много по-лоши неща от това, братко!“ Очите й се напълниха със сълзи и каза:

— Да, Сантяго дойде в стаята ми. Чул е разговора ми с Кастал, докато двамата отивахме към затвора вчера сутринта. Куин смята, че съм го предала, Самюъл!

Шелби изруга и прегърна сестра си. Най-накрая тя не издържа и се разплака.

— Ти никога не си плакала, дори и когато онзи противен французин се отнасяше с теб като с отрепка!

— Но аз никога не съм го обичала!

Дълбоката печал в гласа й го развълнува.

— Не можеш да обичаш един ренегат, който…

Тихо почукване на вратата ги прекъсна. Самюъл рязко извика да почакат и подаде на Елайза кърпичка, за да избърше очите си. Когато отвори, видя пред себе си Преследващия елен.

— Виждам, че вече знаете за смъртта на Сантяго — меко отбеляза той, като гледаше как Елайза изтрива следите от сълзите си.

— Мъртъв? Значи са го хванали отново? — тя пребледня и сграбчи индианеца за ръката. — Но той избяга едва вчера! Някой му бе помогнал — гърбът му беше превързан!

— Откъде знаеш това?

— Аз… Той дойде при мен снощи. Мислех, че после е успял да се измъкне!

Обикновено безизразното лице на Преследващия елен се оживи.

— Значи все пак е успял да избяга! Когато пристигнахме в затвора тази сутрин, открихме, че е празен. Нощния вятър отиде в Аналко, а аз дойдох, за да видя какво знаеш ти. Страхувахме се, че е станало непоправимото.

— Самюъл доведе Алънкастър вчера рано сутринта, но Сантяго вече бе избягал. Защо не изчака да го освободите! Губернаторът нямаше да позволи да го измъчват повече до вашето пристигане.

— Разкажи ми всичко за Сантяго и Кастал — нареди Преследващия елен.

— Сантяго е много лошо ранен. Кастал накара да го бият с камшици — Елайза потрепери. Самюъл сложи ръка на рамото й. Тя бързо разказа какво се бе случило, след като индианецът бе отишъл да доведе помощ. — Така че, както разбираш, Сантяго се крие някъде, а испанските власти го търсят под дърво и камък. Трябва да го откриете и да го заведете на сигурно място!

— След като е успял да им се изплъзне толкова умело, не мисля, че ще го хванат току-така! Нощния вятър сигурно ще знае къде да го търси. Най-вероятно е отишъл в Аналко, където е и брат ми сега. Кастал вече е ваш смъртен враг. Най-добре е двамата със Самюъл да дойдете с мен. Не бих се доверявал прекалено на доброто разположение на един испански губернатор, дори и да е толкова честен, за колкото го смятате.

— Не, Преследващ елен — намеси се Самюъл Алънкастър — може и да ни няма пълно доверие, но той не вярва и на Кастал. Губернаторът държи ни думата си и мисля, че ще изпълни обещанието си да ни осигури спокойно завръщане на американска земя.

Индианецът изгледа Елайза и каза:

— Искаш ли да се видиш със Сантяго?

— Не знам какво ще е най-добре да направя! — прошепна тя, неспособна да отвърне на изпитателния поглед на приятеля си.

— Ето подарък, който Куин е оставил за спомен на сестра ми! — каза Самюъл и повдигна леко брадичката й, така че да се види синината под нея. — Възнамерявам да отведа Лайза у дома веднага щом Алънкастър ни осигури ескорт.

Преследващия елен не сваляше очи от жената.

— И ти ли искаш това?

Тя се обърна към брат си и го погледна умоляващо.

— Самюъл, искам да ме разбереш! Трябва да го видя още веднъж — трябва да му кажа, че не съм го предала! После… Ти ще ме чакаш тук.

— Нищо подобно! Ако настояваш да извършиш тази глупост, идвам с теб! — той мрачно изгледа Преследващия елен. — Колко далече се намира индианският лагер?

— Ще трябва да препускаме постоянно няколко дни. — Обикновено сериозният израз на индианеца се смени от дяволита усмивка и той прибави: — Елайза трябва да гарантира за вас, лейтенант, иначе не бих се осмелил да заведа един офицер от американската армия при моите хора!