Шърл Хенке
Жената на белия апах (33)

Тридесет и втора глава

Джулиет Дуберт седеше до кухненската маса и стрелкаше с поглед старата прислужница, която току-що бе разрязала въжетата, с които Сантяго Куин бе пристегнал китките й. Разтърка ръце, за да възстанови кръвообращението. Умът й работеше усилено.

— Освободи и краката ми, Один — нареди тя.

Старицата поклати глава:

— Мистър Сантяго казал само ръце.

— Тази земя е моя собственост, Один. Ти също ми принадлежиш! — яростно извика тя.

Один отново поклати глава.

— Аз не ваша! Аз принадлежи на господар Гаспар. Той сега мъртъв и американецът може решава какво прави с вас! Ваш проклет брат също го няма! — Один си излезе, като остави бившата си господарка да беснее в празната стая.

В къщата цареше хаос само защото любовницата на Куин раждаше неговото копеле на горния етаж. Джулиет трябваше да стои с вързани ръце и крака, докато накрая онази ирландска отрепка се сети за нея и благоволи да нареди да я развържат и нахранят. Слава богу, че Раул бе попречил на пратеника му да стигне до Клеърборн.

— Мъжете са такива безмозъчни същества! — възкликна злобно тя и започна да яде от гадната храна, която й бе донесла Один. И Раул, и Кларк бяха мъртви, а тъпият им заговор се бе провалил. Най-лошото бе, че тя бе останала сама, без покровители. Животът й зависеше от милостта на мъжа, когото се бе опитала да убие. Джулиет отново прокле ирландеца. От деня, в който се бе запознала с него, той й бе донесъл само неприятности. Би могъл да й бъде прекрасен, необуздано страстен любовник, освен това имаше благородническа титла и много пари. Но Куин бе омагьосан от тази американска вещица. Джулиет реши, че трябва да намери начин да ги раздели.

„Някога той бе лудо влюбен в мен. Може би ще успея да си го върна!“ — мислеше си тя, дъвчейки парче сирене.

Първо трябваше да се срещне с американката — нещо, което трудно би могла да осъществи, ако Куин не наредеше да отвържат краката й. Тя отпи голяма глътка от киселото вино и като стисна зъби, си наложи още малко търпение.

Скоро молитвите й бяха чути, защото Сантяго изпрати Клауди и Руфус да я развържат и заведат на горния етаж.

— Защо не ме водите в моята стая? — Джулиет спря пред господарските стаи в началото на стълбите.

— Господар Сантяго, той сложил негова жена там с нейно бебе — отвърна робинята, без да смее да я погледне в очите. Не й се искаше да се отнася към бившата си господарка като към затворничка, но не смееше да протестира пред непознатия ирландец със студените зелени очи. Когато минаха покрай стаята, се чу плачът на новороденото и Джулиет побесня от гняв.

— Донеси ми гореща вода и чисто бельо — нареди тя на Клауди. — После искам да ми изгладиш една от роклите, които оставих тук миналата година.

Джулиет започна да се приготвя за предстоящата битка.

На следващия ден Сантяго спа почти до обяд. После, нетърпелив да види какво правят Елайза и малката Орлена, той побърза да се изкъпе и да смени превръзките на раните си. Избръснат и облечен с дрехи от гардероба на братята Дуберт, Куин вече се чувстваше по-добре.

Трябваше да обясни на Елайза за лъжите на Ана. Не искаше да се разделят, но какво щяха да правят със съпруга й? Сантяго бе твърдо решен да се ожени за нея. Мисълта, че едва не беше загубил Елайза и детето, го накара да разбере колко много обича тази жена. Орлена му беше казала някога, че винаги ще обича Елайза Лувоа, и това бе вярно! Любовта не идва по поръчка. Просто се случва, и при това невинаги в най-подходящия момент. В неговия случай моментът бе повече от неподходящ! Той безрадостно се изсмя на отражението си в пукнатото огледало.

— Един съпруг във Вашингтон е голямо препятствие!

Спомни си какво бе казала Ана за Лувоа и настръхна. „Извънредно лош човек!“ Какво ли означаваше това? Трябваше ли да убие французина?

Проблемът с Джулиет също трябваше да бъде разрешен. Какво да прави с нея сега, когато лудият й брат бе мъртъв? Най-добре да я предаде на Клеърборн и да остави губернаторът да решава. Сантяго отново се замисли как да подхване разговора с любимата си.

В съседната стая Елайза седеше в кревата и наблюдаваше мъничката си дъщеря, която лакомо сучеше, завита в топлите завивки. Когато не черпеше топлина от тялото на майка си, Орлена биваше връщана в легена с топла вода.

Двете негърки се редуваха да държат главата на бебето над водата, докато то спеше, но дори и насън не преставаше да движи ръце и крака. Ако Орлена бе силна като липанските деца, скоро нямаше да има нужда от водата.

Елайза се усмихна на дъщеря си и погали червеникавия мъх на главичката й.

— Скоро очите ти ще бъдат зелени като изумруди! — заля я такава вълна на благодарност и любов, че тя заплака от щастие. Бяха оцелели въпреки всичко!

Сантяго стоеше на вратата, омагьосан от красивата чернокоса жена, която кърмеше бебето.

Явно някоя от прислужничките бе помогнала на Елайза да си измие косата, защото сега лъскавите й къдрици се спускаха по гърба й.

— Изглеждаш отпочинала… и красива, Елайза!

Тя го погледна и се изчерви заради интимната сцена, на която бе станал свидетел. Забеляза, че не откъсва поглед от дъщеря им, и руменината заля шията и гърдите й, след всичко, което бе видял предната нощ, реакцията й бе абсолютно нелогична, но въпреки това тя се срамуваше.

— Не мисля, че съм особено красива, но наистина си отпочинах — тихо отвърна Елайза, като го погледна и бързо извърна очи към дъщеричката им. — Орлена е много хубава — погали червенокосото момиченце и въздъхна щастливо.

Сантяго прекоси стаята и коленичи до леглото.

— Дай боже, когато порасне, да не прилича на червенокосия си баща! Бих искал да е наследила омагьосващите виолетови очи на майка си, както и малкото й чипо после! — пресегна се да погали личицето на бебето и ръката му докосна гърдите на Елайза. Тя рязко се отдръпна от него.

Сантяго се изправи. Елайза бързо загърна леката памучна риза и намести заспалото момиченце на топло под завивките.

Той придърпа един стол стил Чипъндейл и седна на него край леглото.

— Трябва да поговорим, Елайза. Пропътувах хиляди мили, за да намеря теб и Орлена.

Тя го погледна изпитателно.

— Какво те накара да си промениш решението? Ти ме изгони от индианското селище… — погледна изненадано — най-после думите му бяха стигнали до нея. — Да намериш мен и Орлена ли? — повтори тя. — Знаел си за бебето, преди да си тръгна?

— А ти не знаеше ли?

Лицето й отново почервеня.

— Не. След като напуснахме Санта Фе, започнах да подозирам. А като се има предвид как гледаше да се отървеш от мен, не мислех, че ще е от особено значение за теб.

— Не съм искал да те напускам, querida!

Тя го изгледа внимателно. Изведнъж осъзна истината.

— Ана ме е излъгала! А аз оставих Самюъл да ме убеди…

— Ана ми призна всичко, Елайза! Тя искрено съжаляваше за измамата си.

— И какво я е накарало да промени решението си? Може би е разбрала за бебето? Предвиждащото око ли й е казала?

— Не. Самата Ана е видяла детето в съня си. Тя те моли за прошка, querida!

— Значи е наследила таланта на учителката си да предсказва бъдещето — вярата им в духове я изумяваше и плашеше. — Значи тя ти е казала, че сме се върнали в Щатите, и ти просто си тръгнал след нас.

— Естествено, че щях да ви последвам! — сърдито отвърна той.

Колко би искал да знае какви мисли се въртят зад тези бездънни виолетови очи!

— Въпрос на испанска чест, граф Аранда? — на устните й се появи студена усмивка. — Или се интересуваш единствено от детето? Твоите апахи поставят децата над всичко, нали?

— Искам теб, Елайза, както и дъщеря ни! Ти си моята жена. Можем да забравим миналото недоверие и да започнем отначало! Кастал е мъртъв. Нека оставим Клеърборн да се оправя с интригите тук! Да забравим миналото!

Тя се вгледа в очите му — искреността и силата на чувствата му я покъртиха.

— Нищо не се е променило от Ню Мексико насам, Сантяго! Можем ли просто да заминем на Запад и да забравим за съществуването на съпруга ми? Официално той е бащата на Орлена.

— Доста години, преди да се срещнеш с мен, си живяла, без да се сещаш за него!

Тя пребледня.

— Не съм му изневерявала с никого, преди да те срещна!

— Ти не го обичаш, Елайза! Защо го използваш като щит, зад който да се скриеш? — отвърна Сантяго, опитвайки се да се владее.

— Има нещо около Едуард… — Елайза поклати глава, сякаш да отпрати мисли, които бяха прекалено ужасяващи, за да бъдат изречени на глас. — Не искам да говоря за него! — треперенето й се предаде на бебето, което се събуди и заплака. Тя залюля мъничката Орлена и погледна Сантяго. — Моля те, трябва ми време, за да помисля. Никога не съм предполагала. Кастал бе толкова сигурен, че ще ме последваш…

— А ти бе убедена, че няма да дойда! Не ти ли хрумна нито веднъж, че имам право да знам за нея?

Очите й потъмняха.

— Значи все пак си дошъл само заради детето! Няма да ти я дам. Тя е моя!

— Ще ви имам и двете, дявол го взел! Обичам те, Елайза, и няма да се откажа нито от теб, нито от дъщеря ни! — той се изправи и започна да се разхожда като хванат в клетка, уплашен, наранен, ядосан. — Ана ми каза, че съпругът ти ще умре.

Тя извика ужасено:

— И ти ще го убиеш, за да изпълниш предсказанието?

— Не знам, Елайза! И аз попитах Ана същото. Тя не знаеше отговора. Но той заслужава да умре, нали?

Тя поклати глава. Орлена се разплака още по-силно, усетила напрежението между родителите си.

— Не съм съдия! Искам да се освободя от него, но не желая животът му да тежи на съвестта ни! Това ще бележи бъдещето на Орлена, както и нашето. В очите на обществото ние сме извършили ужасен грях, Сантяго! Не искам тя да носи последствията от него!

— Любовта, създала нашето дете, не е грях, Елайза!

Тя не отвърна. Бебето продължаваше да плаче. Тъничкото гласче на Орлена тревожеше майката. Сантяго загледа как Елайза се опитва да успокои бебето, после отиде до вратата.

— Имаш нужда от спокойствие, за да възстановиш силите си! Ще поговорим отново, когато се възстановиш напълно.

Щом той излезе, Елайза даде воля на сълзите си. Какво да прави? Защо не бе последвала съвета на Джеферсън преди пет години и не се бе развела още тогава! Но грозната история, която неминуемо щеше да излезе наяве в такъв случай, все още я караше да трепери.

— Няма да позволя да те наричат копеле… — прошепна тя и притисна към себе си малкото, нежно телце.

Сантяго прекара безсънна нощ — въртеше се в неудобното, тясно легло в стаята, съседна на тази, в която спяха Елайза и дъщеря им. На сутринта все още не бе намерил разрешение на въпросите, които го бяха измъчвали предния следобед. Ако убиеше Лувоа, Елайза щеше да се окаже права — духът на мъртвия винаги щеше да е между тях и да пречи на щастието им. Около брака й имаше неща, за които тя явно не желаеше да говори. Бе готов по-скоро да умре или да убие, отколкото да позволи на французина да се доближи до Елайза или Орлена.

Реши да се заеме с въпрос, който поне можеше по-лесно да се разреши — Джулиет. Заслиза бавно по стълбите, за да се срещне с нея. Знаеше, че никой от прислугата не би й позволил да избяга, след като брат й се бе опитал съвсем хладнокръвно да убие Джейкъб. За щастие, старецът се оказа много жилав — щеше да живее. Поне той нямаше да тежи нито на неговата, нито на съвестта на Джулиет. Сантяго се усмихна, като се сети колко малко значение би имала смъртта на прислужника за Джули.

Когато стигна до коридора, пред него застана Джулиет само по халат. Лъскавата й, кестенява коса бе разпиляна, коланът едва придържаше копринената дреха. Гладкият й крак предизвикателно се показваше, а гърдите й опъваха до пръсване жълтия плат. В погледа й се четеше неприкрито желание.

— О, Сантяго, не мислех, че ще станеш толкова рано! — задъхано каза тя на френски.

Той я изгледа.

— Какво замисляш пак? Да не би да си решила да ми донесеш кафето и закуската в стаята ни?

Ироничната му усмивка я вбеси, но успя да се овладее и да се усмихне.

— Чудесна идея, скъпи! — тя се приближи към него и сложи ръце на гърдите му. Докато го правеше, усети леко раздвижване горе на стълбите — неговата курва и копелето им! Преди той да успее да я отблъсне, Джулиет сграбчи ръцете му и игриво измърмори: — Ела, скъпи! — задърпа го към вратата. — Нека поговорим в столовата. Ще ти налея кафе! Все още го обичаш много сладко, нали?

Елайза не бе в състояние да се помръдне от мястото, където бе застанала. Тази сутрин се почувства по-силна и реши да слезе долу. Орлена вече бе съвсем добре — нямаше нужда от топла вода. Младата жена смяташе да каже на и без това уморените прислужници, че вече няма нужда да й носят топла вода. Сега, дълбоко наранена и объркана, тя се извърна и като притисна бебето към гърдите си, бавно тръгна към стаята.

Не бе възможно Сантяго да иска да си върне Джулиет, която го бе предала отново! Но съмненията започнаха да я измъчват. Спомни си твърдението на Кастал, че Куин е спал с Джулиет. Докато се биеха на проклетата лодка, той бе изръмжал нещо за неговата продажна, блудна сестра. Сантяго бе издирил Джулиет в Ню Орлиънс и я бе довел тук. Каква роля играеше тази жена в кървавата драма, която още не бе приключила.

Сантяго свали алчните малки ръчички на Джулиет от врата си и я бутна върху един стол. Один и Клауди се бяха опитали да почистят трапезарията, освен това бяха приготвили прилична закуска. Той не беше гладен, пък и всякакъв апетит би изчезнал при вида на усмихнатата, изобретателна кучка, която явно замисляше нещо.

— Няма да успееш да ме прелъстиш, Джули! — сериозно каза Сантяго на френски.

— Не можеш да забравиш просто така всичко, което ни свързва, общото ни минало! Някога бях глупаво момиченце, принудено от Раул да върши какво ли не, но сега…

— Сега си убийца и затворничка, току-що изгубила своя покровител Кларк Джеймисън. Нямам намерение да поемам ролята му, Джули, не бих го направил дори и да не бяха Елайза и дъщеря ми.

— Този американски боклук! — изсъска тя. — Тя не те иска! Забрави я!

— Най-добре закуси хубаво и после накарай Один да ти опакова най-необходимото. Днес следобед ще те заведа при Клеърборн. Нека той решава какво да прави с теб!

С тези думи Сантяго излезе и тръгна към конюшните, за да накара Руфус да оседлае конете за път. Може би, ако Джулиет се махнеше от къщата, двамата с Елайза щяха да успеят да намерят разрешение на проблемите си и да измислят какво да правят с Лувоа. Искаше да види как се чувства Джейкъб. Джулиет грабна една чиния от китайски порцелан от наследствения сервиз на семейство Дуберт и едва се сдържа да не я запрати по гърба на отиващия си Куин. Не, трябваше да действа с хитрост. Ако ирландецът й се изплъзнеше, поне щеше да се погрижи да не го притежава и чернокосата американка! Тя изчака Сантяго да се отдалечи към негърските колиби и после бързо се качи на втория етаж.

Елайза тъкмо бе свършила с храненето и преповиването на Орлена, когато вратата на стаята се отвори. На прага застана красивата креолка, облечена в елегантен, тъмнозелен вълнен костюм за езда.

Младата жена почувства безпокойство. Дали и Джулиет не бе луда като брат си? Тя бързо зави бебето в кревата и се извърна към приближаващата жена.

— Какво желаете, мадам Дуберт?

Гостенката високомерно вдигна вежди.

— Знаете името ми? Предполагам, Один ви е казала, че бях балдъзата на Гаспар. Но дали тя ви спомена също, че убих онзи нещастник, за да спася живота на Сантяго? — Изчака, за да види дали американката е разбрала от прислужницата истината за случилото се, но тя само невъзмутимо изчакваше следващите й думи. — Ирландецът бе мой годеник. Та той дори не обича американците!

Елайза се усмихна.

— Куин не обича и испанците, и французите! Той е верен на апахите!

Джулиет я изгледа с насмешка.

— Той е граф Аранда! Не може да се върне да живее при диваците!

Ако Елайза изобщо бе сигурна в нещо, което засягаше Сантяго, то това беше, че той никога не би изоставил липаните или пък брат си и сестра си в Ню Мексико.

Тя погледна красивата креолка в очите и каза спокойно:

— Ако смятате да направите от Сантяго Куин свой кавалер, мисля, че скоро ще се разочаровате.

Джулиет се усмихна.

— Но като любовник той не ме е разочаровал. Какъв дивак е в леглото само! А следите по гърба му — индианците ли му ги направиха? — Очите й блестяха с откровена, животинска страст — нещо, което накара Елайза да потръпне.

— Значи Раул е бил прав, като каза, че си курвата на Куин! — успя да изрече тя с равен глас, без да издаде болката си.

— Ти ли ще ме наричаш курва! И то при условие, че плодът на собствената ти страст лежи сега на леглото ми! Никога не бих позволила ирландецът да ми направи дете, преди да сме законно свързани!

Елайза се усмихна студено.

— Той ми предложи да се оженим още преди и двамата да знаем за детето. Отказах му. Ако си мислиш, че ще се ожени за теб… — замълча, после допълни: — Както казах, очаква те голямо разочарование.

— Ще видим кой ще бъде разочарованият! Точно в този момент Сантяго ме чака с два оседлани коня, за да заминем за Ню Орлиънс, откъдето ще продължим с кораб за Испания. Вече се умори от интригите на такива хлапаци като брат ми. Може би някой ден ще изпрати някой да вземе дъщеря му. Междувременно аз лично ще се погрижа нищо да не ви липсва — отвърна Джулиет с подигравателна загриженост в гласа.

— Колко щедро! Значи наистина си въобразяваш, че ще бъдеш графиня? Nobless oblige^[1]? — усмихна се студено. Елайза.

Джулиет кимна царствено с глава и гордо излезе от стаята, нетърпелива да открие Сантяго и да го убеди да тръгнат за Ню Орлиънс, преди да е имал възможността да говори с възмутително хладнокръвната американка.

Куин обаче рязко й нареди да го чака долу. Вбесена, Джулиет седеше в прашната всекидневна, надявайки се, че сцената, която бе разиграла пред Елайза тази сутрин, и лъжите, които бе наприказвала по-късно, ще бъдат достатъчни, за да разделят влюбените.

Сантяго почука на вратата. Изведнъж си даде сметка, че не бе направил подобно нещо, когато сутринта прекъсна кърменето на малката Орлена. Елайза успяваше да му внуши особен респект и да го отдалечи от себе си. „Може би все пак аз съм този, който е определен от съдбата да убие французина и така да реши въпроса веднъж завинаги!“ — помисли си той.

Когато влезе в стаята, видя, че тя седи в креслото край камината със спящото бебе на ръце. Погледна го изпитателно.

— Отиваш ли някъде, Сантяго? — меко попита тя.

— До града. Ще заведа Джулиет при губернатора и ще се върна преди мръкнало. Руфус и Один са тук — те ще се грижат за теб.

Очите й се напълниха със сълзи. Дявол да го вземе! Той не заслужаваше подобни мъки! Може би Джулиет бе казала истината. Много й се искаше да го попита, но не желаеше да се унижава. „Той дойде да те търси“ — обади се един вътрешен глас. „Търсеше само детето си!“ — отвърнаха страховете й.

— Какво според теб ще направи губернатор Клеърборн с мадам Дуберт? — тя опипваше почвата.

Сантяго сви рамене.

— В града цари суматоха. Не знам какво ще стане, пък и честно казано, изобщо не ме интересува!

— Какво безсърдечие, querido! Особено като се има предвид колко добре си се представил в леглото й онази нощ!

Видя го, че пребледнява. Думите й го бяха наранили дълбоко.

— Значи Джули ти е наговорила разни измислици и ти си й повярвала! — каза той с тъга в гласа.

— Беше много убедителна! Знаеше дори за белезите по гърба ти…

— Забрави Джулиет Дуберт и лъжите й! Никога не съм спал с тази кучка! Всъщност дори я заплаших, че ще я измъчвам като апахите, за да измъкна от нея къде те е скрил брат й! По дяволите, как си мислиш, че съм намерил това забутано място?

— Значи не си се любил с нея?

— Не! — Сантяго се оживи — неговата винаги толкова хладнокръвна Елайза проявяваше признаци на ревност! — Тя ми се хвърли на врата по нареждане на Джеймисън, за да ме накара да убия брат й. Преструвах се пред нея само докато останем насаме. Преди десет години тази жена ме предаде, Елайза! Сега пожертва и брат си! Нима все още може да желая такава мръсница!

— Много лошо говориш за жената, която уби Гаспар Дуберт, за да спаси живота ти! — отвърна Елайза.

Той я изгледа така, сякаш имаше три ръце и сега прегръщаше Орлена с тях. После избухна в смях.

— Тя ли ти каза това?

— Вярно ли е?

В зелените му очи избухна онова предизвикателно пламъче, което й бе добре познато.

— Изпитваш ли ме, Елайза? Да не би да ревнуваш?

— Винаги отговаряш на въпросите с въпроси! — бе готова да избухне. Той се присмиваше на ревността й!

— Номер, който научих от една много умна шпионка. Но да сложа край на подозренията ти — да, тя наистина застреля горкия Гаспар, но всъщност се целеше в мен! Джулиет никога не е била толкова добър стрелец, колкото си ти, querida!

Сантяго отиде до фотьойла и като хвана страничните облегалки, се наведе над Елайза. Орлена спокойно спеше. Мъничката й розова устица бе леко отворена.

Той я погали по главичката.

— Заяква с всеки изминал ден. Скоро ще може да пътува!

Елайза изтръпна.

— На никого няма да позволя да я отдели от мен, Сантяго! — прошепна тя.

Той докосна бузата на младата жена, после леко повдигна нагоре брадичката й и нежно я целуна.

— А колко силна се чувстваш ти?

— Според Один след няколко седмици ще се възстановя напълно! Орлена е толкова мъничка, раждането беше по-трудно за нея, отколкото за мен!

— Добре — отвърна той. — Ще говорим пак довечера!

Застанала до прозореца, Елайза гледаше отдалечаващите се фигури на Куин и Джулиет Дуберт.

— Дали наистина ме обича! — прошепна тя.

Орлена се събуди и заплака, сякаш усетила съмненията, разкъсващи сърцето на майка й.