Шърл Хенке
Жената на белия апах (16)

Петнадесета глава

Вашингтон, октомври 1806 г.

Томас Джеферсън седеше на бюрото си, по което бяха разхвърляни омачкани, доста мръсни листове. Това бяха писмата на Елайза и брат й, изпратени от Сейнт Луис преди два месеца, но пристигнали едва сега поради забавянето на куриера заради трудния, изпълнен с опасности път по река Охайо и после направо през Апалахианите. Приносителят им едва не се бе удавил, докато препускал насам.

— Слава богу, че е останал жив! — измърмори на себе си президентът, докато събираше листовете на купчинка до писмата на комодора Тръкстън и началника на пощите Грейнджър, както и обширните послания на онзи глупак, министъра на правосъдието на Кентъки Дейвис. Цяла нощ Джеферсън бе проучвал документите, свидетелстващи за замисления заговор да се предизвика война с Испания. Информацията, която бе получил от различни източници, бе доста противоречива, що се отнася до ролята на генерал Уилкинсън в съзаклятието. Министърът на войната Диърборн все още вярваше безусловно на Уилкинсън и не искаше и да чуе за евентуалното отзоваване на хитрия интригант. Усмихна се тъжно. Дано информацията на двамата Шелби се окаже достатъчно доказателство пред Диърборн, че любимецът му има нужда от специално наблюдение. После той се замисли за Лайза и Самюъл — само в онзи див край. Въпреки че бе поел глупав риск лейтенант Шелби все пак бе професионален военен, докато сестра му бе само една жена, която не би трябвало да има нещо общо с подобни заплетени политически интриги.

— Не трябваше изобщо да й позволявам да замине за Сейнт Луис.

От друга страна, ако бе успял да й попречи, нещо, в което силно се съмняваше, познавайки ней пата упоритост, нямаше да получи ценната информация за кроежите на Уилкинсън.

— Дявол да го вземе, работата загрубява — Джеферсън разтри пулсиращите си слепоочия и реши да действа. — Ще му отнема поста губернатор на Горна Луизиана.

Въпреки че много би му се искало да го лиши и от военните му правомощия, засега това бе невъзможно; влиятелните приятели на Уилкинсън във Вашингтон нямаше да му позволят. Президентът състави заповедта, с която назначаваше на мястото на Уилкинсън Джон Граам, и написа писмо до генерала, намиращ се в момента някъде между Нахитохес и реката Сейбин. Съдържанието на посланието му бе кратко и ясно — между Испания и Америка не биваше да има война, но ако все пак генералът решеше да подпомогне по някакъв начин избухването й, не го чакаше нищо добро. Президентът се надяваше, че Уилкинсън няма да го усети, че блъфира.

— Бог да пази нестабилния ни съюз, както и живота на Елайза! — каза си той, докато запечатваше писмата.

 

 

Някъде между реките Арканзас и Симарон, октомври 1806 г.

Сантяго се вслуша в равномерния тропот на конските копита. Слънцето печеше безмилостно, но въпреки това горещината бе за предпочитане пред проливните дъждове през последната седмица. Десетки пъти бе извървявал същия път между Санта Фе и Сейнт Луис, но никога прекосяването на обширните прерии не му бе отнемало толкова време. Този път им се бе наложило да преживеят бури, пълчища насекоми, дори пороен дъжд посред необикновена за месец септември горещина.

Той се вгледа в Елайза, която яздеше пред него и говореше с Преследващия елен. Бе изненадан от това, че тя лесно понасяше всички препятствия по пътя им и дори изглеждаше много по-красива. Интересно дали брат й, ако изобщо имаше такъв, щеше да разпознае сестра си в тази загоряла жена със сплетена коса. Приличаше на индианка, за каквато я бяха взели при срещата им с племето киова миналата седмица. Скоро щяха да пристигнат в Санта Фе. Сантяго вече бе свикнал да се събужда сутрин и да намери до себе си мекото й тяло, да вдъхва лекия й, специфичен аромат, който не се нуждаеше от никакъв парфюм. Щеше да му липсва нейната интелигентност и бърз ум, стоическото търпение, с което понасяше всички несгоди по пътя, и неизменното й спокойствие в минути на смъртна опасност. Но най-много от всичко щеше да му липсва чувството за съвършена хармония, което изпитваше всеки път, щом се любеха. Никоя жена не го бе карала да изпитва това, което изживяваше с Елайза. Когато осъзна това, не се почувства особено щастлив. Тя го привличаше, омагьосваше, пленяваше със своята чувственост. Но въпреки това Сантяго й нямаше доверие. Какво ли става зад тези виолетови очи — премрежени от страст, когато се любеха, тъмнолилави, когато бе уплашена или ядосана от нещо? Защото въпреки смелостта си, Елайза Лувоа явно познаваше страха. В миналото й се криеха страшни тайни, които все още я преследваха, но тя отказваше да говори за тях. Разбира се, Сантяго трябваше да си признае, че той самият също не й бе разкрил докрай живота си. „Но аз не съм замесен в никакви политически интриги!“ — каза си той. Знаеше, че твърдата й решимост да стигне до Санта Фе имаше връзка с експедицията на Пайк, когото генерал Уилкинсън бе изпратил на запад. Сантяго си припомни разговора им отпреди една седмица. Тогава се бе приближил към огъня, запален доста встрани от другите. Край него седеше Елайза. Пишеше нещо в малката тетрадка с кожена подвързия, която пазеше винаги до себе си, в чантата, привързана към седлото. Усетила присъствието му, тя бързо я затвори.

— Дълбоки тайни? Или любовни признания? Кое от двете? — закачи я той.

Младата жена го изгледа сериозно.

— Просто дневник. Водя си го от малка. Що се отнася до любовните обяснения, мислех, че сме се споразумели. Връзката ни ще продължи само до края на пътуването и нито ден повече.

Сантяго я изгледа внимателно на слабата светлина на огъня той не можеше да види добре лицето й; разпуснатата й коса проблясваше красиво в сумрака.

— Не храня никакви илюзии, Елайза. Но не ме ли лъжеш все пак?

— Не съм те мамила за нищо досега. В Сейнт Луис сключихме договор, това е всичко — защити се тя.

— Трябва да те заведа при брат ти… Как каза, че му е името?

Елайза стисна здраво в ръце дневника си.

— Не съм ти го споменавала. Защо те интересува?

— А нима за теб или за него е толкова важно да запазиш името му в тайна? Да не би да го преследват властите?

Тя се изсмя иронично.

— Ти си този, който бяга от правосъдието, Сантяго, не брат ми!

— Точно защото за главата ми има обявена награда, знам колко е опасно да си имаш работа с испанците в Ню Мексико. Те веднага биха арестували група американски войници, ако ги хванат на испанска територия.

Елайза го изгледа спокойно.

— Брат ми не е военен.

Сантяго отвърна на погледа й.

— Знаеш ли, наистина много те бива да криеш тайните си. Въпреки това смятам, че „брат“ ти все пак е военен. Но може пък и да не носи униформа, а — той изчака отговора й, но като видя, че тя нищо няма да му каже, сви рамене и продължи: — За губернатор Алънкастър няма да има значение дали американците са цивилни или не. Той спазва строго законите, при това е честен до глупост — нещо много нетипично за пограничен район като Ню Мексико. Ако си мислиш, че ще можеш да го подкупиш… — той замълча.

Елайза го изгледа, после внимателно прибра дневника в торбата и я завърза здраво.

— Все някак ще успея да освободя брат си. Твоята работа е да ме закараш там възможно най-бързо. Вече се забавихме твърде много.

— Да не искаш да кажеш, че аз съм виновен за лошото време? — приближи се към нея и избута с крак кожената чанта с принадлежностите й за писане, която тя бе захвърлила върху завивките им. — Не мога да направя нищо, за да отклоня поройните дъждове или пък рояците насекоми, а що се отнася до задълженията ми… точно сега те включват да се любя с теб, Елайза!

Когато коленичи и я взе в ръцете си, тя му се отдаде с истинска страст, сякаш така щеше да заличи спомена за неприятния разговор.

Сантяго настигна Елайза и Преследващия елен. „Щом стигнем до Санта Фе, ще проверя кой е този неин брат — ако изобщо съществува и наистина й е брат!“ — реши той. Когато спря до тях, Елайза тъкмо казваше:

— През целия ден не видях никакви дървета или храсти. Как ще запалим огньове тази вечер.

— Веднага щом спрем за през нощта, ще започнем да събираме всичко, подходящо за горене.

Тя го погледна с изражение, в което се смесваха нетърпение и любопитство. Дявол го взел, отново й се подиграваше! Какво могат да използват, освен дърва — наоколо нямаше нито едно, освен ако не растяха под земята. Въпреки че изобщо няма да се учуди, ако това наистина се окаже вярно, като се има предвид колко е ненормално всичко тук.

Няколко пъти се бе случвало мъжете да копаят дупки в изсъхнали речни корита откъдето, за нейно изумление, веднага бликваше вода. Когато спряха за нощуване същата вечер Елайза откри, че „горивните материали“ са всъщност — големи, изсъхнали купчини бизонски изпражнения, оставени от преминалите по тези места стада. Бе понесла праха и опасността, изпепеляващата жега и свирепия порой, дори рояците хапещи комари, но това вече бе прекалено!

— Е, най-после и ти да проявиш нещо като женска чувствителност! — каза Сантяго, като се смееше на изражението й.

— Нищо подобно, просто обикновена човешка реакция, каквато ти май не си изпитвал от много време насам — тросна му се тя.

— Огньовете от бизонски изпражнения горят с хубав пламък, топлят много и не миришат, ако са сухи — намеси се Преследващия елен. — Елате да ви покажа!

Като хвърли на Сантяго изпепеляваш поглед, Елайза последва индианеца към мястото, където Соамс и Гравоа натрупваха сухите изпражнения на големи купчини. Наистина, когато запалиха огъня, се оказа, че оранжевите пламъци не издават какъвто и да е мирис, като при това пушат много по-малко от горящи сухи дърва.

Докато седеше край огъня, тя си мислеше за седмиците, които бе прекарала със Сантяго Куин. Когато го бе наела за водач и охрана, изобщо не си бе представяла, дори в най-смелите си мечти, че той ще й стане любовник. Вярно, че бе привлечена от него още в момента, когато я покани да танцуват на бала в къщата на Шуто. Но елегантно облеченият кавалер от онази вечер нямаше нищо общо с опасния престъпник, който сега седеше насреща й. Въпреки потъмнялото си от наболата брада лице, въпреки ножовете и револверите, с които бе въоръжен, и грубите кожени дрехи той си оставаше много привлекателен, мъжествен и неустоим дивак. Защо бе решил да обърне гръб на цивилизацията и да заживее сред индианците? Дори и испанските власти в Ню Орлиънс да го преследваха заради онзи дуел, те вече не управляваха Луизиана. Би могъл да се върне и започне всичко отначало. Нямаше нужда да е Белия апах. Но въпреки това бе избрал този живот. Явно миналото му бе свързано с ирландския баща, за когото той отказваше да говори. „Но какво ме интересува той? Скоро Сантяго ще си отиде завинаги от живота ми“ — каза си тя. Обаче защо ли мисълта, че никога повече няма да чуе веселия му смях, няма да види дяволитата му усмивка или да изпита удоволствието, докато се любят, накара сърцето й да се свие така болезнено? Обстоятелствата ги бяха свързали и я бяха принудили да се поддаде на естествения повик на плътта, които Едуард почти бе унищожил у нея. Просто трябваше да е благодарна на Сантяго за това, че бе събудил жената у нея, и да си спомня за него с топло чувство. Но мисълта да прекара остатъка от живота си само със спомените за изживяното, я накарала се почувства още по-нещастна. Може би сега, когато най-после бе преодоляла страха по отношение на чувствената си природа, ще си намери любовници, когато се върнеше към цивилизования живот. Тази мисъл обаче изобщо не й хареса. Елайза отново се взря в огъня и се опита да мисли за това, как да намери Самюъл в Санта Фе.

Когато дневната горещина стана непоносима, те започнаха да пътуват нощем, като спираха, за да починат и поспят рано призори, преди слънцето да се изкачи високо на лазурносиния небесен купол. Бяха проклинали дъжда, който се изливаше като из ведро и забавяше хода им, но сега, когато изворите ставаха все по-рядко и по-мътни, те започнаха да се молят за повече дъжд. Най-накрая въздухът натежа от влага и по хоризонта се засъбираха облаци. Елайза избърса потта от лицето си и облекчено въздъхна.

— Никога не съм виждала по-приятна гледка от тази.

— Не бързай да се радваш — каза Сантяго, докато наблюдаваше приближаващите се облаци, които изведнъж сякаш спряха в небето. Слънцето започна да залязва и керванът им се заприготвя да продължи пътя си. Той внимателно разгледа притихналото небе и размени няколко думи на испански с Преследващия елен.

— Накарай Чако да завърже всички товарни коне и мулета на къси поводи и да ги държи близо едно до друго.

— Мислиш ли, че ще ни застигнат смъртоносните ветрове? Сезонът за тях вече отмина. Тук едва ли ще намерим къде да се скрием.

Преследващия елен говореше испански толкова добре, колкото и английски. Елайза ги слушаше как обсъждат мерките, които трябва да вземат в случай на нещо, което наричаха el tornado.

— Какво става? Няма ли да тръгваме? — попита тя, щом Преследващия елен се отдалечи от тях.

— Да, потегляме. Качвай се на коня си и стон близо до мен. Ако ти кажа да слезеш, не ми задавай въпроси, а прави точно каквото ти наредя.

Само след няколко минути керванът им вече препускаше на югозапад. Небето бе придобило зловещ сиво-жълт цвят, който нямаше нищо общо с ярките багри на залезите, така характерни за Запада. Бяха яздили не повече от четвърт час, когато ги връхлетя вятърът. Напълни очите им с пясък и зави със странни, подобни на агония писъци. Мъжете се вторачиха в хоризонта, но от всички най-съсредоточено гледаше Сантяго, който яздеше близо до Елайза. Тъкмо когато забелязаха изсъхнало речно корито, той видя торнадото, приближаващо се от север като огромна гърчеща се змия. Сивата вихрушка танцуваше и се извиваше, като помиташе по пътя си храсти камъни и пясък. Стенанията на вятъра бяха толкова силни, че Сантяго едва чу гласа си, когато изкрещя на Елайза:

— Препускай с всичка сила към заслона на онова речно корито, слез от коня и се прилепи към западния му склон!

Като препускаше между ездачите, той даваше нареждания и сочеше към пресъхналото речно легло. При това постоянно се обръщаше назад, за да види какво става с Елайза. Изведнъж пясъчната вихрушка обгърна фигурата й и я закри от погледите на разпръснатите ездачи и уплашените животни. Тя яростно смушка кобилата си и препусна напред, като държеше плитката си пред очите, напразно опитвайки се да ги предпази от връхлитащия пясък. Усети, че скоростта на вятъра се променя, но не можеше да види нищо. Буболечка се спъна, изцвили ужасено и се свлече на колене, като хвърли ездачката си сред вихрещия се около нея, изпълнен с нечовешки писъци ад. После ужасеният кон избяга. Сантяго видя, че Буболечка се завърна сама. Той препусна през виещия вятър, покрай оттеглящите се в паническо бягство коне и мулета, към мястото, където бе видял жената за последен път. Изкрещя името й, но вятърът го върна обратно към него. Загубила всякакво чувство за ориентация, Елайза с мъка се изправи на крака. Изискваше се голямо усилие, дори само да се задържи права. Препъвайки се, тя се опита да тръгне в посоката, където се надяваше, че се намира заслонът. „Нима ще умра тук съвсем сама?“ — помисли тя.

— Сантяго!

Не знаеше, че е извикала името му, но той успя да я чуе, въпреки че не можеше да я види. Пришпори с колене Чиста кръв към нея, давайки си сметка, че в подобни бури не може да е сигурен за посоката, от която идваше гласът й. После като по чудо я видя — беше почти пред него. Елайза усети, че една силна ръка я сграбчи през кръста и я метна на коня. Значи все пак Сантяго я бе намерил! Тя се хвана здраво за него и се притисна към тялото му. Вихрушката бушуваше с пълна сила около тях. Разрушителната фуния прекоси равнината и ги остави зад себе си. Последвалият проливен дъжд прочисти въздуха от пясъка, но и сега те не виждаха нищо през сивата водна завеса, която ги обгръщаше от всички страни. Чиста кръв инстинктивно намери пътя към няколко скали. Понесъл Елайза на ръце, Сантяго скочи от коня и потърси подслон под естествената козирка. Едрият жребец застана до скалите, като с тялото си ги закриляше от бурята. Двамата легнаха върху пясъка и той я прегърна, за да я зашити от дъжда и вятъра. Целуна мокрото й лице и прошепна напрегнато:

— Ти си жива! Намерих те! Слава богу, намерих те!

Говореше на испански. В прилив на нежност Елайза безмълвно отвърна на целувката му. Този мъж не за пръв път рискуваше живота си, за да я защити. А сега постави тялото си като преграда между нея и враждебните природни стихии. Той също можеше да бъде погълнат от торнадото, което мина покрай тях.

— Живи сме, скъпи, живи сме! Само това има значение!

Тя хвана лицето му в ръце и го целуна силно. С треперещи пръсти Сантяго отмести от мокрите й бузи прилепналите гарвановочерни къдрици, впи устни в нейните и потъна в сладостната магия на Елайза, примесена със соления вкус на дъжд, пот и сълзи. Бе безумно щастлив от това, че е жив, и знаеше, че и тя чувства същото. Елайза пъхна длани под ризата му, за да усети пулса на сърцето му. Той обхвана гърдите й с ръце, после смъкна тънкия, мокър плат, за да поеме в горещите си устни студените й зърна. Тя изви тялото си нагоре към него и се пресегна към панталоните му, за да разкопчае копчетата. Мократа еленова кожа се изплъзваше от пръстите й. Сантяго й помогна, а после разкъса широките й мъжки бричове. Тя повдигна бедра, за да му помогне по-бързо да я съблече и да я обладае. Когато той проникна в нея, Елайза впи нокти в раменете му. „Аз съм твоя, Сантяго!“ Нито знаеше, нито я интересуваше дали бе изрекла думите на глас. Любиха се яростно като бушуващата около тях буря. Топлият дъжд шибаше земята в постоянния ритъм на тяхното сливане, а стенанията на вятъра се примесваха с учестеното им дишане, издаващо приближаващата кулминация. Светкавици раздираха небето, а гръмотевичният тътен разтърсваше земята под тях. В пълно единство с природната стихия те заедно стигнаха края. Подобно на светкавиците в небето Елайза усети как конвулсивните движения на екстаза постепенно обхващат цялото й тяло. Почувства как утробата й се изпълни със семето на живота в мига на върховно единение. Сантяго се отпусна върху нея.

— Бурята премина — прошепна той.

— Знам — измърмори Елайза. Напълно безразлична към утихващия вятър и дъжд, тя усещаше единствено приятното чувство за абсолютно спокойствие, което я обземаше, докато лежеше в ръцете му.

— Елайза… — той се поколеба. Не знаеше какво трябва да каже, нито пък дали иска да го каже. Замъгленият й поглед го помилва с неизречен въпрос.

Тя обходи с пръсти устните му, проследи изящно изваяните черти на лицето му. После се усмихна тъжно и каза:

— Между нас има нещо, Сантяго, но това не е доверие. Засега нека просто бъдем благодарни, че сме живи и че сме заедно… нали?

Той я изгледа с присвити очи. Знаеше, че е права. Желаеше я, но не разбираше какво я бе довело при него. Нито пък искаше да й разкрие тайните, свързани с Колорадо Куин.

— Както обикновено, ma cherie, логиката ти е безпогрешна. Преследващия елен ще тръгне да ни търси. Да се облечем и да намерим останалите.